Правилата

Е, това е, братле. Какво друго нататък?

Оня после разправя — на Пери Гомера треньорът какво му разправял за срещата Пери. Когато Ганди се измъкна и го сви, и оня държа така в мост сума ти време, и вече щял да издиша, да пада неспасяемо в туша, видял на нашия очите. Те били изскочили напред като на жаба. Белтъците им вече се обръщали. Гомера много ясно разбрал, че Ганди припада, обаче самият той вече отивал на кино и нямало начин да шавне наникъде. После, когато се измъкна след туша и си отиде до ъгъла, казал на своя треньор:

— Оня май че умря.

Умря Марко, викам аз, но както и да е. Следващият много страшен момент беше раздаването на медалите. Разбира се, говоря ви отново за Ганди, когато нашето знаме се вдигна най-високо. Говоря — казвам — и си викам: я по-добре много-много да не ги плещя сега, та да не се разкисваме отново. Всички сте слушали „Мила родино“, всички сте ставали на крака. И по гърба мравките — ясно е всичко, нали? А особено при тия думи, майка му стара, „ти си земен рай“, които винаги си ги спомняш от самата мелодия. Ганди например — както беше застанал тогава на средното, най-високото кубче — гледам го, само опъва шията си напред, точно като оная, кафявата кучка и аха-аха да ревне пред целия стадион. Обаче удържа де. Само стиска ченето и гълта. То и ние така, ама нали не се виждаме из оная навалица. Всеки случай Пери Гомера не му подаде ръка, копелето. Големи яйца, викам аз. Резо Габаридзе пък го и целуна.

Нататък няма нищо особено, освен посрещането в София. Леле, когато в навалицата от запалянковци, заедно с Ленчето Дочева и Мето от комсомола, Ганди ме срита и аз зърнах Аля и Мимето, облечени като кукли — стана ми лошо! Много рядко ме е напушвал такъв смях ей, казвам ви най-арабийската. После, разбира се, свикнахме, понеже трябваше да останем два дни, да ни покажат по телевизията.

Тя и тук беше една — не е за разправяне, ама нали вече ни знаете.

Вкараха ни значи в студиото — лъснати, обръснати — и ни наредиха. „Църрррр“ с камерата наред. После още веднъж, после — пак, докато ти изтекат очите от тия прожектори.

И режисьорът вика на Ганди.

— Сега ти, Саботинов, ще кажеш няколко думи. Спокойно, това е запис. Ако не стане от първия път, ще го направим отново.

Ганди се заобръща като в небрано лозе.

— Няма нищо особено — вика му режисьорът, — ще кажеш просто какви грижи са положени за вас, младите борци, какво те е накарало да се бориш докрай, да завоюваш златния медал и това е!

Нагласиха го, светнаха му в очите и оня вика:

— Ясно, нали? За грижите, които се полагат за вас, за треньорите, за съзнанието, че трябва да победите, да прославите родината си. Толкоз е просто! За това, как ти си изминал един много труден път, през много работа и тренировки, строг спортен режим… Хайде!

Ганди си отвори устата и оня зад камерата започна да прикляква.

— Абе ще кажа — вика Ганди, — ама то не е точно така.

— Стоп! — изрева режисьорът.

Камерата млъкна.

— Кое не е точно така!

На режисьора нещо му кипна.

— Ами това, за режима и за моята работа. Аз… какво? Ние тренирахме по-другояче. Специално ние, Гаринчев, Ножаров, Янчулев и аз.

— Няма значение! — вика режисьорът. — Ти трябва да кажеш това, което българският народ иска да чуе! Четири милиона българи ще те гледат и ще те слушат!

— Точно затуй — вика Ганди, — аз искам да кажа, че това за грижите си е така. Хората ни гледаха като писани яйца. Храната беше идеална. Облякоха ни, имали сме всичко. Обаче там за това, че аз съм постигнал кой знае какво, точно то не е вярно.

— Как така не е вярно? — развика се режисьорът. — Та ти си световен шампион, бе момче! Нищо ли е това!

— Не… Да, де — вика му Ганди. — Знам, че това е хубаво. Обаче исках да кажа, че лично аз не съм направил нищо особено. Аз това си го мога… Правил съм го винаги. И другите също. Нас например затова ни набутаха там, в интерната. Пак за такива работи. Сега горе-долу за същото пък ни снимат, награди получихме. Въобще…

Режисьорът го зяпаше. Бабов, Карадочев и ние също го зяпахме. Ганди продължи:

— Та това исках да кажа. За снимане тука има един, който наистина е направил нещо голямо.

— Кой е той? — сбърчи си веждите режисьорът.

Ганди посочи с ръка Бабича.

— Този човек. Защото той, как да ви кажа… Абе тоя човек ни научи на правилата. Иначе ние… Това е цялата работа.

На Бабича му стана такъв кеф в тоя момент, че изведнъж му пресъхна устата.

Ей, ама наистина, тоя човечец, Бабича, съвсем беше угаснал за последните няколко месеца, майка му стара. Чудя се дали ще се съвземе, както си беше в началото. Ама сигурно, понеже той е… Вие не го познавате него.

Режисьорът позяпа така в нашия даскал, после пак в Ганди, мълча сума ти време и изведнъж извика силно:

— Павле! Спри тия прожектори, стига си ни вадил очите! Не виждаш ли, че в момента не снимаме!

Имаше там едно дребно жичкаджийче, то притича към един голям шалтер и го дръпна надолу.

Големите прожектори изведнъж пожълтяха и силната светлина се стопи. Само жичките на крушките вътре останаха оранжеви и това оранжевото грееше тъй поне десет секунди. Попитах се къде отива светлината, когато угасне някой прожектор, като какво нещо е това светлината, и в глупавата ми глава дойде налудничава мисъл: дали не се пропива в нас? Например така, както дъждът се пропива в човека, когато той си върви бавно под него, и да речем, нещо се е замислил. Ама се е замислил за нещо съвсем хубаво в тоя живот.

Например толкова хубаво, колкото оная малка и страхотна песен за „ти си земен рай“, където стомахът веднага се сгърчва и нещо така те нагрява силно отвътре, и ти само опъваш шията си напред, и яко стискаш ченето, понеже — това всеки го знае — сълзи на мъжко лице не прилягат.

Та така, после Ганди изговори каквото трябваше, мина и тая, и ето ни сега в три „Волги“ на път за нашето училище. Ако искате, смейте се, обаче на мене веднага ми се приспа. Меко нещо е това „Волгата“, няма какво. Щом седнахме отзад — Ганди, Мето от комсомола и аз, — клепачите ми изведнъж натежаха. Но се сетих нещо за Царо, стана ми неудобно за него и се разсъних. После ми дойде по-яка дрямка, като си мислех за Ленчето и за Бабича. Те вече го дадоха много така. Както трябва, искам да кажа. След туй пък си мислех за Аля и за Мимето — как ни посрещнаха, как бяха купили поне по сто вестника, в които ни имаше снимките или пък пишеше нещо за нас.

Беше ми добре между Ганди и Комсомола, които нещо бърбореха. Отпусках се и заспивах. Повтарях си: е сега му дремни едно хубаво, най-сетне всичко е свършено. И сигурно щях да заспя като пън, ако тази думичка „свършено“ изведнъж не ме бодна, та да се ококоря по-буден от всякога.

Защото тя беше най-смешната дума, която можех да измисля в този момент.

Защото и най-големият глупак можеше да се сети, че правила в този живот има не само за игрите. И че за нас всъщност сега всичко започваше.