Правилата

По пътя до София съчиних всичко онова, което можеше да ме спаси от собствената ми измислица за несъществуващите подборни състезания: как ще намеря най-напред Юлия, как ще ѝ обясня всичко, след това как с нея отиваме в министерството и после до федерацията, където… където все пак всички са ми колеги и приятели.

Когато слязох на гарата, изведнъж си помислих: „Загубен съм. Самотуширах се с тая измислица. Сега вече никой не може да ми помогне“.

С остатъчето от воля се качих в трамвая и отидох при Юлия. Тя едва не ме разцелува. Спря ме на обед, тъкмо да съм се видел с мъжа ѝ.

— Е, разправяй сега!

Започнах отначало до край. Тя ту се смееше, ту ставаше много сериозна. Когато свърших, двамата дълго мълчахме.

— Само това — каза тя — с подборните състезания е… малко неприятно. Но ще опитаме някак да ги склоним.

— Кои?

— Във федерацията.

— Какво да направят те?

— Подборни състезания, разбира се! Щом твоите момчета са толкова надеждни, защо да не ги опитат?

— Юлия, аз за това съм дошъл. Но ако федерацията не се съгласи, тогава? Кажи тогава какво ще стане?

— С кое?

— С нас! С нашия шанс да…

— Нищо. Какво може да стане? Догодина — на републиканското.

— Ами директорът?

— Ще му кажеш, че състезанията просто са се отложили.

Обидих се на себе си. Наистина, защо да не се отложат или отменят едни подборни състезания? Какво толкова чудно?

Страхът от моята измислица ме напусна, обядвах у Юлия весел (мъжът ѝ се оказа чудесен човек) и след това нахълтах във федерацията — пълен с идеи.

Колегите тук ме посрещнаха тъй, че неочаквано се отказах от дългите хитрости и направо им казах как съм постъпил с директора.

— Значи ти — засмя се бай Цани — първо си измислил подборни състезания, а сега идваш да си запишеш момчетата в тези измислени състезания, тъй ли?

— Ами… то така излиза.

— Че какво, доведи ги. Отборът за Токио още не е свикан, но разширеният му състав вече е на разположение. Ще направим една така… репетиция и ако някой от твоите спечели, може да помислим и да го включим.

Така мина всичко — като в щастлив сън.

Накрая се разбрахме да доведа момчетата след два седмици, като взех и едно писмо — покана за участие. То ми трябваше, за да бъда по-убедителен пред директора.

Момчетата посрещнаха новината, както очаквах — силата и амбициите им се утроиха. И тъкмо започнахме истински натоварени тренировки (по шест часа на ден), директорът ме извика и ми показа писмото, адресирано до него. Анонимно, с неукрепнал и малко странен женски почерк. Погледнах сивото му, смалено от преживяната обида лице и зачетох със страх:

„Свиньо!

Не знам дали някога са ти казвали колко си гаден. Ние всички те мразим от дъното на душите си. Един ден, все някога, да знаеш, някой ще те пречука. Като едно мръсно животно. Защото ти не заслужаваш да живееш. Родил си се да мразиш и теб да те мразят. Ще ти дойде проклетият последен час, гад! Защо не пусна борците на републиканското, скот!“

Задържах го в ръцете си и трудно вдигнах очи към директора. Той ме гледаше така, сякаш аз бях автора на писмото. Свих рамене.

— От ония кучки оттатък — каза той. — Но работата е в това, че някой го е донесъл. Някой от нашите, които ходят там нощем.

Мълчах и страхът ми растеше.

— Знаеш ли кои от нашите ходят там нощем?

— Не.

— А пък аз знам!

Вече очаквах да чуя това, което наистина чух след секунда.

— Твоите. Най-често Гаринчев и Саботинов. Янчулев и другите. И този път аз няма да им простя!…

Той взе писмото от ръката ми и мина зад бюрото си. Отвори чекмеджето и ми показа плика, без да го докосва с ръка.

— Ще викам дактилоскоп. Ще му видя мръсните пръстчета на тоя куриер и ще го тикна в дранголника. Казвам ти, ще го натикам! За обида, за съучастничество, за опит за бягство и самоотлъчка! И него, и бясната кучка! Да знаеш! Имам отпечатъците на всички! И в милицията ги има!

Казах едно:

— Другарю директор, аз…

— Ти, да! Ти им запали главите с тези борби! И те полудяха! И ония оттатък! Не виждаш ли за какво е това… посрано писмо! Пак за твоите борби! Откъде се взе и ти…

Извиках силно, колкото викаше и той:

— Другарю директор!

За моя изненада той изведнъж млъкна и се втренчи пред себе си. После каза меко:

— Какво?… Аз да не съм тук… Бабов бе, не разбираш ли… ти поне не разбираш ли, че им мисля доброто, а? Кажи какво мислиш ти, ей така, в себе си? Не съм ли… човек аз?

Сега беше моментът.

— Не мисля, че това е грижа от ваша страна, другарю директор. Не съм убеден.

Той още повече утихна. Мълчахме и двамата близо минута. После ми даде знак да си отивам и когато излизах с чувството, че този човек е нервно болен, чух острия му крещящ вик:

— И все пак тоя път ще го натикам, където му е мястото! Чуваш ли!

Затворих вратата и побързах да стигна до залата, където ме чакаха хубавците.

Заварих ги като попарени. Идваше ми да ги започна и да ги бия един по един, докато спрат да шават. Не знаех как да постъпя, нито какво да им кажа. Стоях и мислено се проклинах, че въобще дойдох тук.

После, след някое време, се чух да казвам с много слаб глас:

— Има ли някой, който иска нещо да ми каже?

Мълчаха като мумии.

Повторих:

— Някой от вас иска ли да ми каже нещо?