10.

Маркус Фон Даникен се връщаше в Цюрих за втори път през последните дванайсет часа. Над входа го посрещна табела — „Роботика“ АД — с високи около метър букви в яркосиньо. Според досието му, Тео Ламерс бе основал компанията през 1994 година и беше неин едноличен собственик и изпълнителен директор. За предмет на дейност бе посочено мъглявото определение „машинни части“.

На рецепцията стоеше сериозна жена с делови вид, кръстосала ръце зад гърба си, като в очакване на генерал на парадно шествие.

— Микаела Менц — представи се тя и се приближи към него с широки, войнишки крачки. Беше облечена в строг костюм в две части и носеше късата си кестенява коса разделена на път встрани. Визитката й поясняваше, че е защитила докторат по машинно инженерство. С отличие.

Фон Даникен, от своя страна, й представи картата си за самоличност и закоравялата си усмивка. Сега бяха квит.

— Все още сме в шок — каза Менц и го поведе към кабинета си. — Никой от нас не проумява защо някой би пожелал смъртта на господин Ламерс. Беше чудесен човек.

— Няма причина да се съмнявам в това — отвърна Фон Даникен. — Всъщност затова съм тук. Нетърпеливи сме да разкрием убиеца точно колкото и вие. Всичко, за което се сетите, ще ни бъде от огромна полза.

Менц го въведе в малкия си, спретнато обзаведен кабинет. Никакви снимки на семейни членове, любовници или приятели. Фон Даникен я определи като омъжена за работата си жена и осъзна, че вероятно се е поболяла от тревога. Не толкова заради Ламерс, колкото заради бизнеса и за това кой ще го управлява след смъртта му.

— Мислите ли, че е възможно да е дело на някой колега? — попита тя, видимо разстроена. — Някой от чужбина, да речем?

— Нищо не мога да кажа на този етап. Нямам право да коментирам случая в процеса на разследването. Предлагам да започнем с компанията. С какво точно се занимавате?

Жената придърпа стола си по-близо до бюрото.

— Навигационни системи. За въздушно, подводно и мобилно терминално позициониране. — Забеляза обърканото му изражение и добави: — Правим устройства, които определят точното местоположение на самолети, кораби и автомобили.

— Нещо като GPS ли? — заинтересува се Фон Даникен. Ала явно направи грешно предположение, ако съдеше по смръщването й.

— Не искаме да разчитаме на сателитни спътници. Наскоро патентовахме нова наземна навигационна система за самолети по технология, наречена „интеграция на датчици“. Устройството комбинира измервания от инерционни навигационни системи, цифрови географски карти и радарни висотомери. Чрез регистриране на измененията във височината на земните обекти и траекторията на самолета във въздуха, при съпоставянето им върху цифрова географска карта, сме в състояние да определим точното местоположение на самолета до милиметри.

— Кой купува такъв тип устройства?

— Имаме много клиенти. „Боинг“, „Дженерал Електрик“, „Еърбъс“ и други.

Фон Даникен вдигна вежди, впечатлен.

— Значи на вас трябва да благодаря за това, че самолетът ми няма да се разбие в някоя планина?

— Не само на нас… но, един вид, да.

Той се приведе по-близо, сякаш за да й сподели тайна.

— Предполагам, че изобретението ви се използва и за военни цели. Съществува ли интерес от производители на военни самолети, на ракети с лазерно насочване? Такъв род неща?

— Никакъв.

— Но някои от компаниите, които споменахте, имат доста мащабно производство и за нуждите на отбраната, не е ли така?

— Може и да имат, но не и като наши клиенти. Има други компании, които произвеждат военни навигационни системи.

Чувствителният слух на Фон Даникен долови в отговорите й малко повече острота. Ламерс, в крайна сметка, бе включен в списъка за наблюдение заради участието си в производство на големи артилерийски оръжия, включително „супер оръжието“ по поръчка на Саддам Хюсеин.

— Ще се изненадате ли, ако ви кажа, че в зората на кариерата си господин Ламерс е проектирал артилерийски оръжия? — попита Фон Даникен.

— Той беше забележителен човек — поясни Менц. — Предполагам, че се е интересувал от много неща, които не е споделял с мен. Мога да заявя единствено, че като компания, никога не сме се занимавали с каквито и да било оръжия. — Тя сбърчи вежди. — Защо? Смятате ли, че това има нещо общо със смъртта му?

— На този етап, всичко би могло да е от значение.

— Разбирам. — Менц извърна поглед и той усети, че обмисля думите му. Изражението й се смекчи. Тя закри лицето си с ръце и изхлипа. — Моля да ме извините. Смъртта на Тео дълбоко ме разстрои.

Фон Даникен се зае да драска нещо в бележника си. Далеч не бе инспектор Мегре, но Микаела Менц очевидно казваше истината. Или поне не е имала представа, ако Ламерс е бил замесен в нещо нередно. Изчака я да се поуспокои и попита:

— Господин Ламерс пътуваше ли служебно?

— Дали е пътувал? Господи, да! — отвърна тя и избърса сълзите си. — Постоянно контролираше монтажната дейност, приемаше поръчки, ухажваше клиентите…

— В кои държави пътуваше основно?

— Деветдесет процента от продажбите ни са в рамките на Европа. Непрекъснато сновеше между Дюселдорф, Париж, Милано и Лондон. Главно в промишлените им райони.

— А в Близкия изток? Сирия? Дубай?

— Никога.

— Не сте ли работили с Израел или Египет?

— Абсолютно никога.

— Кой се занимаваше с резервациите на пътуванията му?

— Той, предполагам.

— Искате да кажете, че господин Ламерс не е имал секретарка, която да върши това вместо него? Да запазва самолетни билети, хотели, коли под наем… Служебните пътувания изискват сериозна подготовка.

— Не искаше и да чуе за секретарка. Тео не обичаше да стои със скръстени ръце. Правеше резервациите по интернет.

Фон Даникен записа информацията в бележника си. Частта за скръстените ръце мина покрай ушите му. Ламерс просто е бил потаен човек. Не е искал да му надзъртат над рамото, докато резервира полет на името на Джулс Гай или някой от другите му псевдоними.

— Доктор Менц — попита той с нещо като усмивка. — Дали бих могъл да надникна в кабинета му? Ще ми помогне да добия по-добра представа за него.

— Не мисля, че идеята е добра.

Фон Даникен вече превишаваше пълномощията си. Не носеше съдебно разпореждане със себе си. Според закона, нямаше никакво право да слухти наоколо.

— Искам да направя всичко възможно, за да заловя убиеца му — каза той с предизвикателен поглед. — А вие?

Микаела Менц стана от бюрото си и му кимна да я последва. Кабинетът на Ламерс беше точно до нейния. Еднакво оскъден по площ и обзавеждане. Погледът на Фон Даникен незабавно бе привлечен от любопитен предмет, изложен върху един шкаф. Висок около половин метър механизъм, изработен от някаква полупрозрачна пластмаса, с V-образна форма.

— А това някое от вашите произведения ли е? — попита той.

— Това е ЛМУ — отвърна доктор Менц. — Летателно микроустройство.

— Ще позволите ли? — Той посегна към уреда. Менц кимна и мъжът го пое в ръце. Тежеше по-малко от килограм. Крилата бяха изключително твърди, а в същото време — изненадващо гъвкави. — Това нещо лети ли наистина?

— Разбира се — настръхна тя, сякаш обидена от въпроса му. — Има петдесет километра обхват и максимална скорост над четиристотин километра в час.

— Невъзможно! — възкликна Фон Даникен с престорен ентусиазъм. — И го е построил тук? — Менц кимна одобрително.

— Със собствените си ръце в нашата лаборатория за научни изследвания и разработки. Това е най-малкият модел, който е правил. Много се гордееше с него.

Фон Даникен запамети всяка една нейна дума. Обхват: петдесет километра. Скорост: четиристотин километра в час. Построен със собствените му ръце… Най-малкият му модел. Което значеше, че има и други. Загледа се внимателно в странния летателен апарат. Без съмнение се управляваше от навигационна система, точна до сантиметри.

— Възнамерявали ли сте да започнете масово производство на този модел? Като играчка например?

Както и очакваше, Менц се наежи при произнасянето на думата. Пристъпи напред и пое дистанционно управляемия апарат от ръцете му.

— ЛМУ не е играчка. Това е най-лекото по рода си летателно средство в света. За ваша информация, направено е по поръчка за много важен клиент.

— Мога ли да попитам за кого?

— Боя се, че това е поверителна информация, но гарантирам, че е компания, която няма нищо общо с военните. Точно обратното всъщност. Познавате името много добре. Поръчката е изключително голяма чест за нас.

— Ще ми окажете огромна помощ, ако ми съобщите кой е този клиент.

Менц поклати глава.

— Не виждам как това би помогнало за разкриването на убиеца на Тео.

Фон Даникен елегантно отстъпи. Благодари й за отделеното време и помоли да му звъни по всяко време, ако се сети за нещо друго. Запъти се към колата си. „Роботика“ остана зад гърба му, но той не мислеше за роботи. Мислеше си за ЛМУ. Микаела Менц беше права — това не беше играчка.

Беше проект на оръжие.

Загрузка...