Правилата

Може би за пръв път така ясно разбирам, че поражението е най-тежко като предчувствие. Като факт то вече е минало, отгоре му се трупат надежди, анализи, планове — като че вече толкова не измъчва. Както всъщност и радостта от победата — също преди онзи миг на увенчаване. Нима може да се сравни дългото време на трепетната надежда, времето на онези горещи вълни от увереност, сладък страх и красиви фантазии с паметната, но къса секунда на екзалтация?

И тъй, бих могъл да си кажа (и даже да си повярвам), че сега аз съм отвъд. Зад факта и на това поражение, където според новото ми убеждение вече не е толкова страшно. Където има надежди, амбиции и най-важното — мисъл за следващата атака.

Добре. Да видим какво остана от оръжията.

Най-напред: аз съм тук.

Момчетата — също.

Има ли нещо пропуснато?

А нещо загубено досега има ли?

Е, само шансът да ги покажа на републиканското. И да окича нашия интернат с няколко титли. Нещо, което щеше да отвори големия път пред момчетата. Нещо, в което даже и самите те не са още убедени напълно. Което все още знам само аз. Ах каква луда сила е туй — да носиш в един миг прекрасната тайна само ти. Единствен. Защо бързам наистина? Защо ми е всичко това още сега? Така или иначе то няма как да не стане — защо трябва да ме боли толкова само заради едно отлагане?

Носех моята тайна и тези мъчни въпроси навсякъде, денонощно. Всичко останало извършвах като робот. Така писах на Юлия още веднъж, така излизах с Елена, така отидох оня ден при директора и му поисках парите за телевизора. За моя изненада той се държа по съвсем друг начин. Попита ме:

— За какъв дявол ти е на теб телевизор?

— Има много неща, които…

— Знам какво има — прекъсна ме той с удоволствие, — питам те: защо тъкмо ти настояваш за телевизор?

Знаех, че знае, че поне подозира, затова по най-простия начин си сложих коза на масата.

— Сега ще има предавания от републиканското. След това ще има голям международен турнир в памет на Дан Колов. Бих искал моите борци да могат да гледат тези състезания.

Директорът се засмя (може би се зарадва на моята безцеремонна откровеност) и неочаквано каза:

— Слушай бе, Бабов, ти все така говориш, като че ли…

Той млъкна.

— Като че ли какво?

— Ами „моите борци“, „моите момчета“, като че ли те са твои… синове!

— В известен смисъл това е така, другарю директор. Защо да не говорим открито?

— Виждам, че си открит, зная. Един от твоите недостатъци е това — да бъдеш прекалено „открит“. Но не мислиш ли например, че в известен смисъл тези… момчета са… наши? Не само твои.

Недоумявах. Не знаех какво да му кажа. Свих рамене.

— Те бяха тук — продължи той — и преди тебе. За тях сме се грижили всички. „Моите“, та „моите“… Е, добре, твоите… Щом са си твои, купи им телевизора ти!

— Мога и това да направя. Имам колкото за един телевизор. Но смятам, че… не е редно.

Той се засмя. Каза:

— Добре. Гледай си работата. Ще видим, ще… такова…

На другия ден ни извика с Костов и даде подписа си за парите. Използувах случая и стрелях още веднъж, твърде самонадеяно. Поисках две от момчетата да ни придружат до града да помогнат при товаренето на големия телевизор.

— Какво? — каза директорът, докато търсеше по-благовиден отказ.

— Гаринчев и Саботинов — предложих аз. — Те са…

— Добре де, добре — директорът махна с ръка. — Знам ги какви са. Всички ги знам! И онези, които още не са постъпили тук — и тях ги зная какви са! А ти пък знаеш, че отговаряш нали?

— Моля ви се, другарю директор!

Така той разреши. Всъщност сам вдигна забраната над възпитаниците да не се излиза зад оградата по какъвто и да било повод. Което беше и моята истинска цел.

На отиване към града неочаквано получих отговор на собствения си въпрос: защо така внезапно директорът бе променил своето поведение? Гаринчев ми разказа как няколко от борците тренирали сами в дърводелната върху талаша, когато внезапно влязъл директорът.

— Стани! — изкомандувал Иван Саботинов.

Всички се изправили и застанали по местата си тихо и чинно. „А Царо се опули — както каза Гаринчев — и половин час мига насреща ни“.

— Какво правите тука?

— Тренираме.

— Нали си имате зала и тепих, защо се ровите из талаша?

— Другарят Бабов не ни разрешава да тренираме там извън определените часове.

— Другарю директор, може ли вие да му кажете да ни пуска в залата и сами? На наша отговорност за всичко.

Той излязъл, без да отговори.

Цитирам Гаринчев: „Значи това «другарю директор», дето му го тръсна Детето, направо го грогяса! Той не е чувал такава дума от нас, откакто се е родил! Омекна като малеби, другарю Бабов, честна дума ви казвам. Той си знае, че е «Царо» и че ние го мразим колкото си искаме, а сега изведнъж: «другарю директор!» Гледаме го от дърводелната, върви като пуяк из двора!“

— Няма да говориш така за директора! — казах му. — Ти и за нас значи така ще говориш в гърба ни.

Момчето ме погледна много учудено. Саботинов го сръга незабелязано. След дългия учуден поглед към мен Гаринчев каза безстрастно:

— Извинявам се, другарю Бабов.

И добави тихо:

— Аз… можех и да не ви казвам нищо.

За сетен път се попитах: вярвам ли вече в това, че толкова тънко чувствителни могат да бъдат само оскърбените? Че само унижените стават по-късно истински предани, откровени и деликатни? И изтръпнах от мисълта: щом човекът стига до своите добродетели по обратния път, тогава да живеят всички пороци на младостта.