Правилата

Голям панаир бяха тия борби, майка му стара, голям кеф и сеир! Оня тепих лъснал в средата — ама съвсем истински, — оная паплач реве, та се измята. То се знае, най-голямата патърдия иде от фустите. Колкото по-малко акъл има човек, толкова по-силно крещи, ако сте забелязали. Едно ме е яд само, че се разминах с голямото удоволствие, когато го метнах онова копеле, Миризмата. Май че нямаше цяла минута от началото. Гепих го с една хватка, тръшнах го с премятане и това беше цялата работа. А трябваше да си го търкалям до края — хем тренировка да си направя, хем да покажа на ония балами от публиката какво знаем ние, от отбора на Бабича. Та така, разминах се с тая идея, защото ужасно бях се навил и въобще нищо друго не мислех, освен по-бързо туша над Миризмата. Те и другите от първия отбор така правеха и ето че бързо-бързо дойде време до десертната схватка. Тя беше — сещате се, естествено — между Ганди и Детето. Да не пропусна: Бабича прекрати три срещи заради фалове. Дисквалифицира най-напред Янко Янчулев, после Любомир Злото. Техните противници по този начин спечелиха чисто, макар че бяха по-слаби. След това Бабича дисквалифицира една двойка, тоест изгони ги и двамата. Това бяха Гарибалди и д’Артанян. Да ви кажа право, те така почнаха, че и аз бих ги изгонил. По-добре, отколкото да си извадят алмаджиците, или пък да си изгризкат ушите, нали? Те точно това щяха и да направят, ако Бабича не ги беше изгонил навреме. Виж, за Янко мен ме е яд. Тук Бабича малко се изсили, което си е. Както и да е, негова работа, важното е, че най-сетне излязоха едни срещу друг Ганди и Детето. Трябва да ви обясня, че всъщност те двамата са в първия отбор, заедно с мен, Янко, Гарибалди и Злото, обаче Бабича нарочно ги пусна един срещу друг. Първо, защото иначе нямат противници, и, второ, защото това си беше спектакъл и половина!

Какво да ви разправям, беше ужасна история. Значи, физиката обяви по високоговорителите:

— В червения ъгъл — Иван Саботинов, в синия — Александър Ножаров!

И тя почна още оттук. Всичко живо се свило на място и чака. Големи противници, голям мач, братче! Сигурно само за тези девет минути може да се напише една книга. И даже по-интересно от книга, както обича да казва оная мекица Пудрата. Говоря ви за Аля Пудрата, не може да не сте чували нещо за нея. Аз пък не познавам някой, който да не е чувал нещо за нея или нещо да не разправя. Та това е на Пудрата коронният лаф: по-интересно, вика, от книга. Веднъж я питам — бяхме в едни тръни оттатък дерето: — „Абе, викам, ти все за книги говориш, майка му стара. Барем чела ли си някоя, или само така, заради лафа?“

— Чела съм — вика, — около двайсет парчета. Искаш ли да ти дам някоя?

— Двайсет — викам — какво? Страници или…

Аля се хили с трийсет и два зъба.

— Знаеш ли — вика по-после, — все едно двайсет човека има сега у мене. Даже и повече.

— Как така у тебе? Какво искаш да кажеш?

— Ами като прочета някоя книга, само че хубава, след това все едно че познавам някого, а пък въобще не съм го виждала никога. Знам, че няма такъв, измислил го е писателят, обаче аз го познавам, все едно че ми е роднина, или даже така… как да ти кажа… живее си заедно с мене.

— Аха — викам. — Не си сама, значи, така ли? То от много четене може… Чувал съм да разправят за някои.

— Ама си плондер! — вика ми Аля и пак тъй се хили.

— Що не ти дам аз една книжка на тебе и след това пак ще приказваме.

Само това остана, викам си на акъла, да взема сега и книжчици да чета! Така мина тогава — в трънаците зад дерето, — само си лафихме цялата вечер за глупости, докато Ганди ми свирна и трябваше да си тръгваме. Но да си дойдем на лафа.

В началото Ганди понесе Детето и му направи набързо две точки. После обаче Детето го сви много яко и след една успешна атака му изравни и поведе. Умирах си от кеф, като ги гледах да се борят по правилата, ей това не мога да ви обясня никога. Защо такъв кеф ми беше — не знам. Никак не можех да си отговоря. Може би защото ми беше омръзнало да ги гледам иначе. Или защото ушите на всички ни тук бяха хванали мазоли от вечния лаф на Царо, че от нас никога и нищо не може да излезе. В този момент, докато Ганди и Детето се бореха и хубаво, и технично — ама така кавалерски, майка му стара! — бих дал един милион лева да мога да ида при Царо, да му покажа един кукиш и да му извикам пред цялата публика тука: „Гледай, говедо! Това не е ли борба, както трябва?! Това не са ли хора, на които заслужено им се ръкопляска, а?!“ Какъв ти милион, братче, и защо, като можех направо да стана и да го извърша веднага. Но ме спираше само една мисъл: не исках да накисна Бабича. Щеше да стане скандал и после той щеше да опере пешкира.

Аля беше зад мен, на нея ѝ викам:

— Гледай, Маце, какво става, а?

— Ужас! — вика ми тя. — Борят се като истински богове!

Първата част от големия мач свърши така — една точка повече за Детето. Още в самото начало на втората част Ганди изравни. Много навито и най-важно технично. Детето за една бройка не се самотушира. После обаче той се съвзе и отново изравни — така завърши втората част.

— Обърни се — вика ми Аля в почивката, преди третата част.

Обръщам се, тя измъква нещо под блузата си и го оставя. Вземам го — книга. Беше увита във вестник, веднага я шибнах под ризата.

— Откъде я сви? — викам.

— Не съм я свила, взех я от библиотеката. После ще ми я дадеш да я върна, чу ли.

— Добре.

— То може да я има и във вашата библиотека, ама нищо.

— Добре — викам ѝ аз още веднъж, — айде, стига вече си дрънкала за това!

От време на време ме хваща яд на тая Аля, за която съм чувал какви ли не гадости. Мислех тя да е по-открехната от всички мадами, обаче още първата вечер стана така, че само си лафихме за разни глупости и после вече все по тоз начин си откарахме — само на лаф. Изобщо не съм пускал ръка, мислете си каквото искате. Ама и аз съм простак — не отивам при друга мадама, а все там, в трънаците с Пудрата. И дрън-дрън за туй, за онуй, цялата вечер. По едно време точно това мислех: дали копелетата нарочно не ги измислят за нея все тия истории, защото тя не е баш като другите и хич не ги бръсне? Както например на Ганди мадамата — Мимето, за която мога да ви се закълна, че направо е свястно момиче, каквото щат да разправят. Понякога се чудя — за нея специално — как е попаднала и защо я държат тука. Тоя простак пък, Ганди, за Аля разправя съвсем същото. Тя си е, вика, бомба момиче, слушай какво ти говоря. Глупава работа нали? Аз съм сигурен в неговата мадама, не толкова в Аля, той пък обратно. А трябваше всеки за неговата, но въобще защо ли дрънкам сега тези всичките щуротии.

Трета част, край на борбата между Ножаров и Саботинов. Викове до небето, напрежение като на истински голям мач. Резултат — равен. Ганди повежда с една точка и много хитро почва да играе пасивно. Сега това е лесно — и двамата са уморени. Обаче Бабича е по-гявол от всичките гяволи на света — спира и прави на Ганди предупреждение за пасивност. По този начин резултатът отново е изравнен. Детето атакува, обаче отдалеч забелязвам, че е омекнал. Нищо не става, двамата дишат като запладнени овце и тъй прозвучава последният гонг. Наравно — Бабича им вдига ръцете. Не зная какво може да си помислите, обаче тая паплач наоколо — нашите копелета и фустите, — плюс всичките възпитатели и даскали, ръкопляска като в театър и после най-прилично се разотива. Нито един гаф — представете си! Мен, ако ме питате, мисля, че тоя човек, Бабича, който направи всичко това, направо си заслужава медал, говоря най-честно и сериозно. Дочева — гледам я, — вече е вътре по него, което ми е много приятно, без да знам защо. Има си хас — викам — да се сблъскаме с даскалята някоя нощ из трънаците!

Както и да е, знаменитият ден мина. Според мен — идеално! Вечерта дълго не можах да заспя. Първо, защото до среднощ си лафихме с Янко и Ганди, а после, защото пак за това мислих: откъде-накъде ми е толкова кеф, когато някои от нас вземат акъла на другите? Разбира се, сега говоря не за „втория начин“, на който ние сме си признати царе, а така — по чистите правила, както обича да ни повтаря толкова често Бабича. Не помня някога да съм мислил толкова много. По едно време си спомних почти всички по-важни неща в моя живот — включително ония, за които най мразя да споменавам — и тогава разбрах, че като се почне от самото ми проклето раждане и се стигне до днес, всичко беше вървяло извън правилата. Попитах се пак, както толкова пъти, чия е вината? Моя ли е изцяло? И отново, за хиляден път, сега вече завинаги, си отговорих, че не. Поне не изцяло. Когато можех да мисля — на десет или дванайсет години, — самият аз вече бях една голяма вина. Чужда. А по това време бях толкова сам, че не ми оставаше нищо друго, освен да продължа тази вина. Това и правех. Много успешно, докато стигна дотук. Вървях по всички пътища извън правилата, защото само това беше заложено в мен. Не знаех как ще продължа, в момента не мислех това, а само исках да си обясня новия начин, по който усещах напоследък нещата. И мисля, че успях. Всъщност нямаше никаква особена гяволия, работата бе проста. Аз, както и някои от другите тук, за пръв път бях изпитал оня много голям кеф от спазването на правилата. Бяха ми ръкопляскали. Бабича ми бе стиснал ръката и ми намигна като приятел. Това беше всичко.

Заспах на разсъмване. На другия ден ми беше кофти чак до следобед, когато започваше редовната тренировка.