Правилата

Тоя сандък, пълен с картинки, музика и говор, с футболни мачове, бокс и борби, се оказа най-голямата дяволия, която Бабича успя да измисли в последния месец. Гадното положение, в което бяхме изпаднала всички след случая с лавката, бързо-бързо се промени. Първо, Ганди и аз ходихме до града, за да вземем сандъка, много преди срока на общото наказание. Второ, физикът монтира тая магия в голямата зала, където всички имахме право да влизаме. И така леко-леко се омешахме с даскалята да зяпаме заедно нещо интересно. Въобще хавата нещо омекна, особено когато започна републиканското. Ние, от отбора на Бабов, бяхме нещо като герои. Докато гледахме, често ставаше дума и за нас.

— Та тия — вика веднъж Царо и сочи екрана — не са нищо особено! Така ли е, Бабов?

— Не знам как е, другарю директор — вика му Бабича. — Аз знам само едно: че нашите момчета щяха да донесат най-малко три или четири титли.

— А?

Царо сякаш се събуди от сън.

— Тия ли, бе?

Той ни посочи с глава.

— Точно те, другарю директор. Ножаров, Саботинов, Гаринчев, Янчулев, Златанов… Можех да се обзаложа за всички.

Царо се опули насреща ни, а ние тихо така се поизпъчихме и още повече се съсредоточихме в схватките на екранчето. Тогава стана първото чудо от цялата оная серия чудеса, която тепърва започваше. Това малко чудо бе, че Царо се ухили. Като една ряпа, казвам ви. Гледа ни и се хили, ама така, че още малко и кажи-речи щеше да ми стане за една бройка симпатичен. Толкова чудно и смешно беше това. Царо да ти се хили като нормален човек, че оня тъпанар Детето също се ухили, и то гласно — въобще той изведнъж измуча като вол. Разсмяхме се всички и така нататък, после Царо вика отново:

— Значи ти, Бабов, мислиш сериозно, че тия тук… нашите… А?

(Ниц! Чухте, нали? „Нашите“ — вика. Тоест вече и Царо се пише приятел!)

— … Могат така нещо… А?

— Можеха — каза му Бабов така баламски и хитро, че на оня изведнъж му се смръзна фантазията.

— Ти какво? — вика му Царо. — Искаш да кажеш…

— Че ако не ни бяхте спрели, ако бяхте ни пуснали да участвуваме, щяхме да донесем в нашия интернат три или четири златни медала. Тия — той посочи екранчето, където в момента се бореха двама леваци — са очевидно по-слаби от тия — сега Бабича ни посочи пък нас, с палец, небрежно, назад през рамото си.

Ей това най-му обичам на този човек — знае точно кога да нападне. Колко ли време съм мислил все за това, че хората — всички — в продължението на дългата си история са навикнали много добре да се бранят. Винаги и от всичко. И е голям майсторлък да уцелиш онзи момент, в който е най-добре да атакуваш. И в игрите, и в борбата, и в живота. Например (една моя тайна) на мене това ми е най-големият номер. Аз не съм кой знае колко физически силен, като да речем Ганди или Детето, обаче съм жилав и знам някои хитрости. Не говоря само за хватките, които се учат при тренировките. Става дума за нещо като стил или характер, не знам точно как да го кажа — може би става дума за нещо като философия на борбата и въобще на самия човек. То не се учи, само може да се усъвършенствува. То си върви ей така с тебе, без да знаеш точно откога. Та моята философия си има основни камъни, върху които стои всичко останало. Един от тях е този — да се атакува (и то много жестоко!) точно в късичката секунда, когато другият се е отпуснал. Това ми е най-старият номер и когато постепенно забелязах, че и Бабов е точно такъв, казвам ви, умрях си от кеф. Между другото той в мене харесва най-много това. Веднъж дълго говорихме. Обясняваше ми колко е важно, след като умееш да уцелиш момента за нападение, да не позволиш тебе да те нападнат в този момент. Тоест да имаш защита срещу собственото си оръжие. Тоест, другото от моите основни философски положения. Но аз това не го казах на Бабича, защото не ми беше удобно. Въобще не зная как е с вас, но аз например си мисля далеч, далеч по-умни и приятни неща, отколкото мога да кажа. Когато и да е, пред когото и да било. Даже по този повод съм мислил, че говоренето (което се чува) е като едно хубаво момиче, облечено, и то не в своите дрехи, а мисленето (което си остава само в теб) е като същото това момиче, но без никакви дрехи, дори без своите собствени, а така, както го е майка родила. Все едно. Думата ни беше за друго — как Бабича е гений по уцелване на момента за нападение, как каза на Царо в очите, че той всъщност сам е виновен за няколкото изпуснати златни медала. И Царо беше убит. До такава степен, че почти му стана неудобно пред нас. Все пак (това си е Царо) той каза:

— Не аз съм ви спрял, Бабов. Те сами се лишиха от участие, много добре знаеш това.

— Те не са участвували в… оня случай. Никой от тях.

— Все едно — Царо махна с ръка („край на въпроса“), — за това сме говорили вече.

И се съсредоточи в борбите по телевизията.

След малко Богданов каза:

— Значи, Бабов, ако… такова… Ако бяха участвували нашите, сега щяхме да ги гледаме по телевизията, а?

Той сам се зарадва на идеята си и също ни се ухили. Разбира се, далеч по-приятелски от Царо. Малко нещо дори заговорнически. Това си е Муруко. Вари го, печи го — ей такава душа има. За една бройка не му намигнах. Просто окото ми само искаше да се свие, още като му зърна добряшката мутра.

А ония там, на екрана, наистина бяха леваци, чак не ми се говори за тях. Когато претендентите за медали от категорията на Ганди започнаха, всички ние погледнахме в него. А той погледна само към мене и към Бабича. И ми се стори, че ей сега ще си стрие на прах зъбите — така беше си стегнал ченето. Майчице, да имаше как да го видите… Никакъв начин нямам да ви го опиша — как тоя човек се смали върху стола, как пожълтя изведнъж като глина и само шията му се източи напред, към екранчето… Една ловна кучка бях виждал веднъж — група ловци се събраха една сутрин до угарта, където ние работехме. То беше отдавна, имаше още десет или петнадесет кучета, аз и досега помня само това как тази кучка трепереше, как влажният нос се надбягваше с бързите ѝ очи — пушка, ботуш, камъче и тревица — господи, атом по атом кафявата кучка искаше да опипа света, да го види така, както никой не го е видял преди нея, да го погълне целия с миризмата — точно сега, точно в този момент, когато започва великата лудост, за която животът ѝ беше предназначен.

Ганди, моят приятел, сега изглеждаше тъй, сякаш кафявата кучка му беше сестра. Помислих си го, зарадвах му се и видях, че те — кучката и Ганди — физически си приличат ужасно. Огромни гръдни кошове. Тънки крака. Шии като на птици. Кафяво, меко тъмен цвят на копринени хищници и една привидна патравост на походката, която сякаш бе дадена да покаже, че тези тела съвсем не са създадени само ей тъй, за безобидна красота.

За какво всъщност беше създаден Иван Саботинов — моят приятел, нашият Ганди?

Да го заключат тук, да го ругаят, да работи и да яде. Да чака да остарее и да пукне накрая — така ли? Това ли е животът на човека?

Аз за какво съм създаден?

Александър Ножаров — Детето?

Янко Янчулев?

Любо Златанов?

Аля, Мимето, другите?

Въобще ние, виновните. Нередовните. Неблагонадеждните. Опасните и безперспективните.

„Царете на другия начин“ — както веднъж ни нарече един важен и много надут тиквеник от министерството.

Тогава защо се раждаме въобще?

Защо не ни изчистят за една нощ всичките?

Няма ли някакъв начин да бъдем смятани за нормални.

Никога ли…

Детето изпъшка страшно и стовари лапата си върху най-горната пречка на стола. Тя се счупи с трясък. Той се огледа глупаво и си излезе сам, преди го изпъдят. След това стана Ганди. Станах и аз. Излязохме от залата.

Оставихме праведните да си бъдат сами — и на екрана, и срещу него.