Правилата на измамата

75.

Стоеше на няколко метра от него, стиснала с две ръце оръжие със странна форма — нещо като пистолет със заглушител и сгъваем приклад. Нямаше и следа нито от контузията на крака й, нито от видими наранявания след падане от стотина метра височина. Гледаше го така, сякаш не се познаваха. Не показа, че иска да го прегърне или целуне, нито пък, че се радва да го види изобщо.

— Но аз те видях — каза той. — В пукнатината на ледника…

— Мислил си, че си ме видял.

— Кръвта… Следата по снега… Кракът ти беше счупен. Видях фрактурата.

— Костта не беше моя. Доста немарлива работа. Трябваше да действам бързо. Когато разбрах, че…

— Ема — прекъсна я Джонатан.

— … че всичко е планирано за този уикенд, започнах да…

— Ема! — изкрещя той. — Така ли се казваш изобщо?

Тя не отговори. Обърна се и хукна надолу по хълма. Джонатан остана като закован на мястото си, обзет от порой противоречиви емоции — удивление, ярост, въодушевление и горчивина. Отне му секунда да подреди чувствата си. Все тъй замаян, той се спусна след нея към отбивката два завоя по-надолу, където беше оставила колата си — очукан „Фолксваген Голф“. Той се запъти към шофьорското място, но тя тъкмо сядаше зад волана и посягаше да запали двигателя. Успя да се настани на съседната седалка почти в движение.

— Говорих с болницата — каза той. — Дежурната сестра ми каза, че родената там Ема Еверет Роуз е загинала при автомобилна катастрофа две седмици след раждането си.

— Не сега — хладно изрече тя. — Ще ти разкажа всичко, но по-късно.

— Не ми трябва всичко. Искам само истината.

— И истината също — обеща жената. — Точно сега обаче искам ти да ми кажеш нещо. Преносимата памет, която ти даде Джин, у теб ли е? Нали не си я хвърлил наистина от скалата?

Джонатан измъкна второто преносимо устройство от джоба си.

— Не — отвърна той. — Хвърлих твоето.

Тя го грабна от ръката му.

— Прощавам ти — каза. — Този път.

Носеха се по планинския път като на автомобилно рали. Ема настъпваше газта на правите отсечки и скачаше на спирачката по завоите, плавно сменяйки скоростите. Ема, която доскоро той смяташе за безпомощна.

До този момент разграничаваше двете й самоличности. От една страна Ема — съпругата му, а от друга, Ева Крюгер — оперативния служител. Вярваше, че Ема беше истинското й „аз“, а Ева — нейното прикритие. Докато я наблюдаваше как шофира обаче, осъзна, че се е лъгал. За пръв път виждаше истинската Ема — жената, която тя никога не му бе позволила да съзре. Тогава осъзна, че той всъщност изобщо не я познава. Тепърва трябваше да научи всичко за нея.

— Не очаквах, че ще се окажеш толкова добър в това — каза тя, когато слязоха в долината и завиха на запад към Давос и Цюрих.

— А какво очакваше?

— Страхувах се, че може да зарежеш всичко и да потънеш в планината за няколко години. Да влезеш в ролята на самотния пътешественик.

— Може би така и щях да направя, ако не бях получил багажните квитанции. Щом взех чантите, всичко се обърка. След като убих двамата полицаи, вече нямаше връщане назад. Трябваше да намеря начин да се измъкна от кашата. Симон се опита да ме убеди да напусна страната, но когато видях какво има в чантата, просто не можех да избягам. Трябваше да разбера истината.

— От всички възможни дни, точно в онзи, влакът пропусна да донесе пощата — поклати глава тя. — Явно съм прибързала с преценката си, че ще потърсиш уединение в планината.

— Прощавам ти — каза той. — Този път.

Тя се засмя, но някак неискрено.

— Така — продължи Джонатан. — Сега е твой ред. Ще те улесня. Започни с планината. Кажи ми какво точно видях.

Лицето й помръкна. Промяната в настроението й беше като рязко влошаване на времето.

— Видя собственото си яке, разбира се. Перука, скиорско долнище, фалшива кръв…

— Как слезе сама в процепа на ледника? Без чужда помощ е много по-опасно.

— Не съм.

— Как така не си? — сряза я той.

— Влязох отдолу. Ти сам ми показа маршрута веднъж. През лятото, точно след като се оженихме — обясни жената.

Джонатан притвори очи и спомените нахлуха в съзнанието му. Бяха пристигнали в Давос за уикенда. Прекараха следобеда в изследване на лабиринта от пещери и кухини на дъното на ледника.

— Но до тези пещери може да се стигне само през лятото. Няма как да се влезе през зимата, какво остава пък по време на виелица.

Ема наведе глава встрани. Типичен за нея начин да му каже, че греши.

— Аз не отидох на онази среща в Амстердам миналия петък. Дойдох тук, за да проверя дали планът ми е изпълним.

— Това някакъв шпионски похват ли е?

Ема не обърна внимание на репликата му.

— Излезе, че ако откриеш точното място в основата на ледника, можеш да влезеш в пещерите. Програмирах едно портативно GPS устройство, после маркирах маршрута дотам и обратно, за да не се загубя, ако завали сняг.

— Затова настоя да отидем в Ароза, а не в Зермат — каза Джонатан и донякъде се почувства като съучастник.

— Имах основателна причина. Празнувахме годишнина, а точно в Ароза направихме първото си катерене заедно преди осем години.

— Нашата годишнина. Точно така. — Тогава проумя, че го е излъгала за прогнозата за времето и е повредила двупосочната му радиостанция. — Откъде си била сигурна, че няма да слезем долу да те вземем?

— Нямаше как да съм сигурна — призна тя. — Заложих на факта, че Стайнер и екипът му тръгват с нагласата да спасяват жена със счупен крак, а не да я вадят от пропаст с дълбочина сто метра. Въжето е тежко. Защо им е да носят излишен товар? Дори се изненадах, че са взели две дължини.

— Стайнер… знаеш и името му. — Той се загледа през прозореца. Изненадите се сипеха една след друга.

— Налагаше се често да се мотая в Давос, за да изпипам плана добре. Подслушвах телефонните му разговори и съобщенията по радиостанцията. Недей да гледаш така изненадано. Фасулска работа е да уловиш във въздуха разговор от клетъчен телефон…

— А след това? Нима си се съмнявала, че ще отида да проверя багажните квитанции?

— Надявах се, че няма да ги получиш. Исках лично да прибера чантите от Ландкарт, но беше прекалено рисковано. Щом съм загинала, значи съм мъртва и толкова.

Джонатан се завъртя в седалката си.

— Била си там? Видяла си какво се случи на гарата с полицаите? Гледала си това, което ми причиниха?

Ема кимна.

— Съжалявам, Джонатан. Много исках да ти помогна.

Той се облегна назад и остана безмълвен.

— След това те проследих до хотела, но се оказа, че съм закъсняла. Хора от нашия екип вече бяха претърсили стаята. Ти пристигна там малко след като те си тръгнаха. Нямах време да вляза. Дори ми се стори, че ме видя. Стоях в гората зад хотела.

Джонатан си припомни, че тогава усети нечие присъствие, дори погледна към дърветата, но не забеляза нищо.

Изведнъж почувства, че е чул достатъчно. Не го интересуваше кой, какво и кога… Това беше само фасадата. Искаше да знае защо.

— За какво е цялата тази работа, Ем? — тихо попита той. — В какво си се замесила?

— Нищо особено — отговори тя, без да сваля поглед от пътя.

— Снабдяваш Парвез Джин със забранено оборудване за обогатяване на уран. Това трудно би могло да се нарече „нищо особено“.

— Нещо, което той така или иначе щеше да си набави.

— Говориш цинично. Сякаш ти е все едно.

— Защото не ми е все едно, че правя това, което правя.

— Какво точно правиш? За кого работиш? За ЦРУ? За англичаните?

— За ЦРУ? Опазил ме бог. Работя за военните. Пентагона. За един отдел, наречен „Дивизията“.

— За кого тогава работеше Симон? За КГБ?

Ема се замисли и прокара пръсти по бузата си.

— Всъщност аз едва днес разбрах за Симон. Излиза, че е била агент от ЦРУ.

— Защо им е на ЦРУ да убиват някого, който работи за Съединените щати? — изуми се Джонатан.

— Власт. Към това се стремят. Ние я имаме. От две-три години непрекъснато се говори за война — обясни Ема.

— Но аз мислех, че мразиш американското правителство.

Ема се усмихна загадъчно и той разбра, че е далеч от истината. Още една разбита илюзия…

— Значи ти всъщност си американка? — попита учудено Джонатан.

— Господи, така ми се искаше да изчакаме малко, преди да започнем този разговор. Всичко е толкова заплетено. — Тя прокара пръсти през косата си. — Да, Джонатан. Аз съм американка. Ако се чудиш за акцента ми, истински е. Израснах в околностите на Лондон. Баща ми служеше в американската военновъздушна база в Лейкънхийт.

— Той ли те насочи към това?

— В началото беше заради семейството, предполагам. Заради това, че татко е военен… Но останах, защото съм добра в това. Защото давам своя принос за нещо, в което вярвам. Защото ми харесва. Продължавам да го правя по същата причина, която движи и теб. Защото тази работа е в кръвта ни и нищо друго няма значение.

— Затова ли ме избра? — попита Джонатан.

— В началото, да.

— Искаш да кажеш, че нещо се е променило?

— Знаеш много добре какво се промени. Влюбихме се… — Ема се усмихна едва доловимо.

— Аз се влюбих — каза Джонатан. — За теб не съм сигурен.

— Не съм била длъжна да оставам с теб. Никой не ме насилвал да се женим.

— Но никой не те е и спрял. Каква по-добра възможност за прикритие по време на мисиите ти от лекар, когото всъщност му харесва да приема трудните назначения? Какво точно правеше в тези точки на света? Убиваше ли хора? И ти ли си наемен убиец като онзи, когото застреля преди малко?

— Разбира се, че не. — Ема отхвърли предположението му с такава увереност, сякаш не само не бе застреляла двама души през последните трийсет минути, ами никога не бе натискала спусъка на оръжие.

— Тогава какво? — недоумяваше Джонатан.

— Не мога да ти кажа…

— Ти, Блиц и Хофман сте продавали на Иран съоръжения за обогатяване на уран. Джин смяташе, че го правите, с цел да предизвикате война. Обясни ми, че сме направили грешка с нахлуването си в Ирак без убедително доказателство, че разполагат с оръжия за масово унищожение, и се съмнява, че ще я повторим.

— Парвез ти каза всичко това, така ли? Дано се пържи в ада навеки!

— Така ли се говори за човек, с когото си се чукала?

— Майната ти, Джонатан! Не е честно! — ядоса се Ема.

— Така ли? Ти си ме лъгала цели осем години. Преструвала си се на моя съпруга. Така че не ми говори за честност!

— Аз съм твоя съпруга.

— Възможно ли е това, след като дори не знам името ти?

Ема извърна поглед встрани. Ако Джонатан бе очаквал от нея да пророни сълза, остана разочарован. Лицето й не трепна.

— Е? — попита той. — Така ли е? Наистина ли искате да предизвикате война?

— Опитваме се да я спрем.

— Като раздавате ядрено оръжие?

— Само ускоряваме нещата, за да можем да контролираме развитието им. Снабдяваме Иран с технологията, които изгарят от желание да притежават, а после обявяваме на света с какво се занимават. Изпреварваме събитията. Не можем да си позволим да ни заварят неподготвени. Вече не. Нещо повече, тук не става въпрос за война, а за въздушна операция.

— И това трябва да ме накара да се почувствам по-добре, така ли?

— Не бъди толкова наивен — изгледа го снизходително Ема. — Има хора, които просто не бива да разполагат с ядрено оръжие. Ако Иран се сдобие с такова, можеш чистосърдечно да се обзаложиш, че истински лошите момчета ще побързат да направят същото. Ето в това е цялата работа.

— И какво ще стане, когато решат да ги използват?

— С кое какво ще стане? — попита Ема. — Ние им дадохме оборудване, за да си обогатят малко уран. Сега ще им го вземем.

— Джин каза, че имат крилати ракети. Ако някой реши да атакува обектите им за обогатяване на уран, няма да се поколебаят да ги използват. Президентът им планира да обяви това пред целия свят другата седмица.

— Джин лъже — заяви Ема със същата неподправена увереност, но лицето й пребледня. — Иран няма никакви крилати ракети.

— Нарече ги КН-55. Каза, че са се сдобили с четири такива преди около година и ги държат във военната база Каршун в Персийския залив.

— Това е невъзможно. Занасял те е.

— Готови ли сте да поемете този риск? Ако Съединените щати или Израел бомбардират Иран, моллите в Техеран веднага ще се обърнат и ще нападнат Йерусалим и саудитските нефтени полета. Какво смяташ, че ще се случи тогава?

— Господи — намръщи се Ема и стисна зъби. — КН-55? Сигурен ли си?

— Знаеш ли какво представляват?

— Руснаците ги наричат „Гранат“. Това е далекобойна дозвукова крилата ракета, способна да носи ядрена бойна глава. Стара е като света и навигационната й система е отживяла времето си, но работи.

Джонатан я изслуша мълчаливо.

— Каза ми, че има изненада за мен, когато се видяхме в Давос — рече тя. — Двуличник.

Джонатан усети, че е докоснал оголен нерв.

— Щом си толкова самоуверена, защо реши да изчезнеш?

— Самоуверена? Божичко, наистина ли така смяташ? — Ема обърна поглед към него. — Знаеш ли какво е „търтей“?

— Имам някаква представа. Едно от ония летателни устройства, които се управляват дистанционно и правят снимки. Наясно съм, че могат и да обстрелват с ракети.

— В момента в Швейцария има едно подобно устройство и го подготвят да атакува. Не се предполагаше да знам за това, но Блиц се изпусна. Той беше мой наставник, единственият, който имаше поглед върху цялостната картина. Каза ми, че това ще е най-важното нещо, което някога сме правили. Личната мисия на шефа.

— Искаш да кажеш, че ти и твоите хора — Дивизията — планирате да унищожите някого с този „търтей“? — погледна я невярващо Джонатан.

— Не някого, а нещо — обясни Ема. — Пътнически самолет.

— Ще го свалят тук? В Швейцария? Господи, трябва да уведомим полицията.

— Те вече знаят. Поне някои от тях. Мъжът, който се опитваше да те спре в Давос, води разследването. Казва се Маркус Фон Даникен. Оглавява Службата за анализи и сигурност — швейцарското контраразузнаване. Той е убеден, че ти стоиш зад този заговор.

— Аз?

— В основни линии, Фон Даникен те бърка с мен.

— Защото бях в къщата на Блиц ли? — попита Джонатан.

— Освен всичко останало, да. Постъпи разумно, че не отиде в полицията. Щеше да прекараш остатъка от живота си в затвора. Убийството на полицая беше най-безобидното ти прегрешение. Знаеше твърде много за ТАР… За Дивизията. Имаме приятели, които щяха да се погрижат за това. Както и да е… Точно затова трябваше да изчезна. Реших, че е време да сложа край на всичко. Имам достатъчно кръв по ръцете си, но никога от невинни хора. До този момент.

— Значи знаеш кога ще се случи това?

— След няколко часа.

— Тогава какво правиш тук?

За пръв път Ема го погледна право в очите.

— Аз все още съм твоя съпруга.

Тя протегна ръка и Джонатан сплете пръсти с нейните.

— Трябва да уведомим Фон Даникен — каза той.

Ема го погледна с насълзени очи.

— Страхувам се, че не е толкова просто.