Правилата

Братче, колкото повече мисля, толкова пò ми се изяснява цялата работа, а колкото тая цялата работа пò ми се изяснява, толкова по-кофти е да я мисля. По тоя случай не знам какво да правя и накъде искам да изчезна изобщо. Да се разкарам. Но и това, щом го помисля сериозно викам си: „Къде бе, нашият, къде ще изчезнеш? Къде е това място, дето те чакат ей така, с пълна тепсия? Ти, щом тука не намери чалъм да прокопсаш, където си се родил, на какво можеш да се надяваш навън?“ И вече сто пъти се псувам, когато ми дойде на ум за изчезване, макар тая желязна ограда вече да ми е стегнала мозъка. Виж, по друго е да изчезна оттук, да се забутам на някой обекти да си бачкам, обаче защо да не изчакам разряда? Дипломата, паспорта и така нататък — глупости, от които, като помислиш, се състои животът на възрастните. А не мога да си остана вечно „дете“ и „хлапак“. Даже и да го бях искал.

Ей така, изчезвам на ум, връщам се, всичко останало тук върша като в несвяст и няма никакъв начин поне някога да съм весел. Защото освен моите собствени работи аз зная още толкоз излишни неща, че само те биха ми стигнали да ми е вечно обесен носът. Например цялата истина за тараша, който развали всичко, за Гарибалди и д’Артанян, дори за онова, което те в себе си мислят и се надяват, че никой не го знае. Специално тия копелета аз ги разбирам много добре. С Гарибалди заедно ни докараха, той беше направо дете. Името му е Закончо. Другото — Боткин. От майка му — Ботка. Той няма баща. Тоест, ясно че има, но не го знае кой е. Никой не го знае. Сигурно само майка му го знае, но той пък, нашият, отдавна не знае тя точно къде е. Ей такива истории. Това „Гарибалди“ не си спомням кой му го лепна, но тъй си му остана. Даже и даскалите му викат така. Ако питате мен, по-добро си е от Боткин, няма какво. Да не говорим пък за Закончо. Смешно е, знам, обаче тая жена — колко пъти съм мислил — трябва жестоко да е закършила по онова време, за да запише детето с това име. А запишат ли те веднъж… Впрочем Муруко ми каза, че когато ни изпишат оттук и всичко с нас вече е тип-топ, Гарибалди може да си смени името за паспорта. Никой не знае нещата по-добре от Муруко — говоря за всички неща изобщо. Това не бива много да се разчува, но той сам е бил някога в подобно училище. Имам сигурни сведения. От външни лица. То си е моя работа, откъде точно. И даже тогава, в онова училище, където е бил той, нещата са били несравнимо по-кофти. Поне, както разправя онзи, който ми е говорил, а на него трябва да му се вярва. Та да тръгне Муруко оттам и да стане това, което сега е — представяте ли си какъв образ е той? Дай боже всекиму, дето викат.

Изоставихме Гарибалди, а за него ми беше думата. Веднъж му викам; „Абе, идиот! Някой път дали не си пребърквал на баща си джобовете, а?“

Понеже той беше от занаята „два пръста“ и като няма хабер кой е баща му, защо да не се случи?

Тогава той ми се разсърди и после не ми проговори три месеца. А по това време си бяхме съвсем неразделни. На един чин винаги сядахме и нощем заедно спяхме. Аз бях тогава кльощав като гребен, а той много малък и така с него се топлехме. Голям клинчар настана и за двамата, след като му изтърсих оная глупост.

После той се унесе по леля Петрана, след туй се смирисаха с д’Артанян и така. Тая пък леля Петрана съвсем го беше объркала. Помня още първия път — копаехме в дезесето — как седнахме при жените. Бяхме петима, те ни поканиха да закусим. Възпитателят се писа нещо разсеян и ние, какво — бам до бохчите. Разпитваха ни това-онова, цъкаха — нали знаете бабини истории. А леля Петрана, като зяпнала Гарибалди, ще го изпие. Все с него приказва, чупи му залци, домати, крилце от кокошка. Той беше на десет тогава и — нали ви казах — дребничък като коте. Закуската мина, на другия ден пак се повтори, лелките търсеха нас, ние само за тях гледахме и така. Цяла седмица. Докато накрая тая Петрана взе да му вика „ох, маминото, ох, маминото!“ и все го галеше по перчема. А той уж бачкаше с нас, обаче все около нея. По-късно разбрахме (на Ганди му каза една бабичка), че тая Петрана била ялова, а умирала за деца. Къща си имали — тя и мъжът ѝ, — всичко си имали, обаче, дето викаха стринките, божа работа тая, с децата. (Както и с майките, ако например питате Гарибалди.) Все едно, спомням си, на полето тогава дойде Царо и ни разгони. Прати там други, нас ни засили в едни обори — сънят на леля Петрана, че има син, свърши. По същия начин, както свърши и шантавата идея на Гарибалди, че се е намерила някоя да му вика „ох, маминото“ ей така, безнаказано.

Мен питай, братче, такива сладки работи се наказват. Поне ако се съди от нас. И то се наказват не само веднъж и не само от едната страна. Работата е много по-сложна. Например тогава, когато леля Петрана и Гарибалди се загубиха, той първо заприлича на пор. Не знам дали сте виждали пор. Как гледа, как бяга към дупката и тъй нататък — даже до миризмата. Озвери се съвсем това копеле. И започна да ги върши едни, дето ние, по-старите кокали, трудно можем измисли. Та го затваряха, та го биха — все тая. Мина цяла година, а може и повече да е било, докато малко от малко се укроти. И то, разбира се, временно. Понякога съдържанието на червата му кипва изведнъж и тогава става ужасен. Ето това е, което мисля, да речем, аз за тараша. И, кажете ми, как да се сърдя на Гарибалди? Мамка му и копеле, всичко добро в тоя свят бяга от него, като почнете най-напред от баща му, та да стигнете до това, как Бабов го изхвърли от отбора.

Същото се отнася за д’Артанян, ако не по-лошо. Той пък беше се сприятелил с един каруцар. Оня дядка умираше за него, а нашият — какво мислите? Чак ме е срам да ви кажа, но хайде, така и така съм започнал. Ей, нашият си крадеше и от този човек! Ама на най-общо основание. Каквото му падне. Веднъж аз го гепих, че му е свил чекията (с много хубава дръжка!) и му викам:

— Кретен, веднага да му я върнеш!

Той му я върна (разбира се, тайно, пак като кражба, само че обратна) и след една седмица му лепчоса едно секирче. Тогава Ганди разбра тая работа и му заши два шамара. Ама такива, че д’Артанян десет дена не чуваше. С лявото ухо никак, а с дясното — ако му викаш съвсем силно.

Та представете си комбинацията — Гарибалди и д’Артанян. Дето вика веднъж Аля: „Ние тука всичките, вие и ние, сме нещо такова, каквото е сянката. В живота има такива невъзможно хубави неща, че си мисля: трябва да има и лоши. Така, както има светлина и сянка. Корени и стебла. Денем и нощем. Лете и зиме. Сигурна съм, че трябва да има и двете, иначе не може да се премери ни едното, ни другото. Само най-важното не знам. Дали хората се раждат веднъж завинаги определени за сянката или могат да излизат от нея? Дочева казва, че могат, макар много трудно. Аз не ѝ вярвам напълно, защото тя си е в светлината. Тя не знае какво е на сянката. Не е била никога там. И затова не знам може ли да се излиза“.

Тогава аз мълчах. Въобще цялата вечер само Аля приказваше. И много по-късно се сетих, че може. Муруко например — Богданов — беше направил тъкмо това. Аз знаех. Но и по-после не казах нищо на Аля. Защото какъв смисъл само да знаеш, че нещото може, ако не се опиташ да го направиш, щом е толкова важно и хубаво?

Сега съжалявам, че не ѝ казах. Тя щеше да се зарадва. Щях да бъда честен и убедителен. Толкова много бях си повярвал. Какъв глупак излязох, че не ѝ казах, като помисля. Защото никак не е малка работа тази, да можеш истински да зарадваш някого. Дори и с такива неща, на които ти сам вече не можеш да се зарадваш, тъй като, да речем, случило се е да преминеш зад тях.