Правилата

Бабича се облегна на „шведската стълба“ така, че тялото му сякаш увисна във въздуха. Като малък бях виждал обесен — онова тяло така изглеждаше, без тегло. Като чучело. Ганди източи шията както тогава, пред телевизора, и пак заприлича на ловното куче. Само че след като заекът е избягал. Помислих си: „завинаги, този път“, отново си спомних обесения човек на гредата на воденицата и като ми идеше да плюна навътре към себе си, направих една крачка напред.

Никой от другите не помръдна. Майка му стара, бяхме така се докарали всички, като вързани с някакъв тънък конец, много опънат и не трябваше да го скъсваме, а не можеше, този конец така или иначе щеше да избръмчи кратко и цялата работа беше в това между кого и кого ще се случи голямата гадост. Гледах пред себе си, виждах лицето на Ганди зад мен, чучелото на Бабов пред шведската стълба, тези двама мъже просто едвам дишаха някак, конецът бе стегнал техните вратове, вратовете на всички, душата ми и краката ми, ох, мамка му и конец, ритнах го с левия крак, направих така втората крачка и като знаех, че всичко отиде по дяволите, като казвах на себе си: „Ей, гад, ти ли трябваше да разбудиш нещастните копелета от техния шарен, най-хубав, единствен сън от живота, защо не се обесиш?!“, опитах да се покашлям. Обаче имаше и нещо добро, само това мислех, и то ме крепеше да не се сгромолясам — Бабича излезе от примката, изохка без глас и клекна пред стълбата.

— Говори — каза той тихо.

— Аз имам да кажа нещо на вас, не на тях.

Пак дълго мълчание и после по една време той мръдна главата си. Другите излязоха един по един. Последен — Ганди.

— Той… може да остане — викам.

Ганди поспря до вратата и погледна към Бабича. Онзи му даде знак да остане.

Е, какво, всичко си беше съвсем ясно и по едно време казах:

— Аз го донесох.

Бабича стана, дойде до мен и ми хвана леко брадичката. Гледа ме от една педя в очите, зелен като лук, и ми вика:

— Знаеш ли какво ще стане сега?

Мислех, че ще ме удари. Нямах нищо против. Аз почти исках да ме удари. Свих рамене и погледнах встрани, готов да чуя шамара.

— На тебе говоря, Иване. Знаеш ли какво ще стане?

Гласът му спадаше още.

— Нищо — викам. — Аз няма да призная никога.

— Ти вече призна.

Измъкнах си брадичката от ръката му и поклатих глава: „не“.

— Има свидетел.

Той искаше да каже, че и Ганди е чул.

Без въобще да поглеждам към Ганди, казах:

— Няма свидетел.

— Саботинов, ти чу ли? — вика му той.

— Да — каза Ганди. — Чух, че го каза на вас.

Прималя ми от радост, макар да си знаех хиляда на сто какво мога да очаквам от Ганди.

— Какво значи на мене?

— Значи — викам, — че на друг никога няма да призная.

Бабича се обърна към Ганди:

— А ти няма да свидетелствуваш пред други, че вече ми го е казал, така ли?

Ганди, тая кафява кучка, така го погледна, че нямаше нужда от никакви думи.

— Вие — каза Бабича — един ден ще ме обесите!

— Не вас — вика му Ганди. — Вас, никога, другарю Бабов.

Прималя му от кеф на нашия тренер, обаче продължава сериозно.

— От кого е писмото?

Аз млъкнах. Ганди трябваше да го каже, ако иска.

— Вие лично ли питате или… директорът? — вика му Ганди.

— Аз.

— Мария се казва. Не я познавате. Мима. И ви моля… Разчитам…

Ганди се заплете, но Бабов нямаше нужда от повече. То се знаеше, че не трябва да ни предава. Мислех го, когато той каза сам:

— Аз няма да ви предам, вие знаете, но този път работата е неспасяема. Ще се прави дактилоскопия. Ще видят отпечатъците и Гаринчев…

— Няма — казах аз.

— Как няма? — ядоса се Бабича. — Ти не разбра ли какво казах?

— Разбрах, обаче…

— Обаче си глупак! — извика той.

Нещо ме досмеша. Той още повече се вбеси.

— Големите гяволи! Най-големите! Точно вие ли трябваше? Ще ви счупя главите и на двамата! И на вашата Мима и Аля! Знам всичко много добре! Много отдавна! И се правех на луд заради вас! Но сега никой не може да ви спаси!

— Другарю Бабов — викам, — с отпечатъците нищо няма да стане.

Сега той ме погледна като глупак.

— Мимето — викам, — е работила с ръкавица и почеркът е… друг. Изкривен. Въобще не е нейният.

— Ами ти? Дето си го пренасял?

— Аз — викам, — с друго едно листче… така… Пликът не е докосван от моите пръсти.

Обясних му това, което си беше и истина, а той постоя, позяпа ни и двамата, след това се хвана за челото и си излезе. От вратата се обърна и каза:

— Аз… нищо не знам, ясно ли е? И ще ви счупя… престъпните глави някой ден!

След половин час започна тренировката.

След една седмица ни взеха отпечатъците на всички, макар че те си ги имаха отдавна.

След още една седмица Бабича ни заведе до София, където — както беше ни се събрало — натъркаляхме всички юношески звезди. Тоест, ние четиримата — Ганди, Детето, Янко и аз, — които Бабича окончателно беше определил, спечелихме срещите си срещу шампионите. Аз, Янко и Детето по точки, а Ганди с много бърз туш. Да има, да няма, бяха играли минута и нещо, когато нашият метна онова копеле и го размаза. Тук обаче стана най-големият сеир — не мога да не ви го разкажа!

Метна го нашият значи, тушира го и някой си бай Цани — от най-големите шефове, вика:

— Случайно. Той Боев, се самотушира.

Тогава Бабича се захили и вика на тоя бай Цани:

— Ами те не са се борили почти никак. Няма две минути. Може да опитаме още веднъж.

Ония — бай Цани и другите шефове там — седяха на масата край тепиха. Спогледаха се и викат:

— Добре. Хайде още веднъж. Боев и този… какъв беше?…

— Саботинов — вика Бабича.

— Да. Боев и Саботинов на тепиха!

И Ганди отново излезе срещу шампиона.

Братче, ако два пъти си гледал един и същ филм, нали знаеш какво става? Е, и сега, все едно че повтаряха тая кратка прожекция. За минута и нещо Ганди пак го тушира. Почти точно по същия начин — и хватката, и цялата работа изобщо.

— А! — вика бай Цани. — Ясно!

Стана и отиде в ъгъла на Борислав Боев. Говори му нещо десет минути. Сигурно да се пази от специалитета на Ганди — какво друго?

— Айде сега — вика бай Цани — още веднъж. Те не са толкова изморени.

Ганди позеленя. Ние си бяхме изморени по начало, после пътуване, шубе и тъй нататък — сега го караха трети път да излиза. Но той нищо не каза. Отиде пак на тепиха. И Бабича си го инструктира, естествено, както си му е редно.

Започнаха.

Треньорът на Борислав викаше край тепиха като един ненормален. Бай Цани също крещеше от масата. Все против Ганди. Схватката стана на кръв не, ами на смърт вече! Тя така продължи цели четири минути и нещо. Според мен Ганди пак можеше да го тушира, обаче не знам защо, това копеле тоя път нещо се замота. Чудех се какво може да мисли и вече всички ние бяхме се притеснили докрай, когато на Боев краката изведнъж се откъснаха от тепиха. Ганди го дигна високо и… когато всички вече знаеха края, той не го хвърли в туша.

Братче, Ганди го понесе така, на главата си, към съдиите, спря се пред масата и изхърка като заклан:

— Сега какво да направя с него? А?!

Шефовете — паметници! Шампиончето рита в ръцете на Ганди като едно яре!

Бабича изтича, потупа Ганди по гърба и той пусна републиканския шампион да си стъпи на краката.

А това копеле Борислав си излезе момче — мъжко и честно. Както накуцваше и тръскаше ръцете си от болка, все пак се здрависа с нашия Ганди и го прегърна.

Те така слязоха от тепиха, прегърнати, а ние също се нахвърляхме върху Ганди. Вдигнахме го в ръце, луди от радост, и в този момент аз вече май знаех какво ще се случи.

Честна дума, ви казвам, аз вече знаех всичко онова, което щеше да се случи нататък. Можех даже да се обзаложа като едно нищо, ама стига да имаше някой, който да ми се изрепчи в тоя момент.