Правилата на измамата

70.

Джонатан се придвижваше, търсейки прикритие в тъмни ъгли и уединени входове, мрачни алеи и пусти улички. Усещаше болка в главата си от взрива и беше сигурен, че е контузил няколко ребра. Ала усещането, че е на свобода, му действаше като ободряващ еликсир. Имаше само една цел — да се измъкне от града.

След като остави след себе си Джин и горящата кола, се изгуби сред навалицата от хора, привлечени от експлозията. Размина се с поне десетина полицаи. Никой от тях не му обърна внимание. Заради взрива, разбира се. Беше плъзнал слух, че заподозреният се придвижва с черен мерцедес. Същата кола, която стоеше сега на поляната, огъната и обвита в пламъци. Всички погледи бяха вперени в бурната клада и горките нещастници, заклещени вътре.

Джонатан пое по тясна странична уличка, покрита с потъмнял от мръсотия лед. Бързаше да се отдалечи от центъра. По улиците и тротоарите — ако това изобщо бе възможно — патрулираха повече полицаи и войници, отколкото когато пристигна в града. Наоколо гъмжеше от тях. Задминаваха го и бързаха нагоре по хълма. Стълбът от черен пушек ги привличаше като магнит. Охранителните екипи отстъпваха от червената зона като войската на генерал Кастър след битката при Литъл Биг Хорн.

Джонатан мина покрай няколко къщи, автомобилен сервиз и работилница за поправка на електроуреди. Струваше му доста усилия да се движи нормално. Едната му половина копнееше да хукне с всичка сила, а другата — да допълзи до някое мазе, да се свие на кълбо в ъгъла и да чака. Но най-лошо от всичко бе почти неконтролируемото желание да се оглежда за преследвачи. На няколко пъти имаше чувството, че чува стъпки зад себе си и се обръщаше, но не успя да види нищо подозрително.

Прекоси улицата и се спусна по стръмна пътека, криволичеща между дървени къщички. В дъното на хълма пътят се разширяваше. Отляво се простираше открита пързалка за хокей на лед, а отдясно — железопътна линия, водеща към гарата. Край релсите имаше паркирани полицейски коли. Очевидно нямаше да успее да се измъкне от Давос с влак.

Замисли се накъде да поеме. По-натоварените пътища предполагаха по-засилено полицейско присъствие. Нуждаеше се от спокойствие. Трябваше да помисли. Прескочи стобора, ограждащ продълговата дървена постройка с нисък покрив. Във въздуха се носеше воня на тор и кротко мучене на крави. Джонатан продължи към задната част на къщата.

Изведнъж спря.

Ето го пак онова усещане, като боцкане на иглички по тила му — сигурен беше, че някой го наблюдава…

Опря гръб до стената и надникна зад ъгъла в посока към пътеката. Пак не видя никого. Облегна глава на дървената ламперия и се опита да се успокои. Извади джоба си преносимата памет — неговият ключ към свободата. Оставаше му само да разбере у кого беше ключалката.

Стегна се и начерта плана си за действие. Трябваше да намери къде да полегне, докато се стъмни и после щеше да поеме към планината. Повечето от речите се държаха около 6 часа вечерта. Голяма част от посетителите се струпваха в Конгресхаус и се надяваше суматохата в града да е намаляла, а също и полицейското присъствие. Веднъж щом успееше да прекоси Давосщрасе, опасната част от измъкването му щеше да е приключила. Външната ограда, опасваща града, бе висока едва два метра. Щеше да я прескочи за десет секунди. Ако се движеше по подножието на планината, щеше да излезе от долината и до сутринта щеше да е стигнал до Ландкарт, откъдето бе започнала цялата тази история. Оттам с влак или на автостоп щеше да се добере до Цюрих.

Замръзна. Някой със сигурност го наблюдаваше. Надникна отново зад ъгъла и се озова лице в лице с мъж. Беше с няколко сантиметра по-нисък от него, ала имаше стегната фигура. Носеше тъмен скиорски екип, но не беше скиор. Черните му очи го пронизваха обвинително, сякаш Джонатан му дължеше обяснение. Разпозна лицето му незабавно. Мъжът от товарния влак.

Ръката на килъра се стрелна напред. Стискаше кама. Джонатан отскочи вдясно и блъсна мъжа с всичка сила. Нож. Колко хитро. Никой не можеше да мине през охраната, въоръжен с пистолет. Убиецът се блъсна в стената и падна на коляно.

Джонатан нямаше никакво намерение да се бие. През изминалите няколко дни направи подобна грешка на два пъти и си докара сериозни наранявания. Според него имаше и друг начин за действие.

Затова се обърна и си плю на петите.

Мина напряко през двора между обора и намиращата се в съседство плевня. Озова се обратно на павираната улица и хукна с всичка сила. След стотина метра пътят се разклоняваше. Реши да тръгне нагоре по хълма. Нататък се виждаха автомобилите и пешеходците, движещи се по Давосщрасе. Извърна се, ала зад него нямаше никого. Убиецът беше изчезнал. Джонатан спря да тича и закрачи нормално.

В края на улицата бяха паркирани две полицейски коли. Зад тях се издигаше ограда с бодлива тел в горната част. Контролно-пропускателният пункт от зелената към червената зона. Джонатан се шмугна зад гаража на някакъв склад за напитки. Пред него се изправи цяла стена от бурета с бира, натрупани в дълги редици една върху друга.

Той потъна в лабиринта от бъчвички и щайги, лутайки се напред-назад, докато накрая попадна в задънена улица. Не бързаше за никъде, затова издърпа една празна щайга и седна върху нея. Поне за момента беше в безопасност.

Загърна се с палтото си и се замисли за възможностите, които имаше пред себе си. Осъзна, че са отчайващо малко. Вече не можеше да чака да се стъмни. Щом убиецът го бе открил веднъж, щеше да успее да го направи отново. Нямаше смисъл да се крие. Започна да трепери от студ.

Само ако можеше да изчака до вечерта, докато започне изнасянето на речите…

Пол Ноаре щеше да говори пред аудиторията тази вечер за корупцията в Третия свят. Щом Пол беше тук, значи Симон го придружаваше.

Мисълта за това го изтръгна от отчаянието му и той набра номера й от телефона на Блиц.

— Ало.

— Симон? — задъхано каза той. — Джонатан е.

— Боже мой, къде си?

— В Давос съм. Забърках се в една каша. Ти къде си?

— И аз съм тук, разбира се. С Пол. Добре ли си?

— Засега, да. Но трябва да се махна оттук.

— Защо? Какво е станало? Звучиш ми изплашен?

— Виждаш ли онзи стълб дим недалеч от хотел „Белведере“?

— Точно срещу хотела ми е. От другата страна на улицата. Чу ли експлозията? Двамата с Пол си помислихме, че е бомба. Сега не ме пуска да излизам от стаята.

— Може и така да е било.

Джонатан се замисли отново за взрива и осъзна, че нямаше причина резервоарът с горивото да избухне. Освен това, експлозията бе няколко пъти по-мощна, отколкото бе нормално да предизвика половин резервоар с бензин. Приличаше на артилерийски залп…

Колата бе взривена. Нямаше представа как е задействана бомбата и как полицаите на контролно-пропускателния пункт не бяха успели да я открият. Знаеше само, че след експлозията двигателят на бронирания автомобил бе хвръкнал във въздуха, а таванът бе огънат като смачкана туристическа палатка.

— Искаш да кажеш, че знаеш какво се е случило? — попита Симон.

— Бях в автомобила трийсет секунди преди да избухне. Виж, Симон, нуждая се от помощта ти. Пол с кола ли е?

— Да, но…

— Просто ме изслушай. Ако не можеш да направиш това, за което те моля, ще те разбера. — Джонатан полагаше усилия да говори бавно и разумно. — Молбата ми е да ме изведеш от града. Трябва да стигна до Цюрих. Ако тръгнеш веднага, ще успееш да се върнеш навреме за речта на Пол.

— Не знам какво да му кажа — поколеба се Симон.

— Кажи му истината.

— Но аз не знам каква е тази истина.

— Ще ти разкажа всичко в колата.

— Джон, поставяш ми трудна задача. Казах ти да напуснеш страната.

— Ще я напусна веднага щом се добера до американско посолство.

— Американското посолство ли? — възкликна Симон. — Но защо? Те веднага ще те предадат на швейцарската полиция.

— Може да ме предадат, но може и да не го направят. Имам нещо, което ще ми спечели малко време.

— Какво е то? Успя ли най-после да намериш доказателството, което търсеше?

— Няма значение — отсече той, загубил търпение. — Ще го направиш ли?

— Не мога да кажа на Пол. Няма да ми позволи.

— Къде е той сега?

— С колегите си. Подготвя се за речта си.

— Направи го заради Ема — настоя Джонатан.

— Къде си?

— Тръгни по Давосщрасе. След туристическата агенция завий наляво и карай надолу по хълма. Ще видиш една стара стопанска постройка от лявата страна на пътя. Отпред има хранилка за животни, а в задния двор е паркиран ръждясал трактор. Ще те чакам там.

Симон се поколеба.

— Ами добре. Дай ми пет минути…

Сребристосивото рено спря до плевнята точно навреме. Симон свали прозореца си.

— Джонатан! — извика тя.

Той изчака няколко секунди и огледа пътя зад нея, за да се увери, че никой не я следи. Не забеляза никакви коли, ала реши да изчака още малко. Знаеше, че убиецът е наоколо. Фактът, че не можеше да го види, изобщо не го успокояваше.

Най-накрая Джонатан се появи иззад навеса от другата страна на пътя и притича до колата.

— Отвори багажника — каза той и почука на стъклото.

Симон подскочи на седалката си.

— Побързай — каза той. — Някой ме следи.

— Кой? Къде е? Виждаш ли го?

— Не знам точно кой е, но е наблизо.

— Казват, че по време на взрива в колата се е намирал иранският министър Парвез Джин. Той трябваше да държи ключовата реч довечера — трескаво заговори Симон.

Джонатан кимна.

— Багажникът! — повтори той.

— Кажи ми в какво се забърквам?

Мъжът се замисли за миг. Нямаше как да й обясни.

— Озовах се на неподходящо място в неподходящо време.

Симон му кимна да влиза. После отвори багажника.

— Спри в Ландкарт и ме пусни да изляза — каза той. — Тогава ще ти обясня всичко.

Джонатан скочи бързо в багажника, настани се и хлопна капака над главата си.