Правилата

Какво да ви разправям — отидохме значи и ги размазахме! Това беше цялата работа. Моят беше едно говедо, не ти е работа, но и аз така го изхитрих, че ще ме помни. Тя тая не ще само сила, нали я знаете. Той и волът е силен, но върви като паленце пред остена. Като помислиш — човек с акъл е завладял земята, не само със сила. После другите продължиха и тъй. Ганди беше бог — не мога да ви опиша какво значи умен! А за Детето да не говорим. По едно време щеше да изяде шампиона, ама така, както се яде със зъби. Не му даде да пие вода, дето викат. После един страшен банкет, който Бабича даде. После таксетата и въобще тая вечер я изкарахме като министри. Мога цял ден да ви разказвам само това, как публиката ни беше наобиколила и какви лафове чух да се казват за нас. Но защо изобщо да ви разправям, след като май всичко ще бъде дотук…

Царо е бесен! Същата нощ в нашия колеж стана най-големият обир за тая година. Участвували са кажи-речи всички. Не може да се разбере кой да и кой не, затова режимът се затяга общо. Тоест и ние си отидохме на кино, като едно нищо, макар че по това време отсъствувахме. То е така тука — ако някой случайно се прояви нещо (миналата година Ганди и д’Артанян бяха изгасили пожар в дърводелната), заслугата остава само за него. Когато обаче някой я заплете — даже да са един или двама — теглим си всички. Започват черните режими и така нататък. С други думи, да не говорим за сега, когато в обира на желязната лавка са участвували кажи-речи половината личен състав.

Като казвам „желязна“, не мислете, че лавката е от дърво, а само името ѝ е такова. Тя беше от дърво едно време, но понеже ние четири-пет пъти я обирахме, накрая се принудиха да я построят от желязо. Много интересно ми е това, че не се отказаха от лавка изобщо (защото ние така или иначе пак някак си ще я оберем), а търсят всякакви начини тя да си съществува. Това съм го забелязал за търговията, а особено, да речем, за търговията на цигари и питиета. Всички сте чели за тези неща, нали — какво са никотинът и алкохолът за здравето на човека. Има афиши, една папироска там как разкапва сърцето, има и филми такива, въобще няма какво да говорим. Обаче цигари и алкохол винаги и навсякъде ще намерите. За единия хляб, дето се вика, някога трябва да изчакаш на фурната, някога, да речем, сиренето не са го докарали на минутата, но цигари и алкохол няма случай да няма. Те са дежурни и сигурни. Хиляда чешита. Опакованички така, готинки, скъпи и евтини, та да има за всички. Бре, майка му стара, страшен кодош е това — викат ти „не“ и ти продават! Та такава една история си е това търговията, затова смятам разбирате, защо тук ние си имаме лавка, макар и бронирана. Между другото, докато е станало дума за тия фъшкии — цигарите, и за тая изкуствена сила — алкохола, мога да ви предупредя мъжката, че ще ги оставя. Особено пък сега, след като взех да тренирам. Тихичко тъй, само с вас да го споделя, обаче Ганди след срещата щеше направо да пукне. Слушайте мене, макар че така идеално успя да тушира противника си. Аз бях първият заедно с Бабича, който му се израдва — още там на тепиха. Белтъците му обърнати. Хъркаше като крава. Не може да хване пешкира да се избърше. И всичко това, зная, само е от цигарите. Иначе Ганди си има даян за петима.

Както и да е, за лавката беше въпрос как е станала цялата история. Всъщност тя тая беше започнала много отдавна. Още когато изкоренявахме една стара гора с един „Беларус“ на стопанството. Виждали сте ги тия булдозери, няма защо да ги описвам. Ние с кирките изкопаем около дънера (ама дънер, братче — осем души да го прегърнат!), после с брадвите изсечем корените наоколо да остане само централният, най-дебелият. Той и без това няма как да се отсече — трябва цяло мазе да изкопаеш за него. Затова този корен си остава, обаче ние метнем на дънера теленото въже и булдозерът дръпне. Излиза си — кой да е дънер — като развален зъб, значи. И така се роди тая идея (тя беше моя, хайде, няма защо да се лъжем) да вържем един път лавката с теленото въже и с булдозера да я дръпнем. Казах първо на Ганди, а после на Миризмата. Те и двамата бяха навити, оставаше да измислим как някак да свием булдозера. Вече бяхме изкоренили гората и него го нямаше. Пък и никой от нас не можеше да го кара.

Разточи се тая, но ние не бяхме се отказали. В „инициативния комитет“ взехме Гарибалди и д’Артанян, а по-после и Янко, който си беше специалист по въжета, примки и капани. Аз открих една книга, в която беше подробно описан точно този тип „Беларус“ и още други булдозери — скрепери, алабалистики — изучих всичко, като за изпит. Покрай мене и д’Артанян го изучи. Значи двамата отговаряхме за шофьорската част, Янко и Миризмата за стоманеното въже, а Ганди и Гарибалди за самото събаряне. Ха днес, ха утре, после дойде Бабича и тая май се размина.

Добре, обаче след оня случай, когато Бабича на първите борби дисквалифицира Гарибалди и д’Артанян, тия копелета малко нещо се дръпнаха от нас и отново се замислили за лавката. Гарибалди и д’Артанян излизали две нощи поред и примъкнали в дерето стоманеното въже. Миризмата открил къде е булдозерът и вечерта, когато ние бяхме на състезанията в града, го докарал. Полека-лека, по шосето и по черния път, най-официално боботел булдозерът, а тоя идиот Миризмата с адско спокойствие си пушел отгоре цигарата. Срещнал сто души, никой не му обърнал внимание.

И после, към единайсет и половина, се измъкнали, вързали лавката — Миризмата с булдозера само я дръпнал. Само че са били повече хора и от разните му там стоки след десет минути не е имало папер.

И сега ядец на всички. Най-много на нас, които щяхме да ходим на републиканското първенство. Не зная Бабича какво мисли, но за това аз мога да се подпиша: след обир на лавката (и то така майсторски, по моята шантава идея) един месец и пиле няма да мине тая ограда. Така че засега можем спокойно да кажем: сбогом шампионски титли, сбогом шекерени сънища и това е. Нали сто пъти ви казах; че от дърт циганин калайджия не става. Нито от всяко дърво свирка. То се е видяло, че такива ще си умрем, скапаняци, каквито сме си били винаги.

И да не мислите, че толкова ме е грижа за мене или за другите господа колежани? Глупости. Само едно ми е кофти, че като срещна тия дни Бабича, не зная къде да погледна. Вече научих земята в краката си наизуст. Стъпка по стъпка. Янко, Детето и Ганди също. И въобще всички от отбора. А той, Бабича, само мълчи. И носът му хептен се изви като краставиче през месец октомври. Вече почнах да мисля, че май по-добре щеше да бъде, ако изобщо не бяхме я почвали тая — колкото само да орезилим още един свестен човек. Ама най-свестния, който се е захващал за нас. По цяла нощ мисля, майка му стара, блея в стената като говедо и само това си повтарям: тури му пепел, нещастнико. Тъй ще си умрете всичките тука, защото така ви се пада.