Правилата

Нашите срещи бяха привършили, ние нямахме състезания във финалите — режимът беше снет. Момчетата спаха до късно. Гаринчев и Саботинов постигнаха в това отношение малък рекорд — явиха се подути едва когато дойде време за обед. Видях прозореца им да свети към четири и половина сутринта — затова ги оставих. Не беше трудно да се предположи, че Саботинов е разказвал за „нощния си живот“ на своя приятел. Впрочем той единствен трябваше да се яви край тепиха, макар и формално, за да отстъпи титлата на Гомера без борба. Припомних му тази подробност и той каза:

— Другарю Бабов, аз искам да изляза.

— Къде пак?

— Там. На тепиха.

— Може. Но няма смисъл. Просто ще се обяви по високоговорителите, че поради лекарска забрана не се явяваш и толкова.

— Не — каза той. — Аз искам да изляза и да се боря.

— Глупости.

— Не са глупости, другарю Бабов, аз искам да изляза.

— Иване, не ставай смешен, Иване. Гомера ще те хване за ръката още в първата минута и ще ти я счупи!

— Ще ме хване, ама когато ме няма.

— А и цяла нощ къде ходиш?

— Той нали беше с мен, Гомера.

— И си пил, и си пушил! — това казах тихо, само на него.

— И той също. Двамата сме при еднакви условия значи.

Отказах категорично и след десет минути (сам не забелязах как), се озовах при нашия лекар. Извиках да го прегледа Саботинов.

— Няма смисъл — каза лекарят, — работата е ясна. Скъсано мускулно влакно и разтегнато сухожилие. Въобще невъзможно.

Той все пак прегледа момчето. Показа ми лявото му рамо — подуто като козунак, и повтори:

— Невъзможно. Онзи може да го осакати.

— Я той мене — обади се Саботинов, — я… не се знае.

— Не може ли някак да се замрази временно, с нещо да се инжектира?

— Може, но не бива — каза докторът. — Не съм съгласен.

Обедът свърши, трябваше вече да тръгваме към стадиона. В рейса разговорът продължи с участието на всички. Карадочев и бай Цани бяха „за“, всички момчета също, само Саботинов непрекъснато настояваше упорито. И стана така, че решението бе взето в последния миг, когато Пери Гомера вече бе излязъл на тепиха и очакваше съобщението за лекарската забрана, което му носеше титлата.

Съобщението, което не бе съобщено…

При думите „Иван Саботинов, България!“ нашият Ганди изтича като изпуснат от клетка и зае своето място в червения ъгъл. Публиката го посрещна с бурни и нестихващи овации.

Гомера и неговият треньор бяха изумени.

Всъщност в този миг аз знаех, че те духом вече са победени. Оставаше другото — жестокият за нашия състезател експеримент.

Говорех му нещо, Карадочев говореше с мен. Отдолу момчетата викаха, публиката още не беше утихнала. Иван чуваше името си от трибуните и хапеше пресъхналите си устни.

Гонгът удари. Главата ме заболя изведнъж — като от удар. Сърцето ми биеше в гърлото.

Гомера — естествено — се нахвърли на болната ръка още в първите секунди. Ние знаехме това, очаквахме го — Иван беше приготвил своята контраатака предварително. Тя успя, донесе му точка. В публиката сякаш избухна бомба.

С подновяването на схватката Гомера още по-ожесточено се хвърли към ръката на Иван, той го контрира отново, по друг начин, точката за нас се повтори.

— Са-бо-ти-нов! Са-бо-ти-нов! Бул-га-ри-я! Бул-га-ри-я! — ехтяха трибуните.

Вече всичко около тепиха викаше, вече никой нищо не чуваше… До третото нападение на Пери Гомера, когато изведнъж се възцари неочаквана тишина. Той успя да прегърне контузената ръка на Иван, прехвърли го, изравни точките и — което беше много по-лошо — постави го в мост.

Карадочев си заби ноктите над лакътя ми. Аз съжалявах себе си, Саботинов, ругаех се, опитвах даже и да се надявам, докато с всяка секунда положението на Иван ставаше по-критично. Той скимтеше от непоносимата болка. Кривеше се под озверилия се Гомера като в агония. Краката му вече трепереха и се подхлъзваха в моста. Течеше втората минута — не можехме да се надяваме и на гонг.

Иван Саботинов вече падаше в туша, съдията беше легнал до двамата състезатели със свирка в уста. Той дори дигна ръката си и чакаше още няколкото необходими милиметри, за да тупне и да свирне.

Трепкаше ръката на съдията във въздуха, готвеше се да отброи туша всяка секунда, когато контузеното рамо на Иван се огъна, изви се назад и докато главата му с неистов напън подпираше врата и плещите все още във въздуха, това рамо се обърна надолу. Тогава той хвана с болната си ръка здравата, която обвиваше шията на Гомера, прибра ги както можа, като клещи, коляното му намери опора в тепиха, гърбът се надигна, изви се — и Гомера беше прехвърлен.

Сега той беше в мост. Сега всичко ревеше в екстаз и скандираше.

— Ганди! Ганди! Умри, но не го изтървай! Ганди!

Чувах в ухото си лудия глас на Гаринчев, на другите, може би и моя собствен.

Ръката на съдията пак бе във въздуха, свирката пак беше в устата му.

Простата, мъничка свирка на съдията, чийто звук след секунда подлуди хиляди зрители на трибуните — с телевизията милиони, — а моят слух го запомни завинаги, като най-сладката песен…

За обща изненада обаче пръв стана победеният. Пери Гомера. Той се измъкна изпод световния шампион и си отиде в ъгъла. Иван остана да лежи. Скочихме на тепиха и го изнесохме на ръце.

Той беше припаднал.

Съвзе се след десет минути — след много активна намеса на лекаря.

— Клиническа смърт — каза ми този лекар по-късно. — Класическа смърт…

Това помня само, както и първите думи на Саботинов, след като се съвзе.

Аз го целунах и му казах, че е направил най-хубавото нещо в моя живот, не само в своя.

— Нямаше как — каза той. — С тоя Гомера имахме да уреждаме една работа между нас двамата.

— Каква работа?

— Няма значение, вече я уредихме.

И за пръв път, откакто го познавах, този мълчалив и железен човек се засмя. Широко, с всичките зъби — докато очите му почти се затвориха и в тези тесни цепки между мургавите вежди и скули блеснаха по-чисто от кристали.