Правилата

Когато двете лъскави „Волги“ спряха в двора на интерната и ние тримата — бай Цани, Карадочев и аз — слязохме от едната, прозорците на занимални и работилници се отрупаха с любопитни глави. Отворих вратата на другата кола, момчетата слязоха и всички се качиха при директора.

— Вие чакайте тук — казах на момчетата в коридора и почуках.

Вратата се отвори и директорът се втренчи в двамата непознати. Той дълго остана така, без да поздрави, след това сякаш се опомни от сън. Отмести се и почти извика:

— Моля!

Влязохме. Представих гостите, седнахме. Разговорът започна много по-естествено, отколкото предполагах.

— Значи вие сте… началникът на българските борци, тъй ли? — усмихна се директорът на бай Цани. — Голяма чест е за нас… И треньорът на юношите — той погледна Карадочев и пак се усмихна. — Ние гледахме тук… по телевизията, кажи, Бабов, нали? Защото нашите момчета… Абе Бабов, какво направиха там те? Я разправяй сега! Ей, ние тук все чакаме да си дойдете, да чуем, че и нашите възпитаници не са лоши борци, а? Има ли такова нещо или ни изложиха, а?

С всяка своя дума директорът ставаше по-весел и разговорлив. Той поръча, да ни направят кафе, извади кутия бонбони. Настояваше да научи подробности от онова, което бяхме направили в София.

Бай Цани му разказа как е минало подборното състезание и как федерацията е решила да включи в отбора за Токио и четиримата наши борци: Гаринчев, Саботинов, Янчулев и Ножаров.

— Разбира се, разбира се — повтори директорът механично и изведнъж сякаш го убодоха.

Той извика:

— Какво?!

Опитах да се пошегувам:

— Случи се най-лошото, другарю директор. Нашите момчета победиха. И четиримата.

Той ни изгледа поред тримата и каза на бай Цани:

— Вижте какво, другарю Петров, това от мене не зависи. Разрешение за напускане на интерната се дава от министерството. Само от министерството.

— И ние вече го взехме — намеси се Карадочев. — Сега остава вашата благословия.

Директорът помълча, после стана. Отиде до вратата на кабинета си и я отвори.

Саботинов, Ножаров, Гаринчев и Янчулев, които бяха седнали на пейката, станаха прави.

Директорът ги огледа, сякаш не ги бе виждал никога през живота си. Затвори вратата, седна отново на своето място и каза:

— Ще ви изложат. Ще ви създават… сто главоболия дневно! Вие… ваша си работа. Щом министерството разрешава. Длъжен съм да ви кажа, че… те… Ваша си работа, другари!

Той всъщност се беше предал.

— Разбира се, същото се отнася и за него — каза бай Цани, като ме посочи с глава.

Директорът ме погледна в очите, сви рамене и нищо не каза.

Половин час по-късно, през което време момчетата бяха пуснати да си вземат личните вещи и да се сбогуват с приятелите си, двете „Волги“ напуснаха двора на интерната.

Богданов, Костов и другите възпитатели ни изпратиха до вратата на двора.

Директорът остана горе, в кабинета си.

Всички ученици прекъснаха заниманията си самоволно и едно гръмко „ура“, с тропане на дъски, железа и кречетала, дълго ехтеше в ушите ни.

През следващата нощ в интерната бе извършен паметен обир на лавката — нещо, което научих по-късно от Елена, когато тя дойде да ни изпраща на аерогарата.

Радостната и силна възбуда, която останала в интерната след нашето заминаване, вечерта в единайсет и половина намерила пълен отдушник при изпълнението на един „технически труден и почти гениален техен план“ — както казва Елена.

Единият край на дълго и дебело стоманено въже е завързан за ствола на огромен дъб. Въжето минава над железопътната линия на метър и нещо (строго изчислена и определена височина), продължава до клона на друго огромно дърво, откъдето се вдига по склона, после чрез опора в трето дърво слиза и така — запазвайки равномерното си състояние от нагънатия терен — стига до бронираната като танк лавка. Краят на това стоманено въже е една примка, която — с нахлузване отгоре — обхваща лавката.

Всичко това е приготвено в тъмното, за времето от десет вечерта до единайсет и двайсет и осем. В единайсет и трийсет и две нощният бърз влак излиза от завоя. Локомотивът удря стоманеното въже. Корпусът на лавката се изскубва и се обръща като играчка. Наоколо се търкалят вафли, цигари, бутилки. Халва, консерви, стотинките от чекмеджето. Въобще всичко онова, което може да има в една лавка.

От храсталаците изкачат нашите приятели…

Може би защото този път ние бяхме далеч от директора, или пък защото пред очите ни беше големият самолет, който след малко щеше да ни отнесе към Япония, аз се смях на всичко от сърце. С Елена говорихме и за други неща, но моята веселост не ме напущаше.

Все тъй се смеех, когато дадоха знак да се качваме и когато тя, толкова неочаквано и естествено ме целуна, че после, в самолета, се питах: беше ли тая целувка наистина или само съм я сънувал?

Край на съмнението ми тури Гаринчев, когато каза по едно време високо:

— Другарю Бабов, да искам ли от доктора едно малко компресче?

Попитах:

— Защо?

Иван Гаринчев си пипна устата и каза:

— Иначе тук ще ви посинее!

Цялата българска група гръмна от смехове.