Правилата на измамата

15.

— Копелета! Негодници! — Симон Ноаре удряше ядосано по таблото с всяка ругатня. — Той се опитваше да те убие! Защо?

— Не знам — замислено отвърна Джонатан. Не спираше да трепери, въпреки горещата струя въздух от климатика. Образът на полицая, опитващ се неумело да измъкне стърчащата от ухото си антена, не излизаше от съзнанието му.

— Трябва да се сетиш! — настояваше Симон.

— Искаха багажа. За друго не мога да се сетя. Когато оказах съпротива, човекът загуби самообладание.

— Заради едни чанти? Трябва да има и нещо друго! Със сигурност…

— Какво очакваш да ти кажа? — прекъсна я Джонатан. — Никога през живота си не съм виждал тези хора. Изплашен съм точно колкото теб. Няма полза да се караме. Трябва да решим какво да правим.

Симон притихна.

— Извинявай — каза тя и потъна в седалката си. — Прав си. И двамата сме изплашени. Не исках да…

— Знам, че не си искала. Да помълчим малко, да се поуспокоим и после ще видим какво ще правим.

Бяха спрели високо в планината, на борова поляна с изглед към града. В далечината под тях, на не повече от два-три километра разстояние, в района на железопътната гара проблясваха рояк светлини. Джонатан преброи десет полицейски коли и две линейки.

Мушна показалеца си в идеално кръглата дупка, пробита от куршума в таблото.

— Ония двамата там… Единият е мъртъв, а другият е тежко ранен. Не мога просто да гледам отстрани. Трябва да обясня какво се случи. Цялата тази работа е някаква грешка, ще го разберат… Сигурно са ме объркали с някого.

— Виждаш ли дупката в таблото, Джон? От полицейски куршум е. И изведнъж ти хрумва да се предадеш в ръцете им? — ядоса се Симон.

— Имам ли избор? До този момент всяко ченге в кантона, а може би и в цялата страна, има описание и на двама ни. Висок американец с прошарена коса, придружаван от тъмнокоса жена, пътуват в сребристо BMW петица. До час ще имат и имената ни… Или поне моето. Лесно ще ни открият.

— И какво смяташ да им кажеш? Че всичко е станало при самозащита? И думичка няма да повярват. — Симон взе да рови в чантата си за цигара. — Pourri, Джон. Знаеш ли какво означава? Гнила работа, мръсна. Тези полицаи не бяха стока. — Стисна запалката с две ръце, за да не трепери.

Джонатан разгърна кожената подвързия на картата за самоличност. Оскар Щудер. Полицай. Районно управление Граубюнден. И тогава забеляза, че колата не приличаше на обикновена полицейска патрулка. Нямаше двупосочна радиостанция, нито компютър. Липсваше дори поставка за оръжие. Цареше подозрителна чистота, по стелките нямаше и прашинка, не се виждаха празни картонени чаши от кафе… Според показанията на контролното табло, колата беше на две хиляди километра. В страничния джоб на вратата имаше някакви документи. Договор за ползване на автомобил под наем, издаден на името на Оскар Щудер. Колата е била наета същата сутрин в десет часа за период от едно денонощие.

Pourri. Отлично знаеше значението на думата.

Намерението му да ходи в полицията се изпари.

Остави документите обратно.

— Те знаеха, че съм американец — каза. — Чакали са ме.

Симон кимна и потърси погледа му. Очите й преливаха от тревога, също като неговите.

Джонатан се извърна към кожената чанта и опакованата кутия.

— Отвори ги — каза тя. — Да разберем какво толкова има вътре.

Той посегна първо към пакета. Сряза връвта с швейцарското си ножче. Разви хартията и отдолу се показа луксозна, лъскава черна кутия. В горния десен ъгъл имаше златна релефна щампа с името на дизайнера.

— Bogner — отбеляза Симон. — Сигурно е подарък.

— Така изглежда — недоверчиво отвърна Джонатан и отряза панделката около кутията.

Bogner изработваха скъпи дрехи за богаташи, за да са топло облечени, ала в същото време и елегантни по време на почивките си в Алпите. Миналия октомври, докато пътуваха до Шамони, двамата с Ема бяха надникнали на шега в един от техните магазини. Денят беше слънчев, спомни си Джонатан; един уикенд точно в началото на зимата, когато студът във въздуха започва да хапе.

— Избери си нещо — му бе прошепнала Ема, докато разглеждаха наоколо. Бяха нахлули в тила на „врага“ — суетните богаташи.

Джонатан посочи един тъмносив пуловер.

— Ето това.

— Твой е.

— Наистина ли? — Играта им започваше да му харесва.

— Отива ти. Ще го вземем — обърна се тя към продавачката.

— Сериозно ли? — възкликна той изненадано.

Ема хвана ръката му.

— Имам тайни спестявания — прошепна в ухото му тя.

— Нима мадам е крила пари, спечелени от „Монопол“, в кутия за обувки?

Вместо да отвърне, Ема продължи да разговаря с продавачката така, сякаш него го нямаше.

— Най-големият размер. Опаковайте го, ако обичате. Подарък е за съпруга ми. — Шеговитата нотка в гласа й изчезна. В погледа й — също.

— Ема, хайде — подкани я той притеснено. — Достатъчно. Да се махаме оттук.

— Не — заяви тя. — Заслужаваш го. Длъжница съм ти.

— За какво?

— Тайна.

В този момент Джонатан мярна цената върху етикета и след като едва не припадна, побърза да я избута от магазина. Навън и двамата избухнаха в смях. После Ема му хвърли смразяващ поглед, който му казваше, че е извършил грях и изкуплението му е в нейни ръце.

Джонатан си спомни изражението на лицето й, докато махаше капака на кутията.

Тънката като паяжина хартия покриваше тъмна на цвят дреха. Джонатан посегна и докосна материята. Бе забравил колко е мека.

— Разкошен е — обади се Симон.

Беше пуловерът от Шамони. Семпъл, тъмносив, елегантен и с добра изработка, но на пръв поглед, нищо особено — точно по негов вкус. Прокара пръсти по яката му. Плътен кашмир. Най-меката материя на света. Струваше хиляда и шестстотин долара. Половин месечна заплата.

Имам тайни спестявания.

Това ли бе подаръкът за рожден ден, за който спомена управителят на „Белвю“?

Джонатан прибра пуловера обратно в кутията. Салдото на чековата сметка на семейство Рансъм в момента възлизаше на около петнайсет хиляди швейцарски франка — около дванайсет хиляди долара. Без да броим неплатената сметка в хотела.

Остави кутията настрана и взе кожената чанта в скута си. Обзе го тревожното чувство, че не е редно да вижда съдържанието й, така както не трябваше да отваря и писмото, адресирано до Ема. Който подслушва до затворена врата, няма да чуе нищо добро за себе си, обичаше да казва майка му. Но за Джонатан „добро“ и „лошо“ вече не съществуваха. Имаше само „честност“ и „измама“. Вече бе тръгнал по следата на багажните квитанции и нямаше как да зареже чантата. Представи си как отваря шарена руска матрьошка и отвътре излизат една след друга еднаквите дървени фигурки.

На закопчалката висеше здрав позлатен катинар. Хвърли поглед към Симон и тя кимна. Джонатан заби острието на ножчето в кожата и я разпори.

Първото нещо, което видя, беше торба с цип. В нея имаше комплект ключове за „Мерцедес Бенц“ и начертана на ръка карта, с отбелязано квадратче с надпис „Гара“, а до него — правоъгълник с надпис „Паркинг“ и знакът Х, написан с мастило в противоположната му страна. Дали се отнасяше до гарата в Ландкарт? В Швейцария имаше много гари.

Под ключовете лежеше тъмносиньо сако от креп, заедно с подходящ за него панталон и блуза в цвят слонова кост. Елегантни дрехи, каквито носеха младите ръководни кадри в Лондон и Франкфурт. Онези жени, които виждате да крачат наперено на висок ток по летищата, с мобилен телефон на ухото и чанта за лаптоп, преметната през рамо. Към дрехите имаше черен дантелен сутиен и бикини. Нищо делово няма в тях, помисли си Джонатан и ги вдигна с два пръста. Целта им бе да впечатляват коренно различна клиентела.

Следваше несесер с принадлежности за грим. Джонатан разрови съдържанието му. Спирала. Молив за очи. Червило. Фон дьо тен, руж и — мили боже — комплект изкуствени мигли. Имаше и парфюм. Tender Poison на „Диор“.

А Ема, сети се той, бе заклет почитател на Devon Dawn by Asprey. В подкрепа на родното, като истинска английска роза.

Под всички тубички, кутийки и бурканчета откри сатенена торбичка, завързана с елегантен златист шнур. Дръпна го — недотам елегантно — и надникна вътре. Истинска пиратска плячка — плътна гривна „Картие“ с изумруд; обеци с диаманти и златна огърлица. Не разбираше от бижута, но имаше вкус за качествени неща, а тези тук бяха точно такива.

Вдигна поглед и видя изненадата в очите на Симон. Сякаш прочете мислите й. Тяхната Ема не носеше делови костюми. Никога не се перчеше с алено червило на устните. Не си слагаше изкуствени мигли и не се пръскаше с „Tender Poison“. И със сигурност не притежаваше бижута на стойност стотици хиляди долари. Все едно ровеше във вещите на съвършено различна жена.

Симон разглеждаше някакъв пръстен от торбичката.

— Е. А. К. — каза тя. — Познаваш ли някого с тези инициали?

— Не. Защо питаш?

— Погледни от вътрешната страна. — Пръстенът представляваше златна венчална халка с гравиран надпис Е. А. К. 2-8-01. — Ето чия е торбичката за бижута — каза тя.

— На госпожа Е. А. К., омъжила се на втори август 2001 година. Вероятно приятелка на Ема.

Джонатан запрехвърля наум имената на познатите си, започващи с Е. Сети се за Ед и Етиен, но дантелените бикини едва ли биха им станали. Дамският списък бе още по-кратък — включваше единствено Еванджелина Ларсен, лекар от Дания, с която бяха работили заедно преди четири години.

На дъното на торбичката лежеше последната част от съдържанието й — дамски ръчен часовник „Ролекс“ от хром и злато, инкрустиран с диаманти. За Джонатан вече нямаше съмнение, че тази чанта не принадлежи на съпругата му. Ролексът олицетворяваше цялата световна несправедливост според тях. Ема залагаше на „Касио“ — предпочитана марка от хокейни играчи, морски пехотинци и хора с „чувство за дълг“, занимаващи се с благотворителност.

В пътната чанта имаше още чифт обувки, 36-ти номер, размерът на Ема. Знаеше го със сигурност, защото тя често се оплакваше, че трудно си намира толкова малък номер. Той продължи да вади дамски чорапи, кутийка ментови бонбони, модерни очила с рамки от черупка на костенурка в калъф…

Джонатан пребърка вътрешността на чантата. Напипа нещо твърдо, с правоъгълна форма, напъхано в скрит страничен джоб. Отвори ципа и — както и предполагаше — измъкна оттам портфейл от крокодилска кожа.

Ала преди да го отвори, отново се сети за пръстена… Една омъжена жена не сваляше венчалната си халка, освен когато се къпе или плува, и то невинаги. Така че идеята да я остави в пътна чанта, качена като пощенска пратка на някакъв влак, беше просто немислима.

В отделенията за кредитни карти на портфейла имаше „Юрокард“, „Кредит Суис“ за банкомат, „Америкън Експрес“ и „Рейнбоу“, която предоставяше на приносителя безплатно ползване на обществения транспорт в кантон Цуг в рамките на една година.

— Ева Крюгер — прочете на глас името на притежателя на картата. Е. А. К. — Говори ли ти нещо?

Симон поклати глава.

— Сигурно е някоя позната на Ема. Радвам се, че ти ще й се обадиш, за да й кажеш какво направи с разкошната й чанта, а не аз.

Ала Джонатан не промълви и дума. Сякаш изобщо не я слушаше. Задълбочено проучваше съдържанието на портфейла. Вътре имаше хиляда швейцарски франка и петстотин евро в брой. В джобчето за монети откри четири франка и петдесет рапена.

Изправи се рязко в седалката си. Нещо липсваше. Нещо, което Ева Крюгер, почтена притежателка на „Мерцедес Бенц“, нямаше как да не носи в чантата си. Трескаво разрови портфейла. Сърцето му яростно блъскаше в гърдите, ала точната му ръка на хирург дори не трепна, докато методично прехвърляше кредитни карти и банкноти, надничайки и в последното ъгълче.

Откри шофьорската книжка на Ева Крюгер, напъхана зад кредитните карти. Извади я и впери поглед в снимката. Привлекателна жена с плътни устни и лъскава кестенява коса, опъната силно назад; елегантни очила с рамки от черупка на костенурка прикриваха големите й кехлибарени очи.

— Какво има? — попита Симон. — Изглеждаш така, сякаш си видял призрак.

Джонатан не можеше да отрони и дума. Огромна тежест притискаше гърдите му и го задушаваше. Присви очи и отново погледна снимката.

Под тежкия грим и яркото червило като на проститутка го гледаше Ема…

Той отвори вратата и излезе. Направи няколко крачки, спря и се подпря на едно дърво. Беше му трудно да се движи и се държеше така, сякаш светът току-що се бе срутил под краката му. Насили се да извика в съзнанието си образа на суровата жена с гладко опъната назад коса и елегантни очила, вперила нагъл поглед във фотообектива.

Ева Крюгер.

Подозрението, че Ема му изневерява, вече му се струваше досадно. Направо безобидна мисъл… Ала всичко останало… Фалшива шофьорска книжка, фалшиво име, цял един паралелен живот… Просто не можеше да го проумее.

Симон излезе от колата и застана до него.

— Трябва да има разумно обяснение. Изчакай да се върнем в Женева. Там ще разберем.

— Само часовникът струва десет хиляди франка. Ами останалите бижута? Дрехите? Гримът? Кажи ми, Симон, колко разумно може да е обяснението, за което говориш?

Тя замълча.

— Аз… нямам представа.

Той сведе поглед към якето си и видя петно от засъхвала кръв. Не знаеше дали е негова, или на полицая. Но въпреки това, гледката го изпълни с отвращение. Трескаво изхлузи якето и го захвърли върху капака на колата. Студът го блъсна мигновено.

— Подай ми пуловера, ако обичаш.

Симон донесе кашмирения пуловер от колата.

От гънките му падна някакъв плик и тупна тежко в снега. Джонатан погледна Симон изненадано, наведе се и го вдигна. Не беше надписан, но тежеше доста. Веднага се сети какво може да има вътре. Отвори го. Наистина бяха много пари… В банкноти по хиляда франка. Прясно напечатани и твърди като копирна хартия.

— Боже мили! — хлъцна Симон. — Колко са?

— Сто — отвърна той, след като преброи цялата пачка.

— Сто какво?

— Сто хиляди швейцарски франка.

Имам тайни спестявания.

— Сигурно се шегуваш. — Симон избухна в истеричен, писклив смях, сякаш бе на косъм от нервна криза.

— Сега вече знаем — каза Джонатан, вцепенен от огромната сума пари.

— Какво знаем? — попита Симон.

— Защо полицаите искаха да вземат багажа.

Той прибра парите обратно в плика и го пъхна в джоба си.

Оставаше да се изясни как са знаели, че чантите са в Ландкарт и най-важното, поне за Джонатан — защо точно Ема е трябвало да получи всичките тези пари.

Леденият вятър разклати клоните на дърветата и събори на земята натрупалия по тях сняг. Джонатан потрепери и побърза да нахлузи пуловера. Дрехата се опъна на гърдите и раменете му, а ръкавите му стигаха половин педя над китката.

Пуловерът очевидно не беше за него.