Правилата на измамата

6.

Мракът го обгръщаше от всички страни. Джонатан примигна. Отвори очи, но тъмнината не се разсейваше. Опита да вдигне глава, ала не можеше да я помръдне. Краката и ръцете му също бяха неподвижни. Снегът го притискаше като бетонна плоча. Не можеше да раздвижи дори пръста си.

Някакъв спокоен глас упорито му повтаряше да не мърда. Странно защо, но не усещаше студ. Само гъст, непрогледен мрак. Дишането му се учести. Въздухът му свършваше. Осъзна, че е заровен дълбоко под повърхността и че е невъзможно да успеят да го открият навреме. Дълбоко в него се надигна мощна вълна от страх и заглуши спокойния, разумен глас. Мрак. Лепкав и тежък. Последни глътки въздух. Ужасът го стисна за гърлото. Отвори уста да извика и се нагълта с лед и сняг.

Скочи в леглото като ужилен.

— Ема! — изстена той и протегна ръка към празното място до себе си.

Пак този сън. Така му се искаше да чуе гласа й. Да почувства ръката й върху рамото си. Светна лампата. Върху нейната половина на леглото снежнобялата завивка си стоеше безупречно изпъната. Ъгълчето на нощницата й се подаваше изпод възглавницата.

Няма я.

Тази мисъл бавно започна да прониква в съзнанието му, упорита като приближаваща буря. Дишането му се ускори. Пръстите му започнаха да изтръпват. Нещо остро и студено проряза тялото му и той се преви. Застена, облян в сълзи.

Няма я.

Думите заподскачаха в съзнанието му; добиха образа на тялото й, проснато и изоставено в ледения мрак, и тази гледка не му даваше мира.

Започна бавно да идва на себе си. Дишането му полека се успокои. Ужасът го напусна, но той знаеше, че няма да е задълго. Усещаше го как се спотайва наблизо и дебне.

Стана и отиде до прозореца. Снегът продължаваше да вали обилно, а бледата светлина на изгрева хвърляше гробовно сияние върху внушителните, тежки облаци. Силуетите на осеяните с алпийски къщи хълмове ставаха все по-отчетливи. На километър зад тях се издигаха величествени върхове, опасващи сгушения в подножието им град.

Отвори балконската врата и излезе навън. Усещаше се единствено ароматът на студ. Застанал до парапета, Джонатан се зае да изучава вчерашния им маршрут. Проследи с поглед пътеката, пълзяща по планинския наклон, през облаци и мъгли, към ледения връх на Фурга, а оттам — към Роман.

Познавам тази планина, а не направих нищо, за да те предпазя от нея.

Познавам тази планина, а те оставих там сама.

Познавам тази планина, а й позволих да те убие.

Тежките мисли го караха да зъзне неудържимо и той влезе обратно в стаята. Изненада се колко подредено е вътре. Осъзнаваше, че е глупаво да мисли как сега, когато нея я няма, и стаята трябва да е променена. Но в същото време не спираше да се чувства предаден от измамното усещане, че всичко около него продължава да изглежда нормално.

Седна зад бюрото и отвори чекмеджето. Слънцезащитен крем, джобно ножче, географски карти, балсам за устни, кърпа за глава, предавател и двупосочната радиостанция лежаха разпръснати на дъното му. Взе радиостанцията и я включи и изключи няколко пъти. Никакъв сигнал.

Една жичка… една нищо и никаква скъсана жичка.

Веднага щом слезе от планината, го бяха откарали в полицейското управление, където го прегледа лекар и го засипаха с въпроси. Име: Джонатан Хобарт Рансъм. Месторождение: Анаполис, Мериленд. Професия: дипломиран хирург. Месторабота: „Лекари без граници“. Националност: американец. Местоживеене: Женева.

После започнаха да го разпитват за Ема. Месторождение: Пензанс, Англия. Родители: починали. Братя и сестри: една сестра, Беатрис. Професия: медицинска сестра, администратор. Човешко същество с будна съвест. Съпруга. Най-добър приятел. Опора.

И още въпроси. За опита му като планинар. За това, че не се е доверил на прогнозата за времето. За падането на Ема и дали е кървяла, когато е тръгнал за помощ. За пропуска му да забележи повредата в радиостанцията, преди да поемат към планината. И накрая, за решението му да продължат изкачването, въпреки усилването на бурята. Искаше да им каже, че не той е взел това решение, а тя. Ема бе отказала да се върнат.

Остави радиото на бюрото и зарея поглед към планината. Върна мислите си назад към момента, когато у него за пръв път пламна искрата на страстта му към катеренето — по време на едно пътуване на семейство Рансъм до Калифорния. Беше деветгодишен. Целта им бе да изкачат връх Уитни — най-високата точка на територията на 48-те континентални щата. По-големите му братя трябваше да тръгнат от портала на Уитни, 2590 метра надморска височина, в пет сутринта, да се качат до върха, на 4420 метра, като се справят с разстоянието от 35 километра в двете посоки за един ден. Джонатан и баща му щяха да повървят с тях няколко километра, а после да спрат за пикник на обяд и да половят пъстърва, докато момчетата се върнат.

Още тогава Джонатан вече бе започнал да проявява признаци на самостоятелност. Като всички деца, които боготворят по-големите си братя, и той нямаше никакво намерение да изостава от тях. Баща му, четиридесетгодишен по онова време, можеше да спира за пикник, щом искаше. Но не и той. Затова, когато Нед Рансъм предложи да си починат и хапнат след шест километра преход, Джонатан хукна напред и отказа да чуе молбите им да се върне. Не спря, докато не стигна върха — 11 километра и 1370 метра надморска височина. Със сто метра преднина от братята си.

Жребият беше хвърлен.

До шестнайсетгодишната му възраст не го интересуваше нищо друго, освен катеренето. Завърши гимназия по-рано, след полагане на приравнителен изпит. Не бързаше да отива в колеж. През летата работеше като водач при изкачвания на връх Маккинли, а зимата обикаляше пистите като ски патрул. Всеки спестен цент отиваше за следващата му експедиция. Списъкът му от покорени цели набъбваше: Северната стена на Айгер, Аконкагуа, К2 по Меджик Лайн — и то без кислородна бутилка. Правеше го заради тръпката. Харесваше му да живее на ръба.

Точно тогава осъзна един свой недостатък, който се коренеше в почти неестествената му сила и съвсем естествения му бунтарски дух — подчертана, нарастваща склонност към юмручен бой. Баровете на планинските курорти, както навсякъде другаде, бяха пълни с фукльовци и подлеци. Джонатан старателно си избираше най-гръмогласния от групата. Някого, който сам си го търсеше и беше в неговата категория. Поръчваше си един бърбън за кураж и започваше да се заяжда. Ако извадеше късмет, до пет минути се озоваваше в някоя задна уличка заедно със спаринг-партньора си.

Боевете бяха свирепи и кратки. Той беше хитър противник; веднага усещаше слабостите на другия. Първо обикаляше в кръг минута — две, стараейки се да избягва юрушките схватки и непохватните сблъсъци, характерни за аматьорските разпри. После нападаше. Един рязък удар в челюстта, един в стомаха и още един странично в главата. В повечето случаи това стигаше. Гордееше се със своята пестеливост.

Знаеше, че тази му черта е опасна и дори саморазрушителна. Знаеше също, че го прави заради страстта си към риска. Вече избираше все по-силни от него мъже и все по-опасни места за бой. Започна да губи. Но въпреки това, не можеше да спре. Когато се катереше, винаги търсеше неизследвани маршрути. Копнееше за невъзможното. Стремеше се да отиде все по-високо, все по-далеч, все по-бързо.

Ала един ден всичко свърши. Боят, желанието да постигне невъзможното, нуждата да рискува живота си, за да се чувства жив… Всичко се изпари просто ей така. Прибра екипировката си и реши, че тази част от живота му е приключила.

Хората говореха, че било заради лавината. Казваха, че се е уплашил. Ала грешаха. Той не се бе отказал, просто намери нова тръпка. Откри я не на вертикалната стена, а на бетонната магистрала.

Беше на двайсет и една, когато в неделна вечер се прибираше в Аспен след уикенда. Беше ходил на свободно катерене по Ейнджълс Ландинг — шестстотинметров блок червена скала в Национален парк „Зион“. Както обикновено, движението по планинските пътища беше кошмар. Стар „Форд Бронко“, на няколко коли разстояние пред него, се опита да изпревари огромен камион. Фордът бе грохнал и отчайващо бавен. Попадна под колелата на още по-грамадно чудовище, идващо по насрещното платно. Шофьорът загина намясто. Момичето до него бе все още живо, когато Джонатан пристигна. Четиринайсетгодишна, не повече. Измъкна я от колата и я сложи да легне на земята. Скоростният лост бе пробил гръдния й кош и от раната бликаше кръв като от спукан пожарен кран. Разчитайки единствено на повърхностните знания от обучението си за ски патрул, Джонатан натъпка юмрука си в отвора на раната, притискайки разкъсаната артерия, за да спре кръвотечението. Момичето беше в съзнание през цялото време. Не издаде дори звук. Просто го гледаше втренчено, застанал над нея с напъхана между ребрата й ръка до идването на линейката.

През всички онези дълги минути, Джонатан усещаше биенето на сърцето й… Усещаше буквално самия орган, туптящ до ръката му.

Върховната тръпка.

Напусна работата си следващата седмица и се записа в колеж, за да учи медицина.

Мислите му се върнаха в настоящето. Извърна поглед от прозореца и се загледа в нощното шкафче на Ема. Стоеше си така, както го бе оставила. Отворена бутилка минерална вода. Очила за четене, подпрени върху купчина любовни романи. „Ти не разбираш“ — беше му казала веднъж, опитвайки се да му обясни защо е толкова обсебена от историите за мускулести шотландци и пътуващи във времето морски разбойници, които спасяваха попаднали в беда девойки и живееха в замъци на брега на морето. Харесваше ги заради тяхната предсказуемост, заради гарантирания щастлив край. Действаха й като противоотрова в напрегнатата й работа, където щастливият край беше рядкост и далеч не толкова предсказуем.

Накрая той спря поглед върху ъгълчето нежносиня материя, подаващо се изпод възглавницата й. Седна на леглото, измъкна нощницата на Ема оттам и я притисна до лицето си. Износеният плат беше мек и ухаеше на ванилия и сандалово дърво. Заля го вълна от спомени… Сякаш усещаше твърдите, гладки мускули по дължината на гърба й, топлината, която излъчваше шията й. Желанието, което запалваше у него престорено свенливата й усмивка, надничаща изпод разпръснатата по лицето й коса…

„Да…“, казваше предизвикателно Ема.

Джонатан пусна нощницата й върху скута си. Всичко това вече го нямаше. Прониза го мъчителен копнеж. Толкова мощен, че заплашваше да премине в паника от дълбоката, неутешима загуба.

Погледна пак нощницата й и дишането му се успокои. Не беше готов да се сбогува. Сгъна я и я напъха обратно под възглавницата. Искаше му се да усеща присъствието й до себе си още малко…