Правилата

Ганди се прибра в три през нощта. Беше гипс. В смисъл вонеше отдалеч, но иначе не се клатушкаше и не говореше глупости. Напротив — беше ме зяпнал в очите като хипнотизиран. Бабича му се скара лекичко, приятелски. Само му каза: „Изкара ми акъла, да знаеш. Помисли ли аз какво мисля през тия два часа след един?“

После останахме само двамата, Ганди заключи вратата и извади цигари. Ей такива големи, с филтър и в златна кутия.

— Казвай сега — викам, като му се излегнахме.

И той почна.

Братче, тоя Пери Гомера си бил ашикере милионер. Не той, баща му, но то е все същото. Фабрики за чорапи, търговия в цял свят. И мъж, значи — не някое мекере.

— Аз — казал на Ганди още веднага — знам много добре, че от теб щях да загубя. Истинският световен си ти. Мъже сме, искам ей така да бъдем приятели. Знам, че ти нямаш възможност, а за мен нищо не е, разбираш ли?

Ганди свил рамене. Пери го питал къде иска да влязат.

— Все едно — блее нашият, той много знае какво да избира.

— Добре — казал Пери Гомера, — сега първо ела да вечеряме както трябва и после аз ще те водя на едно място.

Влезли, вечеряли. Още на входа Пери бутнал на портиера три долара. После платил за вечерята двайсет! Говорили си за маса неща, но, разбира се, най-много за борбите. Самият Пери все повтарял, че златният медал му паднал от небето. Само от Ганди го било страх, след като се отървал от Габаридзе по точки. Но с тази контузия ето на…

Ганди пил с него, пушили, след това се преместили в един бар. Разбира се, кола и тъй нататък, това вече ясно. А в бара — какво мислите? Стриптийз, братче, какъвто не можеш измисли! Една, втора, после трета и четвърта, и накрая всичките заедно. Обаче без ала-бала. Смело и докрай.

— В началото — каза Ганди, — гледаш като идиот, после така по-нормално и като видиш три-четири, на петата вече ти писва!

— Айде — викам, — без да ти омръзва на петата. Тия ще ги разправяш на ония ливади, като се върнем. На мен не, нали.

— Честна дума бе! Ей сега оттам идвам.

— Добре. Няма значение. И какво?

— Ами какво? Става дума за бачкане, за мангизи и Пери ми вика: „Ти знаеш ли, че можеш да имаш колкото мене?“. „Как?“ — викам. А той: „Много просто. Ако дойдеш с мен — втори в света си! — и ще видиш какво става. Не си ли чувал за професионалистите?“

Казал му Ганди, че е чувал, че знае и оня продължил да го навива. После случайно в това заведение дошъл неговият треньор, зарадвал се, като ги видял, и поздравил Ганди.

— Ние, Пери и аз — казал той, — дължим титлата само на вас. Вие сте надарен от природата за този спорт. Жалко е само това, че си пропилявате възможностите на вятъра.

— Защо на вятъра? — казал Ганди.

Оня си умрял от смях.

— Защото не знаете колко бихте получавали например при мен.

И оня, треньорът на Пери Гомера, направо изтърсил една цифра, която чак ме е срам сега да повтарям. Астрономическа, братче! Ганди го погледнал под око, а оня пак се засмял и ей така, бръкнал си в джоба и извадил две пачки.

— Това получаваш — казал на Ганди — още сега. В момента. След като обещаеш, че ще останеш при мен.

(Представям си как Ганди е зяпал ту него, ту пачките, ту Пери Гомера — така си го представям идеално, все едно че съм бил там.)

— Хайде, Саботинов — казал оня. — Кажи едно „да“ и вземай парите. Утре договора и половината от сумата, която ти казах. А след като се разкараме оттук — останалото.

Пили, приказвали, Ганди накрая им казал:

— Аз ще помисля. Утре нали пак ще се видим на финалите, тогава ще ви кажа.

— Може и така — казал треньорът на Пери и прибрал балите в джоба си. — Вие двамата без друго трябва да се явите на тепиха, да се обяви формално победата на Пери поради лекарска забрана. И ти тогава ще кажеш: да или не.

После треньорът ги завел в друго заведение, още по-скъпо и интересно, там пили кафе и уиски и ето че станало три. Двамата го довели дотук с кола.

Ганди извади една бутилка уиски „Бяло конче“. Има го нарисувано и на етикета това конче. Ония му я подарили накрая.

— Това — вика, — я дай да го опитаме, а?

— Трябва сода и лед — викам. — Всяка работа си има чалъмите, мой човек.

— Къде по това време сода и лед?

— Къде ли? — викам аз и бам — телефона.

Братче, на шайбата в дупките тук цифри няма, а са нарисувани картинки. Един носи куфар, друг кафе. Трети лъска обувки или глади панталони, или бръсне. То си има и цифри, обаче те са по-навътре на шайбата. И аз значи бръквам с пръст в дупката, дето е нарисуван оня с кафето. Като се обади, казах му номера на стаята (това трябваше да научим, иначе не може да си поискаш ключа) и още му казах:

— Сода!

Не минаха две минути и някой почука.

— Кой? — викам.

— Хай хей бай мей ала бала! — вика нещо оня и аз отварям.

— Ето ти сода.

— Ама и лед, — викам, — лед!

Той видя уискито и се сети. Върна се да ни донесе лед. Бутнах му едно доларче, да ме помни, и това беше цялата работа.

Тъй че някъде в три и половина ние с Ганди седим в нашата стая и пием уиски. Със сода и лед. Той е световен вицешампион, аз съм трети. Не можем ли да направим тая работа след всичко дотук?

— Е — викам, — ти какво мислиш да кажеш утре на ония?

— Аз ли? — вика Ганди и гледа в една точка пред себе си. — Ами ти ако си, какво ще им кажеш?

Без много да мисля, казах това, което можех да кажа и после, след като мислих толкова дълго:

— Аз, Ганди, за тия пари тръгвам, където и да е, братче. Даже и за много по-малко. Тук, тоест там де, в България, нямам нищо, което да ме държи, знаеш. За Царо ли да ми е нещо мъчно? Или за оградата? Или пък за онова досие, което ще си върви подир мене, докато съм жив?

— Значи ти… — вика той, — а?

— Разбира се. Само че сега стана така, майка му стара, че аз няма да тръгна никъде и десет милиона да ми предложат.

— Нищо не разбирам. Ей сега каза, че ще го направиш и за много по-малко. Ако говориш сериозно, аз мога да им кажа и за тебе.

— Говоря много сериозно, Ганди. Толкоз сериозно май никога не съм ти говорил. И десет милиона, и сто, и майка им и баща им — все толкова, братче. Не мога сега никъде да го вържа. Не искам, разбираш ли? Ако го вържа, да речем, аз, знаеш ли това какво значи? Това значи, драги мой, всички вие, другите копелета, да отидете на кино завинаги. Представяш си, нали? Да не говорим за Бабича, който ни извади от калта. Абе… какво да ти разправям… Кафа сикме, дето викат. Ако трябва това да сервирам на Бабича, след всичко, което той направи за нас и от нас, по-добре да си видя червата на улицата, разбираш ли? Ето, това е цялата работа.

Ганди мълча сума време, и двамата пушехме и мълчахме, и леко-леко презполовихме „Бялото конче“.

— Значи ти — вика той после, по едно време — сабалем ще ме наклепаш, така ли? Ще изпееш всичко това, което ти казах?

Напсувах го и му казах:

— Знаеш, че не пея въобще, глупако. И най-малко за приятели. Аз не знам нищо! Ако искаш изчезвай. Аз знам само това, което ти казах.

— Че то нали се отнася за всеки от нас? — зяпа ме Ганди. — Не само за тебе.

— Много ясно — викам, — че се отнася!

Това беше целият разговор тая нощ. Той после си легна и заспа. Аз му гаврътнах още едно уиски и също си легнах. И така си останах, майка му стара, с очите в тавана, докато прозорецът посиня.