Правилата

Е, здрасти, обаче Царо не кандиса с нашия даскал. Никакви два часа на ден — не даде и дума да се обели. Понеже ще загуби тия часове от нашето бачкане, а той живее на тоя свят само сметки да прави. Сигурен съм, че ако му кажат да хвърли под влака някой от нас и ще му дадат мангизи, изобщо няма да мисли. Направо ще ни строи между релсите по трима-четирима на всяка траверса. Без да му идва на ум, че ние него можем там да го бутнем, и то не за мангизи, а ей така, само за идеята.

Казах идея, та се сетих: Ганди даде една хубава идея. Вика на Бабича:

— Не може ли тогава, щом директорът не позволява да ни освобождават, ние да си тренираме вечер?

Бабича помисли малко и се съгласи. На нас чак на другия ден, когато започнахме, ни дойде в глупавите мозъци, че по тоя начин отнехме на човека свободното време. Детето измънка:

— Другарю Бабов, ние… така… не сте длъжен всяка вечер тук с нас…

Стана му кеф на даскала. Нищо не каза. И така продължаваме досега. Вече три седмици. Ама на най-големите обороти! Всички сме смъкнали по един-два килограма. Ако продължаваме тъй, всеки ще се набута в една категория по-долу.

Републиканското е след четири дни, което значи, че го изтървахме окончателно. Вече и да ни пуснат (няма такъв филм), пак не можем да участвуваме. Защото, първо, не сме картотекирани като редовен отбор и, второ, не сме се записали в срока. И тъкмо затова всички се чудим — защо Бабича толкоз се е разтичал? В последно време тоя човек нещо е бръмнал — същинска оса. Все бяга, все нещо урежда. Муруко и физикът май му помагат. Искам да кажа, те са на наша страна. Муруко въобще (това просто е един роден арабия), а Костов се зарази след борбите. Още когато пробута терцата на Детето и аз казах: „Тоя вече го завербувахме“. Така си и стана. С една дума, по въпроса за кадрите всичко е ясно, само не се знае по какво тичат агентите. Изприщихме се да мислим и — нищо. Така щяхме да блеем до края, ако не бях се видял с Аля. Миналата нощ, когато нещо изведнъж страхотно ми писна от мислене и викам на Ганди с око: „Айде!“, той нищо не каза и аз мислех да изляза без него, обаче някъде към дванайсет и половина, когато всичко наоколо бе вече мъртво, гледам — Ганди се изнизва към тоалетната. Надигнах се в леглото и той даде знак. Чаршафите и тъй нататък, това вече го знаете; когато бяхме в дерето, питам го:

— Ти защо нищо не каза, когато ти смигнах?

Ганди извади два фаса с филтър.

— Абе какво да ти кажа — ми вика, — аз бях решил да не рискувам.

Дадох му моя чакмак, защото този чакмак е чакмак номер едно в целия окръг. Най-малко. Янко ми го направи, когато беше в ковашкия цех. От една шведска пила. Няма какво да говорим. Понякога кремъкът дава искра, преди да замахна с чакмака. Никога не ги държа заедно в един джоб — страхувам се да не избухна. И тъй нататък. Сега вече сериозно — палил съм не само веднъж изобщо без прахан. С едно парче от ризата или от чорапа, което трябва да се начука с два камъка, докато се разкълчищи на пух. Може да ви е чудно на вас с газовите запалки, защо ние тук палим с чакмаци, но работата е съвсем проста. Самият чакмак се прави веднъж и завинаги, не струва нищо. Кремъци се намират по къра, както и гъби за праханта. А за кибрита все пак трябва стотинки. Второто удобство е това, че при внезапните проверки на нашите джобове гореспоменатите вещи не се конфискуват от даскалята. Виж, малко по-трудно е да разпалиш с чакмак истински огън, но и то не е невъзможно. Просто е необходимо да знаеш, че за това трябват сухи фъшкии, след което, разбира се, да си ги и набавиш. Разжарената праханчица прилепваш добре до фъшкията и почваш яко да духаш. След това малко слама или парче вестник и — айде готово. Гугутки сме пекли по същия начин, убити с ластични прашки. Не че сме толкова гладни, а за самото изживяване, както каза веднъж Гарибалди. За пинч.

И си седим значи двамата с Ганди в дерето и той ми разправя, че мислел сериозно да не рискува. Да не излиза въобще.

— Мимето — викам — няма ли да се цупи?

— Нека се цупи. Ако ни гепят, всичко отиде на кино.

— То и без това — викам.

Ганди затрая, изпушихме си цигарите и решихме да свирнем. Забележете: първо така си седим двамата и след това се обаждаме на мадамите. Винаги. Не знам точно защо, а съм опитвал да си го обясня. Изглежда тая най-първа глътка от свободата — след като оградата остане зад теб — не искаш да я делиш с никого. Дори и с някоя твоя мадама. Най-добре ти е сам в този момент. Или най-много с някой приятел. Седнеш си някъде из шубраците и си зяпаш. Най-дребни и глупави нещица от живота. Листо, камъче или трън. Някой баир или дърветата. А ако е сухо и си легнал по гръб — облаците, звездите и небето. За какво ти е мадама? Да ти отнеме всичко това ли? Защото мадамата — и най-много твоята собствена — е малко от малко нещо като ограда, която те обикаля от всички страни. И тя е една несвобода — извинявайте, че така се обаждам, от моята възраст и положение.

Отидохме да им свирнем. Ганди като улулица — това е техният знак, а аз — като бял лаландък.

Веднъж Аля ме пита какво е това бял лаландък, след като ѝ обясних, че моят вик ще бъде еди-какъв си, като песен на бял лаландък.

Тогава аз казах:

— Животно.

— Сигурно — ухили се тя. — Не очаквах да кажеш „растение“. Питам какво точно животно.

— Риба — викам аз.

— Опасен си, ей. Лъжеш колкото оттук до Кинор.

— До къде?

— До Кинор — хили се тя. — Не го ли знаеш къде е?

— Не.

— Ами където живеят белите лаландъци.

Така ме върза тогава госпожица Пудриери, обаче аз продължих да ѝ свиря, като имитирах все тази песен на белия лаландък.

Друг път беше ме питала защо лаландъкът е бял, тогава ѝ казах:

— Ние се виждаме само на тъмно. Ако и той беше черен, нали веднага щеше да се загуби?

Тогава тя ме целуна.

Е, свирнахме, постояхме така още и мадамите не дойдоха. Сигурно тоя път нещо не можеха. Към два и половина се прибрахме обратно. В кенефа пушеше Янко.

— Какво става?

— Нищо.

— Видяхте ли някое от момичетата?

— Не.

— Трябва някак си да се видим. Елена Дочева знае за Бабича много неща, а от нея те пък ще знаят.

Уговорихме се на другата нощ пак да опитаме да се видим с някое от момичетата и си легнахме.

Преди да заспя се сетих отново за онзи случай, когато обяснявах на Аля защо лаландъкът е бял. И как тя ме целуна. Тогава май беше много по-хубаво, отколкото който и да е случай, с която и да е било друга мадама. Дори по-хубаво и от онези фиести, в които сме правили ама съвсем всичко. И после много бързо сме го забравяли, като че ли не е било истина.

И ми беше приятно да мисля, че утре през нощта ще видя (може би) Аля, и то ще я видя наистина, и си повтарях: „Така е, защото тя знае от Дочева нещо за Бабича и ще ми каже веднага, затова ми е толкоз приятно“, а същевременно много добре знаех, че няма да мога да се излъжа напълно, защото ми беше приятно и не само заради туй.