Правилата

След счупването на стола и мълчаливата, отчаяна „стачка“ на момчетата директорът свика съвет. Методи бе идвал три пъти при него.

— Това не е… — каза той, — не го смятайте за редовно събиране. Искам само да обсъдим ако… можем да решим да ги пратим борците на Бабов, а? Какво мислите? Да ги пратим на някое състезание, а? Ако няма… ако вие всички смятате, че те… защо пък да не ги пратим, а? Какво ще кажеш, Бабов?

— Скоро няма никакви състезания, другарю директор.

— Как така няма?

— Просто няма. Нашият шанс беше републиканското. То мина.

— Ще дойде друго — каза Богданов — ние щом решим веднъж…

— И какво — директорът се втренчи в мен, като че ли никога не бе виждал лицето ми. — Няма, казваш…

— Не.

— Хм.

— Има световно първенство за юноши.

— А! Ти…

— Момент — позволих си да го прекъсна. — Преди него ще има подборни състезания за определяне на националния отбор, който ще замине.

— Къде ще замине?

— В Токио.

Той се засмя искрено.

— Токио ли? Тия бандити? — Директорът продължи да се смее, засмяха се и други. — То като оня… те не го пускат в селото, той пита за поповата къща!

— За Токио ще заминат онези борци, които се излъчат като най-добри в подборните състезания. Нашите могат да участвуват. Аз ви казвам само какви състезания има тази година.

Хвана ме яд, че за момент запелтечих, но Костов се намеси и ми помогна.

— Той казва, че това е една възможност да ги пробваме, нали Бабов?

— Точно така.

Благодарих му с очи. В това време директорът каза:

— Сигурен ли си, че няма други състезания, освен тези? Нещо по-така… както оня път, в окръжния град. Или другаде може.

— Няма. Не може да има сега, в подготовката за световното.

— Аха.

Той помисли малко и рязко се обърна към Богданов, Костов и Цветанов:

— Е, казвайте, де!

Пръв (за щастие този път с нужната убедителност) се обади Богданов:

— Аз — каза той — смятам, че ние трябва да им дадем възможност…

— За Токио ли? — директорът се развика. — Вие сте луди! Вие не мислите какво говорите!

— Момент — Богданов вдигна ръка — Говоря друго. Казах: мисля, че трябва да им дадем възможност да участвуват в това подборно ли, какво беше състезание. На всички е ясно каква положителна роля играе това тяхно увлечение…

— Сума бели сме си спестили — каза Костов, — откакто им е влязла тая муха.

Директорът пак така ме загледа.

— Казвай, Бабов. Какво?

Свих рамене.

— Каквото решим. Щом затова сме се събрали.

— Ти… Кога са тези състезания?

— След двайсет дни.

— Че да ги… запишем, а?

Отново свих рамене.

— Какво?

Той стана неспокоен. Очаквах това. Вече знаех, че има слабостта сам да решава нещата в този интернат, и умишлено не настоявах категорично. И затова свивах рамене непрекъснато.

— Какво? — повтори той — Нали сам каза преди малко, че има такива състезания?

— Да, има. Но аз не съм сигурен мога ли да ги запиша.

— Кой… може да разреши да участвуват?

— Централният съвет в София.

— Ами иди дотам — каза Богданов — и виж там…

Свиването на раменете от моя страна беше свършило доста добра работа, направих го още веднъж, още по-скромно и колебливо.

— Ами иди! — каза директорът. — Иди и виж там. Ако може. Ето, ние им даваме пълна възможност! Какво повече?

Казах едно „добре“, както можах, и съвещанието май беше приключено. Костов заговори за онова, което бяхме видели от републиканското.

— Ами! — рече по някакъв повод директорът. — Нищо не бяха ония, нали ги гледам! Нищо особено, какво чак толкова, а?

Разговорът продължи в този дух и след малко каза сепнато:

— Ей, Бабов, ами ако на тия, подборните, някой от нашите калпазани вземе да победи, а?

Усмихнах се.

— Дай боже — подхвърли Костов.

— Как така „дай боже“? — Директорът беше много сериозен. — Нали, ако победи… Тогава кой ще замине за Токио?

Богданов се засмя и отговори:

— Победителят, кой. Нали затова са подборните състезания. Най-добрият от всяка категория.

— Вие се шегувате! — каза директорът. — Вие си приказвате така, без да мислите!…

Почувствувах, че мога да загубя вече спечеленото от Методи, и казах колкото можех скептично:

— Нямаме особени шансове, другарю директор. В такива състезания не се побеждава лесно. Другите са се готвили дълго, имат и рутина.

— Рисковано е — рече той. — Като едно нищо някой може да победи и после…

— После — казах аз — въпросът с националния отбор се решава във федерацията. А за излизанията в чужбина има думата и милицията, така че не се безпокойте. Отговорността после няма да е ваша и наша.

— А бе остави ти…

— И то, разбира се, ако се случи някой да победи. Което не е много вероятно.

— Аз не се съгласявам даже и да говорим затова… Какво ти Токио, бе Бабов? Ти… как я смяташ тая работа, а?

— Тогава няма смисъл да се участвува в подборните състезания.

— Защо да няма смисъл?

— Защото човек трябва да е луд да се бори за нещо, което предварително е загубил.

Той помисли малко и каза:

— А бе ти… кажи им да се борят, както трябва, пък после ще видим.

Побързах да изляза, докато все пак решението бе взето благоприятно. Уговорихме се след два дни да замина за София.

Като останах сам, вън от кабинета му, почувствувах слабост в коленете. Нямаше никакви подборни състезания. Аз ги измислих ей тъй. За Токио щяха да заминат шампионите на категориите. Току-що завършилото републиканско първенство така или иначе вече бе излъчило най-добрите. Какво щях да правя в София?

И все пак ми беше добре. Както винаги, когато човек е направил първата крачка към нещо, пък ако ще тя да е и опасна.