Правилата

Нещата всъщност се развиваха така, както бях си представял толкова време. Отличен мой старт — нещо като нокдаун в самото начало на първия рунд. Надигаща се, стабилна атака от страна на бързо съвзелия се силен противник. Очаквах го (щях да се чудя, ако не беше така); сериозна болка изпитах само в момента, когато надникна директорът. Най-лошата минута от целия пръв час. Имах чувството, че той е дебнел зад вратата през цялото време и нарочно я отвори тъкмо сега. На негово място бих избрал другото. Бих отворил вратата, когато са утихнали. Бих ги поздравил — тях и учителя — сдържано, но радостно. Всичко това би значело от моя страна „ето, така трябва, работете и се разбирайте“. Това е една от моите големи слабости: почти половината от времето ми отива да мисля какво бих направил на нечие място. Може би затова съвсем рядко успявам да избера най-добрата от възможните мои постъпки. Може би затова съм учител; човек може успешно да обучава другите на неща, които сам не умее.

И тъй, първият час беше отминал при „променливо надмощие“, пред мен се изправяше вторият, в който възнамерявах да „поведа резултата“ завинаги. Бияча вече видяха, сега исках да им покажа приятеля. Шансът ми беше добър. Строих ги, отделих тези, които намерих в прилично (за тук!) състояние. Доколкото можех да се припомня лицата и имената им, групите „чисти“ и „мръсни“ бяха онези от първия път. Тоест напредък тук нямах, просто те бяха такива, каквито са си били и преди мен. Предложих за „мръсните“ маршировка, за „чистите“ — урок по борба.

— Съгласни ли сте?

Това бях го приготвил отдавна. То им прозвуча като изстрел. Останаха няколко секунди така, както бяха — с отворени уста и невярващи на ушите си. Някой ги питаше, тях, някой се интересуваше от тяхното мнение. Те, първо, не можаха да повярват, камо ли нещо да отговорят. Изчаках няколко секунди и вече имах правото да тълкувам мълчанието им като съгласие:

— Добре. Иван Саботинов!

Вторият удар, последвал първия сполучлив, отиде на вятъра. Ганди не мръдна, не отговори (може би и не бяха ги учили), само ме гледаше тъй, както ме гледаха другите.

— Когато си в строй и си чуеш името, отговаряш с „аз“!

Ганди продължаваше да ме гледа, после каза безстрастно:

— Аз не съм в строй.

Великолепен момент за отстъпление, вдигнах ръце и казах чистосърдечно.

— Виноват, другарю Саботинов! В такъв случай първо да се строим. „Белите“ — показах групата на „чистите“ — тук, а „сините“ — другата група — там!

Бавно, отчаяно, безразборно се поразмърдаха. Ръцете в джобовете. Очите им явно ме псуваха. С какво наистина се бях заловил?

— Надявах се да сте по-мъжки момчета. Мислех, че ви интересува например такъв спорт като борбата. Това е моята специалност, мога да ви покажа интересни неща. Във всеки случай по-интересни, отколкото цял час да се строяваме на редици.

Едва забележимо (може би само си го внушавах) оживление. Ритаха се с колене, блъскаха с рамо, псуваха и си разменяха реплики.

— Мръдни си задника бе, свиньо!

— Мини отсам бе, кютук!

— Ей, скапльо, на тебе говорят, оди у строя!

— Трай бе, чукундур!

— Я си затваряй плювалника!

И тъй, след пет или десет минути (без никаква моя намеса) видях две „редици“. Висок до нисък. Среден, висок, нисък. И все на този принцип до края. Другата също. Криви като синусоиди.

— Обещах ви урок по борба. Ще удържа на думата си, но другия път само ще се строяваме. Това вашето е… смешно. Недейте се обижда, но просто е отвратително.

— Я па тоя! — каза някой отдясно. Отляво дочух: — Ти сега ли разбра, че тук всичко е отвратително?

Нямах какво да отговоря в момента, не знаех, помълчах малко и казах, все едно нищо не е имало:

— Иван Саботинов!

— Аз.

Все тъй безстрастно, безизразно и унило. Но все пак се обади. Тоест, започвахме.

— Иване, ти водиш маршировката, а аз борбата. Съгласно?

Ганди нямаше избор. Това „аз и ти“ — заедно, в момента наистина равностойно, трябваше според мен да го задължи. Много повече, отколкото десет тояги на голо. Чаках. Лицето му се кривеше в страшно за мен колебание. Търпях и чаках. Дълбоко бях убеден, че „тази паплач“, както казваше директорът, се състои от човеци, а исках да вярвам, че зная от какво се състои човекът въобще. Молех го мислено. Скърцах му със зъби. Ругаех се за експеримента, радвах се на надеждата. Чаках.

Ганди се изплю пред краката си и каза, като гледаше в земята:

— Аз предпочитам…

Кимна небрежно с глава към редицата за урока по борба.

— Сигурно. Но сега някой трябва да ми помогне. Не мога да водя и двете групи едновременно. Не искаш ли да ми помогнеш ти?

Той ги погледна и неохотно тръгна към тях.

— Изпълнявате каквото той ви командува! — Обърнах се към него: — Мирно, свободно, наляво, надясно, кръгом. Ходом и после бегом. Ако го направят добре, викаш ме и ги освобождавам.

— Тия ли? — той ме погледна в очите. Те никога нищо няма да направят. Само си губите времето.

Някой каза по мой адрес:

— Ама тоя е алтав, наистина!

Оставих Иван Саботинов при „сините“ и се захванах сам с „белите“. Извиках Александър Ножаров (Детето), той — за да не остане назад — се обади с „аз“ и направи крачка напред. Това вече бях го постигнал — обаждане с „аз“ и крачка напред — щом го направиха те двамата.

— Сашо, с тебе сега ще покажем на другите една хватка. Тя не е много сложна, но с нея трябва да се започне. Обикновено прехвърляне. Ето така… Само внимателно, да можеш да го запомниш.

Хванахме се, прехвърлих го, колкото можех нежно, той се претърколи на тревата. Като стана, се смееше.

— Какво, хареса ли ти?

— Аз я знам тая — каза той. — Само че, вие по-леко го правите.

— Я ми покажи, щом я знаеш.

Хванахме се отново. Някой подхвърли както и оня ден в коридора:

— Метни го, Дете!

Той наистина имаше някакво понятие за хватката, но се опитваше да я приложи безкрайно тромаво, бавно и примитивно. Аз се бранех внимателно. Казах му:

— Хайде, какво става?

— Ама… вие се пазите.

Спряхме.

— Добре — казах. — Сега ти се пази. Няма да се оставяш, ще се пазиш, колкото можеш.

— Добре, хайде!

Александър се настърви. Той вече беше почувствувал своето физическо превъзходство над мен и явно възнамеряваше да го използува. Играта се разгорещи, той стискаше ужасно китките, на ръцете ми. Финтирах го и го прехвърлих със злоба, много по-ефектно от първия път. В същия миг чух едно общо и спонтанно „а-а-а-а-а!“, което изразяваше одобрението на другите.

Александър стана (гузно усмихнат), отупваше си без нужда дрехите и ми каза:

— Добре. Само още веднъж искам. Сега ако можете, значи…

— Значи какво, Александре? Ще ме признаеш за по-добър, тъй ли?

— Да!

— Дете — каза някой, — ти ще кандисаш, когато ти строшат ребрата, мамка му стара!

— Дръж се бе, Дете! — обади се друг. — Ти му се плашиш, това е!

Когато застанахме отново един срещу друг, забелязах в очите му онова, което го бе вкарало в интерната. Не го знаех какво е. Но му видях в този момент сърцевината. Един толкова як, бит и обиждан, гладувал и недоспивал, работил или злоупотребявал без мярка, суров, невъзпитан и груб юноша идваше сега срещу мен, да излее цялата своя, неизказана никога и на никого, толкова дълго събирана, по младежки гореща ненавист. Стреснах се истински. Благослових онова, на което бях посветил най-хубавите години от живота си. Мобилизирах се докрай; един мой неуспех тъкмо сега би развалил всичко. Всичко, не само авторитета ми. Един неуспех би ги накарал — него и другите да продължат да вярват в „съдбовната даденост на индивида“ и никога да не усетят онази голяма магия при допира до културата на нещата. До придобивките на ума и духа. Един мой неуспех тъкмо в този момент би провалил още много неща, на които аз — вече рискувал достатъчно в този интернат за малолетни престъпници — дълбоко и трепетно се надявах.

Бяхме един срещу друг, глава до глава, ръцете му като клещи по моите, неудържимата му физическа мощ, безразсъдната смелост на младостта му — когато помислих с истински страх, че това е фаталната схватка в живота ми. Чух да му казвам:

— Внимавай много, Александре!

— И ти внимавай! — изхърка в лицето ми той.

Не можех да си позволя рискове. Той беше тежък за мене. Неочаквано бях се изморил повече от обикновено. Оставаше ми едничкият изход: да го надвия, с интелигентност. И с психика. За част от секундата съм решил, защото усетих злобното, малко нещо коварно спокойствие, с което го подмамих той мен да прехвърли. Бях вече във въздуха, чух виковете им, този път много по-истински и радостни… когато го контрирах и на земята се озовахме точно така, както и досега — неповратливото, непредпазливо момче отдолу и аз върху него. Викът прерасна в нов вик — сега несдържано възхищение — и докато задъхан и разтреперан стоях още отгоре му, чух три незначителни думички, които щях да помня, докато ходя по тази земя. Някой извика възторжено:

— Евалла бе, даскале!

Когато станахме с Александър, целият клас бе струпан в кръг около нас. Включително и маршируващата група на Ганди.

Ръката ми бе на рамото на Александър. Потупах го тъй, както прилича на достоен партньор. Бяхме еднакво задъхани и уморени, между нас — учителят и малолетният престъпник — в този момент нямаше никаква разлика. Освен, разбира се, онази малка моя сръчност в секундата, когато го победих.

Която секунда ми отваряше — този път мислех със сигурност — невероятно трудния път към сърцата на тези момчета.