Правилата

Има една песен, не знам дали я помните, тя почва така „Това е една песен, която ни събира, ти, която ме обичаше и аз, който те обичах, и ние си живеехме двамата заедно, ти, която ме обичаше, и аз, който те обичам“ и така нататък, и как после, уви, животът разделя тези, които се обичат, баламската и тихо, без много шум и морето изтрива по пясъка стъпките и въобще една тъжна история, ужасно много подобна на онова, което се случи тук с нас след успешното ни турне и идиотския обир. В ролята на любовниците, от една страна, Бабича и, от друга, ние — скапаняците.

И сега май че пак няма с какво особено да се занимавам, освен мислено да си тананикам тъжната песничка и да се чудя отново как може да се измислят толкова хубави думи за нещо, което някога с някого се е случило, а после се случва и с други, и как от тая голяма боза на живота накрая остава май само някоя друга хубава песен. Бре, майка му стара, викам си от време на време, за какво ли се блъска човек, а? И, мине не мине, току се хване за нова фантасмагория. Спомням си, когато бях малък, исках да стана летец. Шията си бях изкривил да зяпам небето. Белите дири на самолетите — бръмченето, парашутите… И все виждах как откопчавам каишите, каската, как отдолу ми махат с ръце, и като ги нагърча трите мотора нагоре…

А то — какво излезе от мен?

После лека-полека кандисах и на шофьор. Все тая. Оказа се, че съм се родил да дялам колци за стари огради. Да изкоренявам каваци. Да ме заключват, да ме ругаят и винаги да ме гледат под вежди.

Не ще и дума, най-голямото впрягане беше сега — с Бабича. При това глупаво, заедно с другите скапаняци. Всички вече си вярвахме, че не ни мърдат шампионските титли. Че пътуваме по чужбина, че вече уж сме някакви хора… Въобще нашите „измислени хубави спомени занапред“ — както веднъж беше ми казала Ася.

Казах спомени, та се сетих: думите по-горе не са от самото начало на песента, те са някъде по към средата. Началото беше така: „О, как бих искал да си спомниш времето на щастливите дни, когато бяхме приятели. Тогава, когато животът беше най-хубав“. И тъй нататък, срам ме е да го казвам цялото, защото този наш най-хубав живот трая само едно денонощие…

На всичкото отгоре следобедът се смрачи изведнъж, после пък заваля и даже от дърветата, гледам — наистина падат мъртви листа. Точно както в хубавата, тъжна и проклета песен.

Сега накъде?

И все пак открих едно друго нещо освен натрапчивата, гадна идея за един пищов, с който можеш да си пръснеш черепа много набързо и да се отървеш не само от другите, но и от себе си. Това друго нещо е мисълта, че има още няколко души, на които им е също тъй ужасно кофти, както на теб, и като си мислиш за тях, не ти е чак толкова отвратително зле. Изглежда и Ганди се беше чактисал за тая подробност, понеже вечерта ми донесе два фаса и ме повика към склада на дърводелната. Там бяха Янко и Детето, седяха и си пасуваха. Киснахме тъй сума време и никой нищо не каза — същинско съвещание на глухонеми. Обаче — хайде обяснете ми вие това — после, като отидохме да си легнем, вече не ми беше толкова зле. Даже по едно време — не знам дали сънувах или още бях буден — изведнъж си помислих: „Спокойно, простак. Всичко минава, ще мине и това. Всяко чудо за три дни, най-голямото — за тринайсет. Важното е, че никой от нас — от отбора — този път не е сбъркал конците. Ако държим дълго така, все някога ще им дойде наум, че и ние сме някакви хора.“

И постепенно киселото в червата ми се разкара и взех да си мисля как ние отиваме и на други борби, как ги премятаме там копелдаците и как един ден ни нахлузват анцуга с НРБ на гърдите и… сърцето ми взе да подхвърля одеялото. Майчице, викам си, да вземе да стане ей това чудо…

И сигурно, защото беше съвсем тъмно и другите бяха заспали отдавна, аз някак си изведнъж го повярвах. И даже видях как сме строени в редица. Аз, Ганди, Детето и Янко. Всички в красивите анцузи. Всички зад белите три букви. И някакъв марш, и знамена на високи пилони — и тъй не можах никак да мигна до сутринта.

А сутринта стана още по-лошо, отколкото беше изобщо. Както стояхме из коридора преди часа на Бабича, Детето изведнъж отиде при д’Артанян и без един лаф да отрони, му заши два силни шамара. Знаете горе-долу какъв тупаник вади Детето — коленете на д’Артанян се подгънаха, той се свлече до радиатора и обърна белтъците. Всичко беше от ясно по-ясно, Детето искаше да му каже само едно: „Ей, копеле, откажи се от тия зулуми, понеже ни пречиш на състезанията“. Обаче Миризмата и Гарибалди се докачиха, единият ритна Детето отзад, а другият го халоса в главата с тоягата за парцала. Тогава Ганди ги понесе и двамата, намесих се и аз и тя стана една…

Бабича ни завари в това положение. Трябваше да изсвири силно с уста, та да го чуем и да се спрем.

После влязохме в клас и насядахме, както му е редът. Тихи и кротки. Ако ни видеше някой сега, ще си помисли — овчици.

Ей, дожаля ми за тоя човек, даскала! Седна и той, гледа ни, гледа ни, пък се облакъти на катедрата и хвана главата си с двете ръце. Има да е кибичил така поне десет минути. След това стана и отиде полека при Ганди.

— Защо се биеше? — пита го, ама съвсем тихичко, като в кино.

— Те… бяха… удариха Сандо в гърба — смънка го Ганди.

— Кои? — пита ни Бабича всичките.

Миризмата щеше да си затрае, но Гарибалди се обади.

— Аз — вика.

— Защо?

— Защото той удари него — Гарибалди сочеше д’Артанян.

— Ставайте, когато говорите с мене! — изрева Бабича с такова гърлище, че както се бях закротил, изведнъж ми се припика.

Тия наставаха по-бързо, отколкото обикновено. С тях стана и д’Артанян, стана и Детето.

— Вярно ли е, че пръв си ударил? — Бабича се приближи към Детето.

— Да.

— Защо?

Детето зачопли чина, запремигва и току взе да пелтечи.

— Той… знае… те…

— Аз питам тебе, не него — натиска го Бабича, ама яко.

Детето мълчи.

— Колко да чакам за една дума?

— Ами… за лавката. Сега… всички ще ни накажат. Няма да можем… Заради тоя!…

— Той е човек, не е „тоя“! — вика му Бабича и тръгва полека, с ръцете отзад. — Човек като теб. Като мен. Като Гаринчев, Янчулев…

Погледнах към Янко — не знаех дали не трябва да станем. Той не помръдваше. Много по-късно — месеци след това — ми призна, че у него в този момент думичката „човек“ и даже само гласът на Константин Бабов, онова просто и страхотно „като мен, като Гаринчев, Янчулев“ му накарало и кръвчицата да замръзне. От кеф. От… не знаел какво точно. Също както и аз.

— … Като всички останали!

Бабича си седна на мястото и продължи на говори така. Каза ни, че всъщност всеки човек е онова, което мисли за другите. Което прави за тях. Че всеки си получава накрая онова, което сам дава на другите. Ей такива едни съвсем прости неща, които вече си чувал сто пъти, а сега изведнъж изглежда, че ги помисляш сефте. Ужасен чешит, тоя Бабич, как да го опише човек — говори, говори, а ние само го зяпаме като халосани с мокър чорап. И накрая, когато вече мислех, че всичко с нашите състезания е завинаги изгубено, той си погледна часовника и стана. Каза, като че ли съвсем нищо не беше се случвало изобщо:

— Сега всички в залата. Участниците в боя — по трийсет и пет обиколки на игрището. Другите борци при тепиха. Хайде!

Питате ли ме какво точно почувствувах в този момент? За една бройка не ми изхвръкна сърцето!