Правилата

Бях си повярвал, че нещата се промениха, след отиването ми до града с двамата Ивановци и Сашо. Всичко мина така, както трябваше. Момчетата изобщо и не погледнаха настрана. Държаха се много добре. Най-важното — напълно открито. Единственото, което ме смути, беше това, че директорът след нашето благополучно завръщане с брезента, не реагира така, както очаквах. Този човек не изглеждаше особено зарадван от успешния край на един толкова труден и рискован експеримент, какъвто беше извеждането на момчетата.

— С тях е възможно да се случи всичко — каза той — дори и това, другарю Бабов, което се е случило днес. Тоест, произшествия не е имало. Но вие не забравяйте с кого имате работа. Тоест, съветвам ви да не им се доверявате толкова много.

Възразих му:

— Мислите ли, другарю директор, че те не оценяват както трябва този жест на доверие от наша страна?

Той само махна с ръка.

Все едно, тепихът след една седмица беше готов, нещата вървяха много добре. Предстоеше ни първото състезание срещу отбора по борба на окръжния град. Опрян на двамата Ивановци и Сашо, които вече бяха „заразени“, аз водех тренировките на моите ученици не само в редовните часове по физкултура. Всяко друго свободно време (то не е толкова много тук, в интерната) използувахме като за пред състезание. Натоварвах ги колкото за мъже и красивите ми илюзии бързо растяха — тези юноши се оказаха невероятно издръжливи физически. Разбира се, тук имаше една малка промяна в храната им — нещо, което успях да уредя случайно. Просто пристигна инспектор от министерството, който се случи мой близък приятел от института. Не знаеше, че съм тук. Разказах му за намеренията ми. Той препоръча в доклада си да се увеличи „разкладката“ на онези активно спортуващи възпитаници на интерната, които нямат никакви провинения. Директорът нямаше накъде, тоест — както би казал той — остави ме да изпълня препоръката на инспектора.

Не мисля, че самата храна се отразяваше толкова на моите момчета, колкото фактът, че ето, за тях е положена грижа.

Седмица след появата на тепиха в училището организирах състезания между самите тях. С помощта на колежката от съседния интернат, девическия, успях да уредя посещение — среща, тъкмо в деня на борбите. Както разбрах, това се оказа втората среща между възпитаниците на двата интерната — изобщо в историята на тяхното съществуване. Първата се била състояла преди повече от две години, по идея на един от ревизиращите инспектори. Резултатът бил „много по-лошо от наводнение и пожар едновременно“, както се изрази един от колегите тук.

Беше добре — както по-късно установих, — че не знаех подробностите от първата среща. Спокойствието, с което посрещнах момичетата, беше почти естествено. Дори изпитах едно не толкова ново за мен, но отдавна забравено приятно усещане — онова, което всеки спортист е изпитвал, когато е ставал център на всеобщо внимание. Бързо и лесно установих, че на момичетата вече е говорено за „новия даскал“, макар че в този твърде горещ за мене ден не успях да си дам сметка — по какъв точно път. Колежката ми при тях или момчетата? Ако беше тя, това би значело, че в нейно лице вече имам един надежден съюзник. Ако сведенията при момичетата отиваха по втория начин, това значеше, че има постоянна тайна връзка между възпитаниците на двата интерната, или, както се изразяваше нашият заместник-директор, „партизанските действия в този район не са стихнали, няма и да стихнат“. Ето един извънредно симпатичен човек, за когото не е станало дума до този момент — зам.-директора Богданов. Това е всъщност човекът, който върши цялата работа в нашия интернат, който знае всичко, дори онова, което ще се случи по-късно. Човекът — опора на учители и ученици във всички моменти, когато има нужда от опора. Момчетата отлично бяха доловили не само неговия характер, но и голямата роля, която той изпълняваше; всичко това можеше да се разбере от прозвището, което бяха му лепнали: „Муруко“. В тази дума те влагаха цялото уважение, на което бяха способни, и искреното си добро чувство към Богданов. Когато вече ги познавах добре — тях и езика им, — неизменно долавях в това на пръв поглед ужасно звучащо „Муруко“ една дълбоко скрита топлота и дори нежност.

Впрочем денят на срещата и борбите се ръководеше „официално от Богданов, с фактически отговорници преподавателите по физкултура в двата интерната, Бабов и Дочева“ — както го бе формулирал в специалната заповед нашият директор. Докато Дочева тичаше като квачка около своите възпитанички (твърде опасни на вид), а аз подготвях реда около тепиха, Богданов (това после разбрах) бе успял да заключи всички възможни помещения в интерната. Така че „пилците“ нямаше къде да се изпокрият, когато започнат борбите — нещо, за което не бих се сетил никога.

Дойде най-сетне часът, тепихът бе заобиколен плътно от зрителите. Те предварително шумно окуражаваха своите приятели, а когато първата двойка се появи — късо подстригани, чисти, в съвсем ново трико — в „публиката“ сякаш избухнаха бомби. Смях, изненада и викове ей така, заради самите викове огласиха околността. Силните високоговорители на уредбата, която Костов, колегата по физика, ни беше подготвил и предоставил за случая, едва можеха да се чуят.

— Внимание, драги ученици — повтори плътният глас на Костов, — на тепиха състезателите от първия и втория отбор на училище „Макаренко“. В червения ъгъл Иван Гаринчев, в синия — Борис Михайлов!

— Айде Гаринча!

— Миризма, изяж го!

— Простри го да съхне, Миризма!

— Фърли го през оградата, Гаринча!

Видях за миг лицето на директора — още по-кисело от обикновено. Изпитах острото, сладко, неописуемо чувство като след отлично приложена хватка. Чудно защо, но вече бях си изработил странния на пръв поглед рефлекс да съм доволен, когато той прави киселите гримаси. Гримасите, които бяха още едно доказателство, че съм на правия според мен път.

— Треньор на първия отбор — продължаваше Костов през високоговорителите — Иван Саботинов! На втория — Александър Ножаров! Съдия на тепиха: майсторът на спорта Константин Бабов!

Извиках двете момчета, прегледах косите и ноктите, както му е редът, умишлено върнах Гаринчев „треньорът“ да му стегне връзката на едната гуменка. От това нямаше нужда за самата борба — гуменките му бяха вързани нормално. Но то имаше друг, много важен ефект — спираше вниманието на състезателя, на треньора и на цялата публика от ученици върху момента на дисциплината, нуждата от изрядност и строго спазване на правилата. Всъщност главното, което целях да постигна. Тоест — както би казал моят треньор — една трета от голямата и последна морална цел в спорта. Колкото за другите две трети: — творчество върху основата на една отлична физическа подготовка и безграничното родолюбие — засега можех само да си мечтая.

Гуменката бе вързана, това натегна обстановката около тепиха допълнително (и, разбира се, благоприятно), момчетата отново бяха при мен.

— Знаете правилата — казах. — Който ги нарушава, ще го отстраня. Другият ще бъде победител, все едно с туш.

Дадох знак, чу се първият гонг.

Сред невъобразимите викове около тепиха двете момчета се вкопчиха. Вените на слепоочията ми тупаха. Стисках свирката в зъби така, че — после видях — те бяха се отпечатали. Нима наистина бях запалил благородния огън и тук, където всякакво възпитание бе толкова неописуемо трудно? Или — още по-точно — нима бях успял да отклоня отдавна лумналите огньове от естествени, но силно изострени, изкривени и опасни страсти в посоката на една културна мъжественост, каквато всъщност е спортът?

Не усетих, че мачът всъщност бе свършил за по-малко от минута. Чух виковете:

— Туш! Туш!

— Браво Гаринча!

— Ей, съдията!

Гаринчев беше поставил противника си в критично положение, натискаше го и ме поглеждаше въпросително.

Хвърлих се по корем, видях туша, отброих двете секунди с удари на ръката и свирнах. Момчетата станаха и за моя изненада се поздравиха сами. Без да става нужда да ги подсещам. Михайлов спортсменски тупна Гаринчев по гърба всред шумните овации на момичета и момчета. Хванах ги за ръцете, обърнахме се към „трибуната“ (двете пейки, където седяха учителите) и вдигнах ръката на Гаринчев. После ги изпратих по ъглите в очакване на следващата двойка. В гърба ми течаха вадички студена пот. Почти ми се виеше свят. Имах чувството, че съм летял от десетметровата кула — пренасяйки във въздуха толкова риск, страх и съмнение, — но вече всичко е минало, спасителният плясък във водата кънтеше в ушите ми, устата ми отново поемаше дъх…

Бях истински и неизказано щастлив.