Правилата

Тая мадама Пудрата наистина не си знае силата, не помня дали ви обяснявах. Онова книжле, дето ми го беше бутнала по-рано, стана от четене на мекица. Представяте ли си как точно изглеждахме ние, когато нещо ни щукне да прочетем? Леле, сеир! Я си забол нос над книжлето, я си станал за резил. Обаче тоя път — не. Работата излезе съвсем друга. Пръв почнах аз — ей тъй, ама от чиста скука — и още не бях стигнал средата, когато Ганди ме пита:

— Какви са тия глупости? Да не си решил нещо професор да ставаш?

Какво да му обяснявам? Ако му кажа: „книжлето е бомба“, няма да ми повярва. Освен, викам, после да му го дам и на него.

— За какво са разправя?

— Ами за такива едни гяволи като нас.

— Я.

— Янки — викам. — После ще ти я дам и ще видиш.

— И какво правят?

— Нищо. Бачкат. Маризят ги от време на време. И те са заключени в интернат. Копелета, нали ти казвам.

И му прочетох на глас едно място, а той изведнъж се опули.

— Дай — вика — после и аз да я видя.

Че като се понесе онова ти книжле — след две седмици беше пачавра.

Лично на мен най-много ми се хареса това, че копелето тренираше като бясно! Бягаше от сутрин до вечер и си имаше авторитет. Шат вратата, отворят му я да тренира. Навън из гората. На свобода! Цар! Също като нас, когато ходихме до града да се борим. Ама как идеално го разбирам! Същото каза и Янко, после и Ганди, и другите. Въобще колко нощи сме си говорили все за книжлето. Например как най-големият кеф беше това, че четеш нещо за някого, а в същото време се отнася за тебе. Забелязал съм много отдавна — и другите тук също, — че книгите винаги са натъпкани с едни такива тиквеници, които въобще не ме интересуват. Ама хич. Или с разни дъртаци, които си нямат сериозен кахър, та си измислят всякакви щуротии. Или пък (най-често това!) с разни префърцунени господинчета, за които можеш да си помислиш, че изобщо не ходят по нужда. Добре де, викам си аз, щом са толкоз интелигентни, защо все за тях трябва да пишат? Не е ли по-правилно да се пише за нас — барабите и копелдаците, — белким ни дойде акълът, та да станем и ние по-свестен народ? Каква нужда имат ония баровци от книги? Те знаят всичко, много са умни и благородни, все едни честни такива — могат да минат и без допълнително обучение. А ние? Да мрем ли? Или да чистим каналите и да си траем? Да се правим на още по-големи идиоти, отколкото сме се пръкнали на света.

Книги, викам, ама да се харесват на всекиго. Ей така, като тая. Ще кажете откъде знам, че се харесва на всекиго. Ами, първо на първо, аз я получих от Аля. Тя ми я даде. Значи, че я харесва. А Аля — мислете каквото си искате — не можеш да я излъжеш за книга. Нали ви споменах още в началото — тя е една жива, подвижна библиотека. Второ, щом са я издали, значи се е харесала и на издателите. Трето, превели са я на разни езици. И така, отгоре надолу та до нас тук това книжле всички са го харесали. Е, питам аз, не е ли така най-добре?

Виж, има едно нещо, което на мен някак си не допадна, като го четох. Нашият гявол, бегачът, беше с една класа по-силен от другите. И на голямото състезание (както очаквах и много исках да стане) взе, че ги сви всички. Даянеше пръв до финала. И точно тук, майка му стара — ако случайно сте чели книжлето и вие — копелето сервира един гаф. Ама най-страшният, който можеше да се измисли! Остави се да го минат. Нарочно. Ей така, искаше да загуби. Направи се на кретен. Ама истински, медицински кретен.

Това е, което аз не харесах. Развали ми се кефът накрая. През цялото време все си представях, че всичко се отнася за мене, че съм на едни много големи борби и само ги тръшкам наляво-надясно и когато дойде най-важният миг, всичко отиде по дяволите!

Не бих го направил. Това значи да убия Бабича и другите си приятели. Та аз бих пукнал от зор, но никога така… Как въобще?!… А оня — умишлено.

Все това мисля оттогава, а и с другите нали говорим — не мога хубаво да си обясня: защо онова копеле изведнъж се отказа? Толкоз ли нямаше някой, заради когото да победи или пък пред когото просто да го е срам, ако се изкофтира? Е, хубав шамар за директора, вярно, обаче светът според мен никога не се състои от един тъп директор, нали? Какво му пречеше на копелето да победи, да му се радват приятелите и пак да не обръща внимание на оня кютук?

Както и да е, книжлето е гот, обаче без тоя финал. Тук всички така мислим. И ако се случи на нас нещо такова — казвам ви отсега, — не очаквайте нищо подобно. На финал, братче, се мре — това знаем ние. Само че има един проклет лаф: „На бодливата крава господ рога не дава“. Та и на нас — кой ще ни позволи да се борим? Освен помежду си ей така из коридора, защото все някак трябва да се избива чивия.

Какво друго да ви разправям? Бабича и той вече се отчая, макар че се прави на весел. Пунтове. Не и на мене. Знам всичко за него, колкото и да е голям гявол. Даже знам и това, че взе да се утешава с оная филия Ленчето от другия интернат. Дочева. Но това си е негова работа. Тоест — извинявам се — тяхна. Ние тук между другото сме за пълна еманципация. Няма защо да се чудите. Нито пък да се питате откъде знаем интелигентните думи. Защото мога да ви попитам: А вие откъде знаете копелдашките?