Правилата

Снощи на небето беше цъфнала такава жълта и голяма месечина, че изведнъж ми писна от всичко и викам на Ганди „айде, а?“ Той кандиса веднага и към един и половина увиснахме на чаршафите. В два и нещо Аля и Мимето бяха при нас в храстите.

Запалихме по една „стюардеска“ и Аля ни заразправя какво знае от Дочева.

Ето какво:

Бабича имал някаква си колежка в София, на която писал за помощ. Тоест да му помогне да ни изкара на републиканското. Тя била в министерството или мъжът ѝ бил клечка, това не разбрах точно. Все едно, важното е, че тази жена не отговорила на писмото му. Той писал второ. После се оказало, че тя нещо отсъствувала, та затова не му отговорила първия път. Обаче била иначе много навита да му помогне. Както и мъжът ѝ, за когото такива работи били все едно да си мръдне малкият пръст. Колежката на Бабича му написала в едно дълго писмо всичко и той много се развеселил. (Помня, така беше по едно време, само че трая ден или два.) Но вече било късно за републиканското и ние — знаете — така си артисахме тук, зад оградата, и само го зяпахме това първенство в телевизора. Тя му обещавала в дългото си писмо непременно да му помогне, тоест някак си той да ни изкара на някои по-сериозни борби.

— А сега защо отиде в София? — пита я Ганди.

— Не знам — вика Аля, — като се видим другия път, ще ви кажа.

— Сигурно пак за това — вика Мимето, — тоя човек се е впрегнал жестоко.

После те ни разпитваха как сме гледали телевизия с даскалята, какво сме говорили с тях и тъй нататък; ние им разправихме цялата работа и даже за това, как Детето фрасна като кретен стола и по едно време — гледам — станало три и нещо.

— След малко се съмва — вика Мимето, — айде да се спасяваме.

Още по една „стюардеска“, таман и пакетчето свърши и се прибрахме наистина.

Вървим с Ганди в тъмницата и аз викам:

— Майка му стара, ние с теб… с тия мадами само събрания правим, а, Ганди?

Той нищо не каза.

Исках да му обясня, че напоследък нещо хич не е така, както трябваше да бъде с тези момичета, че ние изобщо забравихме даже да ги целуваме от време на време, а киснехме ей така като канарчета и четиримата, обаче това говедо Ганди мълчеше, сумтеше и си вървеше полека напред, та загубих желание да му обяснявам каквото и да било. Мислех си го сам. После се сетих за една песен, в която се казва така: „Напоследък нещо става между нас“, но там работата беше съвсем друга, защото думите по-после следват така: „ти (какво беше) търсиш друга, тя пък търси друг“. А ние не търсим други момичета, точно тези ни трябват на нас — Аля и Мимето. И на тях трябваме ние, знаем го. И ето че пак „напоследък нещо става между нас“.

Докато се прибрахме с Ганди, мислех все за това — какво всъщност става между нас? И много ясно разбрах, все едно някаква болест беше ни хванала всичките нас, от отбора, и ние все по-сериозно се разболявахме, без да му виждаме края, защото болестта се казваше надежда и трябваше или всичко да се захвърли завинаги, или нещо да се постигне — голямо и успокояващо. Не можехме да захвърлим всичко завинаги. Можехме, но не искахме. Ние, самите захвърлени от всичко и завинаги, но вече болни от треската на красивите сънища, никак, никак не искахме да оздравеем… Тогава оставаше някак си да направим нещо сериозно и голямо.

И тъй си висяхме във въздуха, между двете възможности, истински болни в душите, и момичетата се бяха заразили от нас, защото те са… как да ви кажа — просто когато мислиш много за някого, ти малко нещо ставаш подобен на него, не е ли така?

И ето как на никого от нас четиримата не му беше сега до целуване.

Прибрахме се успешно — не ни гепиха и сега. Когато останах в леглото си сам, отново се отпуснах в сладката болест. Мислех за Бабича, представях си как той се среща с тая жена, какво си говорят, как може да изглежда мъжът ѝ, колко пари получава на месец, дали наистина всичко пък му е толкова лесно, колкото да си мръдне малкото пръстче, питах се какъв е този свят, в който една небрежна дума решава онова, за което дългият с месеци труд не помага, аз ли съм луд или светът, и още сума такива неща, докато по едно време ми се дощя да се моля на нещо от цялото си сърце, та да помогна на Бабича да успее. И не даже заради туй, че неговият успех всъщност помага на нас. Този път не за това, а просто така. Заради самия човек Константин Бабов. Заради неговия успех.

И как така се случи, майка му стара — на другия ден следобед той пристигна от София цял разтреперан. Като влезе при нас и ни изгледа полека, помислих си, че са го зареждали някъде, както се зареждат акумулаторите. А го бутнеш — à тресне искрата!

И вика през зъби:

— След две седмици ще участвувате в подборни състезания за юношеския национален отбор.

На мен ми звънна лявото ухо. Тънко, като че вътре летеше комар. Не смеех да погледна към никого.

— В София — каза той.

Ганди изпъшка, кратко и тъпо, както се пъшка, когато например те ръгнат в гърба с някоя отвертка. Или когато изведнъж, както бягаш, се удариш в тела на оградата.

— От победителите в тези подборни състезания — гласът на Бабича тук нещо пресипна — ще се излъчи представителният отбор на България. За световното първенство в Токио.