Правилата на измамата

42.

Полунощ в Йерусалим.

Жегата тегнеше над древния град като износено одеяло. Неочаквано високите температури бяха изкарали хората на открито. От калдъръмените улички се носеше глъчка. Шофьори припряно натискаха клаксоните. Във въздуха трептеше онази непокорна, ликуваща атмосфера — неповторимият пулс на Израел.

Около дългата, белязана от времето заседателна маса в резиденцията на министър-председателя на улица „Балфур“ седяха четирима мъже. Кабинетът далеч не отговаряше на стандартите за държавен глава с оскъдните си размери от двайсетина квадратни метра. Въпреки пряспата боя, стените все още пазеха мириса на плесен и старост.

„Червената линия“ беше прекрачена. Иранците не само имаха нужните съоръжения за производство на оръжеен уран, а разполагаха със сто килограма от него. Така че не ставаше въпрос просто за изпреварваща атака, а за необходимост от самозащита.

Зви Хирш стоеше изправен до картата на Иран. Силното осветление хвърляше зеленикав оттенък върху бледото му лице и му придаваше изражение като на гущер повече от всякога. Върху картата бяха разпръснати трийсет черни и жълти флагчета, отбелязващи местоположението на ядрените съоръжения и складовете с радиоактивни материали.

— Иранците имат десет завода, оборудвани за производство на оръжеен уран — каза той, насочвайки към картата лазерната си показалка. — Плюс още четири, в които уранът може да бъде поставян в бойни глави. Най-важните им обекти са в Натанз, Есфахан и Бушер. И разбира се, новооткритото съоръжение в Чалус. За да изпреварим тяхното нападение, трябва да разрушим всичките.

— Четири няма да са достатъчни — тихо се обади един глас.

— Извинявай, Дани — недоволно премигна Хирш. — Говори малко по-високо, ако обичаш.

— Четири няма да са достатъчни. — Генерал Дани Ганц, началник на щаба на военновъздушните сили и командир на новосъздадената военна част „Иран“, натоварена с планирането и подготовката на евентуално нападение над ислямската република, се надигна от стола си. Жилав, енергичен мъж, с орлов нос и хлътнали кафяви очи. Дългите години, изпълнени с напрежение и многобройни бойни мисии, бяха оставили отпечатъка си върху лицето му.

Приближи се до картата.

— Ако искаме да прекратим иранските ядрени опити, трябва да унищожим поне двайсет съоръжения, включително и това в Чалус. Няма да е лесно. Обектите са разпръснати из цялата страна. Освен това не става въпрос за единични сгради, а за огромни комплекси. Натанз, да речем. Намира се в централната част. — Ганц тупна по картата достатъчно силно, за да накара останалите да подскочат на столовете си. — Комплексът се простира на площ над десет квадратни километра. Десетки сгради, фабрики и складове. Но размерът е само половината от проблема ни. Повечето от главните обекти са изградени на десетина метра под земята под здрави бетонни плочи.

— Все пак, можеш ли да го направиш? — настоятелно попита министър-председателят.

Ганц с мъка прикри неприязънта си. Не много отдавна премиерът се изявяваше като отявлен миротворец, апелиращ към прекратяване на огъня на Западния бряг. Според Ганц, той бе един нагаждач, готов да се превърне в изменник. Но пък такова беше мнението му и за всички политици.

— Преди да започнем да обсъждаме самото нападение, трябва да решим как точно ще се придвижим до целите — продължи той. — Разстоянието от най-южната ни въздушна база до Натанз е хиляда и триста километра, а до Чалус — хиляда и шестстотин. За да стигнем и до двата обекта, е необходимо да прелетим над Йордания, Саудитска Арабия или Ирак. Не вярвам първите две да ни дадат достъп до въздушното си пространство. Така че остава само Ирак.

Ганц погледна към министър-председателя в очакване на коментара му.

— Ще го обсъдя с американците в подходящия момент — заяви премиерът.

— Този момент мина преди няколко часа — процеди през зъби Зви Хирш.

Министър-председателят пропусна язвителната му забележка покрай ушите си и се обърна към Ганц:

— Какво ще кажеш за самолетите ни? Имат ли готовност за такава задача?

— „F-15“ могат да летят дотам и обратно, без да зареждат гориво. Друг е въпросът с „F-16“ — замисли се Ганц. — На тях ще им се наложи да презареждат по пътя. Иран нямат кой знае какви изтребители, но имат много добри радарни системи. През последните години са се снабди ли със сериозно количество ракети земя-въздух, руско производство. В Натанз например имат установки на север, на изток и на юг от комплекса. Ако се захванем с това, трябва да се подготвим за висок процент жертви и от наша страна.

— Колко висок? — попита Зви Хирш.

— Четиридесет процента. — Ганц скръсти ръце пред гърдите си.

Сред присъстващите се разнесоха неодобрителни възгласи. Ала той искаше всички да са наясно с цената, която се очакваше да заплатят неговите хора.

— Господи! — възкликна отчаяно премиерът.

— Не е лесно да се избегнат ракетни снаряди, когато носиш бомба към целта — добави Ганц.

— Какво ще кажеш да атакуваме изненадващо всички обекти едновременно, с цел смекчаване на пораженията?

— Нямаме достатъчно самолети. — Ганц се покашля и продължи: — Ако искаме да постигнем успешно унищожаване на целите, трябва да нанесем няколко последователни удара. Право над главите им. Ще ми трябват точни GPS координати на производствените съоръжения. Знам какво си мислите всички — правили сме го и преди, можем да го направим пак. Съжалявам, господа, но това няма да бъде повторение на „Опера“.

Ганц имаше предвид операция „Опера“ — изненадващата въздушна атака срещу ядрения реактор „Осирак“ близо до Багдад на 7 юни 1981 година. На този ден петнайсет израелски изтребителя излетяха от военновъздушната база „Ецион“, прекосиха въздушното пространство на Йордания и Саудитска Арабия и унищожиха ядрената амбиция на Саддам Хюсеин още в зародиш. Всички останаха невредими.

Самолетите се възползваха от помощта, оказана им от американски агент, който постави предаватели по маршрута. По този начин израелските изтребители успяха незабелязано да преминат на сляпо под йорданските и саудитски радари. Същият агент обозначи мишената с лазер за насочване на бомбата към целта.

— Което ни изправя пред последния ни проблем — продължи генералът. — Артилерията. Да приемем, че успеем да превозим двайсет изтребителя на разстояние хиляда и шестстотин километра до всяка от целите и поне дванайсет от тях успеят да преодолеят въздушната защита, с какво точно ще ги ударим? Най-доброто решение е с авиобомби „Пейвуей III“. Деветстотин килограма експлозив с бойна глава, която може да пробие бетонна плоча с дебелина два метра и половина. Дадено, здравата ще ги тресене. Ами ако реакторът се намира на седем метра дълбочина? Или на петнайсет? Че дори и на трийсет? Тогава какво? Ще изроним мазилката на тавана и толкова.

— Има и по-добри бомби — предложи Хирш и погледна към министър-председателя. — Нещо, което ще ги тресне още по-здраво.

— „Пейвуей-N“ с ядрена бойна глава B61 — каза Ганц. — Няколко килотона заряд. Една десета от бомбата над Хирошима. Миналата година американците тестваха разрушителната й сила върху бетон. Постигнаха дълбочина на проникване трийсет метра. Обиколката на кратера беше почти петстотин метра.

— Достатъчно, за да унищожи фабриката — предпазливо добави Хирш. — Не сме варвари, в крайна сметка.

Всички впериха погледи в премиера. Беше вече на възраст, почти на седемдесет, в края на бурната си политическа кариера. Имаше репутация на дипломатичен човек, посредник. Враговете му поставяха принципите му под съмнение. Приятелите му го наричаха опортюнист.

Министър-председателят поклати глава с отвращение.

— Винаги сме се придържали към философията, че няма да допускаме иранците да притежават средства за добиване на оръжеен уран. За съжаление, те прекрачиха границата. Няма връщане назад. Двоумя се дали да атакуваме. Първата ми отговорност е благополучието на народа. Но не мога да поема риск за нещо, което може да предизвика ядрен удар на наша територия. Ще ми се да имахме повече информация за техните потенциални възможности.

— Забравяте нещо — напомни Хирш. — Много добре знаем какви са потенциалните им възможности. Имат бомба и смятат да я използват.

Премиерът се облегна на стола си и се замисли. После въздъхна и се изправи.

— Веднъж в нашата история вече дадохме на врага предимството на колебанието. Не можем да си позволим да го направим отново. До двайсет и четири часа искам на бюрото си план на атаката. Ще звънна на американците, за да видя дали ще успеем да си осигурим достъп до въздушното пространство на Ирак. — Погледна към Ганц. — Колкото до другото, бог да ми е на помощ.

Присъстващите в стаята мъже бавно се изправиха. Зви Хирш изръкопляска пръв. Останалите го последваха. Един по един се изредиха да стиснат ръката на министър-председателя. Всички повториха едни и същи думи:

— Да пребъде Израел.