Правилата на измамата

76.

Служителят от гише „Паспортен контрол“ на летище „Клотен“ в Цюрих погледна към дългата опашка от пристигащи. Самолетът от „Дълес“, Вашингтон, току-що беше кацнал. Провери дали на монитора му няма предупредително съобщение, касаещо някого от пътниците. Екранът беше празен. Взря се в дългата върволица от добре охранени лица и заоблени кореми. Нищо подозрително.

— Следващият — извика той.

Висок, едър господин пристъпи напред и сложи паспорта си на гишето. Служителят понечи да го пропусне веднага, но размисли. Отвори паспорта му и прокара лентата с данните през скенера. Име: Ленърд Блейк. Постоянен адрес: Палм Бийч. Дата на раждане: 1-ви януари 1955 г.

— Каква е целта на посещението ви, господин Блейк?

— Идвам по работа.

Служителят сравни лицето му със снимката. Гъста прошарена коса. Слънчев загар. Подрязан мустак. Скъпи слънчеви очила. Златен „Ролекс“. И анцуг от полиестер. Кога американците ще се научат да се обличат?

— Колко време възнамерявате да останете?

— Само ден-два.

Служителят отново погледна към монитора си. Името на Блейк не предизвика тревога в базата данни. Поредният богат американец без капка вкус. Стовари печата и му подаде обратно паспорта.

— Приятен престой.

— Danke schon — благодари на немски господинът.

Служителят потръпна от ужасния му акцент и махна на жената, стояща начело на опашката.

— Следващият.

Господин Ленърд Блейк взе багажа си от лентата и се запъти към гишето за автомобили под наем, където имаше предварително направена резервация за среден клас лимузина. Попълни необходимите документи и тръгна към паркинга. Бързо откри колата. Остави чантите си на задната седалка и се настани зад волана.

Намести огледалата и седалката си, като непрекъснато шареше с поглед наоколо. Пусто като в гробница. Разкопча ципа на спортното си горнище и отстрани подплънките, които добавяха десетина килограма към теглото му и двайсетина сантиметра към обиколката на талията. Метна ги на задната седалка, запали двигателя и излезе от паркинга.

Качи се на магистралата и пое на юг. Двайсет минути по-късно се намираше в центъра на града. Паркира на Талшрасе и измина пеш двете пресечки до Банхофщрасе — прочутата улица, простираща се от езерото Цюрих до Централна железопътна гара. Пътьом мина покрай няколко модни бутика. „Шанел“. „Картие“. „Луи Витон“. Говореше се, че недвижимите имоти на въпросната улица в Цюрих са най-скъпите в света. Ленард Блейк обаче нямаше намерение да пазарува.

Продължи да се движи на юг, в посока към езерото, после свърна по тясна уличка. Използваше витрините на магазините, за да оглежда в тях отраженията на минувачите зад себе си. Не забеляза нищо тревожно и ускори крачка. Спря пред третия вход отдясно. Върху дървените врати в стил барок нямаше никакви обозначения, с изключение на дискретна табелка, гравирана с преплетени букви Б и Г. Инициалите на банка „Геслер“.

Вътре го посрещна портиер в редингот. Блейк написа името си и номера на банковата си сметка върху лист хартия. Портиерът проведе приглушен телефонен разговор. След около минута по дългия коридор се зададе банков служител.

— Добро утро, господин Блейк — поздрави той на безупречен английски. — Какво бихте желали да направим за вас?

— Бих искал да ползвам сейфа си.

— Моля, последвайте ме.

Двамата мъже се качиха в асансьора и слязоха три етажа под нивото на улицата. Вратата на асансьора се отвори и служителят поведе Блейк към трезор, чиято висока до тавана врата се охраняваше от двама въоръжени пазачи. Служителят въведе Блейк в малка стая, взе ключа му и излезе. След около минута се върна с голяма метална кутия.

— Позвънете ми, когато приключите.

Блейк затвори вратата и заключи, въпреки че нямаше нужда. Свали слънчевите си очила и седна.

Малко допълнителни мерки за сигурност никога не са излишни, помисли си Филип Палумбо и отвори сейфа. Махна кафявия хартиен плик, съдържащ действителни бразилски паспорти за него и останалите членове от семейството му с фамилно име Ферера. В кутията имаше пачки с швейцарски франкове, американски долари и евро. Общата сума възлизаше на сто хиляди долара. Законно спечелени, с платени данъци. Парите му за черни дни.

При работа като неговата винаги се сдобиваше със сериозни врагове. Сигурен беше, че един ден щяха да тръгнат по петите му. Той обаче щеше да е подготвен. Извади пачка от десет хиляди долара. Можеше да вземе парите и да изчезне. Имаше подготвени скривалища в пет различни точки на планетата. Нямаше да го открият с години.

Ала остави парите обратно в кутията.

Не беше устроен да бяга.

По груби негови сметки, разполагаше с трийсет и шест часа да довърши мисията си и да се прибере у дома. След около един час, в 07:00 часа източно стандартно време, шофьорът на адмирал Лафивър щеше да открие трупа му. Щеше да види, че къщата е обрана от крадци и да намери адмирала мъртъв в кабинета му, застрелян в опит да се противопостави на нарушителите. Малко след това щеше да пристигне полицията. В девет часа новината щеше да стигне в Лангли. Ала щеше да бъде потулена, докато директорът потвърди всички факти и скалъпи приемлива история за пред пресата. Палумбо беше наясно, че въпреки положените усилия от негова страна, никой нямаше да се върже на версията за крадците.

Около три часа по-късно щяха да направят официално изявление — обедно време във Вашингтон, или 6 вечерта в Цюрих. Щеше да започне сериозно разследване, анулиране на ангажиментите на Лафивър и разпитване на най-близките му сътрудници.

По някое време — не по-рано от късния следобед или дори утре — в картината щеше да се появи Джо Лийхи и да спомене за разговора си с него в закусвалнята предишния ден. Любопитството на Палумбо за операция „Див гълъб“ щеше да предизвика подобаващ интерес. Но все пак това нямаше да е единствената нишка за проследяване.

Човек не заема поста на заместник-директор на Оперативен отдел — фигура номер едно в държавното разузнаване, — без да си спечели врагове както вътре в Агенцията, така и извън нея. В случай че ЦРУ позвънеше в дома му, жена му знаеше какво да каже. Ще се свърже със съпруга си по мобилния му телефон и той незабавно ще им се обади. Лична среща с Палумбо нямаше да е сред приоритетите им.

По някое време обаче екипът от криминални следователи към полицейското управление във Вирджиния щеше да открие следи от мозъка на Лафивър в задния двор на дома му и да установи, че тялото е било преместено. Тогава нещата щяха да излязат извън контрол.

Трийсет и шест часа най-много…

Палумбо извади друг голям плик от сейфа. Доста по-тежък от първия. Отвори го и изсипа съдържанието му на масата. Неговият „Валтер-ППК“ не бе докосван от три години. Провери пълнителя и плъзгача и със задоволство установи, че е в перфектно състояние. В плика имаше и заглушител, но не смяташе, че точно днес ще има нужда от него.

Затвори сейфа и позвъни на банковия служител.

Пет минути по-късно бе отново на улицата.

Прекоси Лиматбрюк малко след два часа следобед местно време, на път към оживения район Зеефелд. Крайната му цел бе скучна административна сграда, намираща се на една пресечка разстояние от брега на езерото. На улицата пред Дуфурщрасе 47, където се намираше американското консулство, стояха на пост войници, облечени в тъмнозелени униформи и бойни жилетки, заплашително стиснали картечници М-16А1. Двама служители от градската полиция им правеха компания.

До тротоара пред сградата бяха паркирани три черни мерцедеса с дипломатически номера и малки американски знаменца, прикрепени в горния десен ъгъл — сигурно доказателство, че генерал-майор Джон Остин, основател и директор на тайната шпионска агенция, известна като „Дивизията“, се намира в сградата.

Остин бе легенда със завидна репутация. Лошото момче, открило правия път. Или както самият той обичаше да казва, падналият ангел, възправен до дясната ръка на Господ. А в случая Господ се явяваше президентът на Съединените щати…

Палумбо знаеше цялата му биография.

Джон Остин завършил с отличие Военновъздушната академия, випуск 1967 година, преминал обучение за пилот на реактивен самолет и изпратен във Виетнам, където взел участие в 120 въздушни атаки с „Фантом Ф-4“ и свалил девет северновиетнамски изтребителя „МиГ“. Благодарение на войната станал герой с чин майор още преди да навърши трийсет години.

Но и той имаше тъмни страни в миналото си. Разказваха, че когато не летял, гуляел. Нощ след нощ водел пилотската дружина из най-покварените сайгонски дупки, пиели до припадък и чукали всичко, което се изпречело пред погледа им. Нарекли се „Рейнджърите на Остин“, в чест на отряд мародери с подобно име от Втората световна война. Носела се мълва и за използване на наркотици, за изнасилвания, та дори и за едно убийство. Ала всички тези слухове били потулени. Никой не смеел да опетни по какъвто и да било начин ореола на героя.

Дошла 1979 година, а с нея и кризата със заложниците в Иран. Остин бил идеален за екипа, сформиран от полковник Чарли Бекуит. След войната Остин работел като инструктор и пилот-изпитател. Веднага се прехвърлил към огромните транспортни „Херкулес С-130“, които трябвало да превозят командосите в иранската пустиня. Този път късметът му изневерил. Получил ужасяващи изгаряния в инцидента, отнел живота на осем военнослужещи и се завърнал от пустинята коренно променен. Отказал да излезе в пенсия и положил всички усилия да възстанови здравето си и да стане директор на новосформираната военна част за специални операции в авиобазата Макдил в Тампа, Флорида. Приел, че оцеляването му се дължи на чудо, и отдал живота си на Исус.

Наместо шумни гуляи, Остин започнал да организира в дома си сбирки за молитви и четене на Библията. Всеки вторник и петък вечер домът на Остин на улица Ориндж Лейн се изпълвал с грешници — военнослужещи от всякакви чинове, стремящи се към светкавично повишение и слава. Остин бързо се заобиколил с верни — „сервилни“, според някои — офицерски кадри, разпръснати из четирите вида военни сили. Нарекли се „Рейнджърите на Остин“, също както преди, но този път проповядвали словото на Христос и агресивните политически възгледи на своя създател и съмишленик. Америка бе градът на хълма, маякът на демокрацията в световен мащаб. А Израел — нейният най-близък съюзник, сгушен на топло под крилото й.

Остин се издигал с шеметна скорост. На четиридесет вече бил полковник, на четиридесет и три — бригаден генерал; получил втора звезда преди четиридесет и шестия си рожден ден. Появявал се редом с най-известните евангелисти в страната в сутрешните неделни телевизионни програми. Наричали го Божия воин и Пилота на Исус. Превърнал се в лицето на Вярата.

Тогава кариерата му някак замряла. Така и не получил нито трета звезда, нито командване на дивизия, които обикновено вървели в комплект. Спрял да се появява по телевизията. Преместил се да живее в Пентагона, както изисквал постът му на директор на Секретната служба за военно разузнаване — прът в колелата за професионалното му развитие, — и сякаш потънал вдън земя. Но вътре във въоръжените сили присъствието му все още се усещало.

Стотици членове на „Рейнджърите на Остин“ станали генерали в армията и адмирали във флота и все още му били верни.

Точно тогава, осъзна Палумбо, Остин е създал „Дивизията“. Омръзнало му е да следва чужди заповеди и е решил да издава свои собствени.

Палумбо се отдалечи на стотина метра от консулството и когато намери свободно място за паркиране, си каза, че късметът му се е усмихнал. Трескаво търсеше дребни знаци в уверение на това, че не е подложил на риск работата и семейството си напразно.

Зае мястото на паркинга и сложи работната си чанта в скута си. Вътре имаше два мобилни телефона, електрошоков пистолет и подслушвателно устройство за мобилни телефонни разговори, маскирано като лаптоп. Включи уреда за подслушване и го настрои на честота за търсене на номера, започващи с 455 — за телефоните на персонала и гостите на американското консулство.

Проследяването на Джон Остин се оказа лесна задача. Като всеки добър шпионин, и той живееше с маскировката си. Генерал-майор и директор на Секретната служба за военно разузнаване — такъв човек не можеше да запази в тайна местопребиваването си. Едно обаждане от кабинета на Палумбо в ЦРУ до кабинета на Остин в Пентагона бе достатъчно, за да стане ясно, че Остин е на обиколка из западноевропейските столици за срещи с военните аташета, намиращи се под негово ръководство. В началото на седмицата бе направил посещение в посолството в Берн и две кратки пътувания до Париж и Рим. За 2:00 часа следобед в петък програмата му предвиждаше визита на американското консулство в Цюрих. Фактът, че военните аташета не се назначаваха в консулствата, явно бе убягнал на всеки, с изключение на Палумбо. Знаеше, че посещението на Остин в Цюрих се дължи на специална причина и тази причина е „търтеят“. Освен това беше наясно, че обратният полет на Остин за Щатите е насрочен за следващата сутрин. Това, което ужасяваше Палумбо, бе именно начинът, по който той планираше да уплътни часовете преди заминаването си.

Заслуша се в няколко разговора, докато най-после в един от тях долови английска реч и наостри уши.

— Тъкмо тръгваме. Готово ли е всичко?

Веднага разпозна дрезгавия носов изговор на Остин.

— Готови сме, сър — отговориха му. — Стоим и чакаме.

— Пристигам след половин час.

Разговорът приключи. Палумбо проследи GPS координатите на прихванатото съобщение. Червената точка върху картата на Цюрих сочеше, че изходящото обаждане идваше от Зеещрасе 47, адресът на американското консулство. Другата страна в разговора се намираше в Глатбруг, градче недалеч от Цюрих. Най-интересното в случая беше местонахождението на другата червена точка — на стотина метра от най-южната страна на летището в Цюрих…

Палумбо вдигна поглед към огледалото за обратно виждане и забеляза мъжете, които излизаха един по един от сградата и се качваха в паркираните отпред мерцедеси. Посещението на директора на Секретната служба за военно разузнаване беше приключило. Автомобилите потеглиха и профучаха покрай Палумбо. Нямаше намерение да ги следва по натоварените еднопосочни улици на непознатия европейски град. Или щеше да ги изгуби от погледа си, или те щяха да го забележат. Остави лаптопа на седалката до себе си и запали двигателя. Знаеше точно накъде се е запътил Остин. Проблемът не касаеше стратегията, а изпълнението. Палумбо трябваше да пристигне там пръв.

Натисна газта и се понесе по улиците. Заобикаляше трамваи, минаваше на жълто по светофарите, вдигна 180 километра в час на магистралата. Междувременно слушаше непрекъснатите разговори, провеждани от телефона на Остин. Повечето се отнасяха до служебните проблеми на военните аташета под негово командване.

Други обаче звучаха твърде потайно. Не се изговаряха имена. Само поредици от абревиатури и откъслечни фрази като „затваряне на достъпа до командния център“, „местене в главния обект“ и най-страшното — „гостът се движи навреме“.

Палумбо пристигна в Глатбруг за осемнайсет минути. Лесно откри адреса. Намираше се в потънал в зеленина тих жилищен квартал с отстоящи на двайсетина метра една от друга къщи. Паркира в края на редицата от непретенциозни автомобили. Още не бе изгасил двигателя, когато в огледалото за обратно виждане забеляза приближаващия се мерцедес с дипломатически номера. Само единия, както и предполагаше. Остин бе освободил охраната си. В момента действаше като командир на „Дивизията“.

Докато автомобилът минаваше покрай него, Палумбо успя да зърне мъжа на задната седалка. Имаше прошарена коса, аристократичен профил, прекалено опъната кожа на лицето, набраздена и неестествено лъскава.

Белезите от изгаряния. Неговият знак на честта.

Палумбо потегли след Остин. Мерцедесът свърна по алея за автомобили стотина метра по-нататък. Палумбо спря зад него и блокира пътя му за изход. Измъкна се светкавично от колата си, втурна се към шофьорската врата и долепи до прозореца полицейска значка. Беше фалшива, но успя да си спечели няколко секунди.

Шофьорът отвори вратата и вдигна послушно ръце. Палумбо го издърпа навън и опря електрошоковия пистолет във врата му. Десетте хиляди волта превърнаха коленете на шофьора в желе и той се свлече в безсъзнание на земята. Палумбо седна на мястото му и затръшна вратата.

— Кой, по дяволите, си ти? — попита Джон Остин.

Палумбо нямаше време за излишни обяснения.

— Всичко свърши — каза той. — Прекратяваме тази операция незабавно.

— Какви ми ги говориш?

Палумбо пусна електрошоковия пистолет и извади валтера от сакото си.

— Кой самолет е мишената ви? — настоятелно попита той.

— Нямам представа кой си, но се надявам да имаш дяволски добро оправдание за това, че нападна шофьора ми.

— Кой полет смятате да атакувате?

— Разкарай се веднага от колата ми!

Палумбо заби пръста си в кухината между челюстта и ухото на Остин и натисна силно. Устата на генерала замръзна в безмълвен вик. Усещането от хватката наподобяваше забиването на сабя в мозъка.

— Кой полет смятате да свалите? — повтори Палумбо. Отпусна пръста си и генералът се преви.

— Кой те изпрати? — изхърка Остин. — Лафивър ли? Ти ли си онзи, който уби Ламерс и Блиц?

Палумбо заби пистолета си в бузата му. Отблизо лицето му лъщеше като жълтеникав восък и изглеждаше опънато като тъпан.

— Къде е „търтеят“? Кажи ми или ще ти пръсна черепа.

— Няма да посмееш.

— Сигурен ли си?

— Хайде, давай! Това няма да промени нещата.

— Ще ги промени и още как. Ти ще си мъртъв, а онзи „търтей“ няма да успее да излети и да взриви във въздуха пълен с невинни хора самолет.

— Никой не е невинен. Всички сме родени в грях — възрази Остин.

— Говори за себе си. Къде е „главният обект“? Чух те да казваш, че се движиш към главния обект — настоя Палумбо.

Остин затвори очи.

— О, радост от това да нямаш нищо и да бъдеш нищо, да не виждаш нищо, освен славата на Господ, да не милееш за нищо, освен за интересите Му тук долу на земята — декламираше той.

Палумбо погледна през прозореца. Шофьорът все още лежеше в безсъзнание. Усети някакво раздвижване зад завесите на големия прозорец над гаража. Притисна пръста си на същото място зад ухото му, но този път го задържа по-дълго.

— Къде е „търтеят“? Тук ли е? Това ли е главният обект?

Отпусна хватката.

Остин втренчи поглед в него. В очите му имаше сълзи, но Палумбо нямаше как да знае дали от болка, или от някакво извратено чувство за саможертва.

— Благодаря ти — каза Остин.

— За какво?

— Исус премина своето изпитание. Устоя и получи избавление. Сега е мой ред.

— Исус не е убивал.

— Нима не виждаш? Всичко става точно така, както е предречено в Откровението на Йоан. Израилтяните бдят над Йерусалим. Бог е готов за своето завръщане. Не можеш да спреш хода на събитията. Никой не може. Можем само да им помогнем да се случат.

Бълнува, помисли си Палумбо.

— Кой полет възнамерявате да свалите? Знам, че е планирано за тази вечер.

Но Остин не чуваше нищо, освен собствения си глас.

— Бог ми проговори. Каза ми, че аз съм Избраният да сбъдне волята Му. Не можеш да ме спреш. Той няма да го позволи.

— Никой не може да направлява собствената ти воля.

Отвън се хлопна врата. На площадката пред къщата се появиха двама мъже. Палумбо посегна да запали двигателя, но ключовете ги нямаше. Обърна се към Остин и срещна предизвикателния му поглед. Тогава Палумбо разбра, че наистина той е избраният. Човекът, който щеше да пилотира „търтея“.

Насочи пистолета към слепоочието на Остин.

— Не мога да ти позволя да убиеш всичките тези хора.

Нечий силует засенчи прозореца от лявата му страна.

Стъклото се строши и частиците се разпръснаха из цялото купе. Някаква ръка се протегна и го докопа. Палумбо успя да се отскубне. Остин се опита да издърпа оръжието му, но той го удари с лакът в лицето и го повали обратно на седалката. После отново насочи пистолета. В този момент някой го сграбчи за яката и го дръпна рязко назад. Палумбо натисна спусъка. Куршумът мина през отсрещния прозорец. Нечий юмрук се стовари върху слепоочието му и той изпусна оръжието. Вратата се отвори, нападателят му го измъкна от колата и го повлече по алеята. „Това не може да е краят“, помисли си той, докато риташе и се мъчеше да се отскубне.

Самолетът… някой трябва да ги предупреди.