Правилата на измамата

26.

Мили Брант не можеше да заспи. Мяташе се в леглото в дома си в Йозефщат — модерен квартал на Виена — и не мислеше за нищо друго, освен за проклетата заповед, издадена от Мохамед ел Барадей на спешното заседание шест часа по-рано. Деветдесет и шест процента наситеност… сто килограма… достатъчни за четири или пет бомби. Думите я преследваха като лош спомен. Ала изражението на лицето на Ел Барадей бе още по-потискащо. Терзание, гняв и безсилие — събрани в едно, прикриваха едно-единствено според нея чувство — за капитулация. Бъдещето бе предрешено. Светът вървеше към война. Отново.

Надигна се рязко. Дишаше бързо и изпи на един дъх чашата с вода до леглото си. Стана безшумно, погледна към съпруга си и се запъти по коридора към кабинета си. Влезе, завъртя ключа след себе си и седна зад бюрото. Обзе я решителност. Спря да мисли и започна да действа. „Това е мой дълг“, каза си тя.

С твърда ръка вдигна слушалката. Изненада се, че все още помни номера, който я бяха накарали да наизусти преди толкова години — „само за спешни случаи“. Телефонът иззвъня веднъж, после още веднъж… Зачака и осъзна, че животът й се променя коренно точно в тази минута. Вече не бе заместник-директорът на техническия отдел в Международната агенция по атомна енергия. От този момент нататък тя бе патриот и в известна степен — шпионин. За пръв път през живота си изпитваше толкова силна вяра в себе си.

— Да — чу се отсреща.

— Обажда се Милисент Брант. Трябва да говоря с Ханс относно Royal Lippizaners4.

— Останете на линия. — Мили на практика чуваше как мъжът отсреща ровичка във файловете или записките си, или каквото там проверяват специалистите от разузнаването, когато с тях се свърже агент.

„Агент“, разбира се, не беше точната дума. Но пък и Милисент Брант не беше истинското й име. Казваше се Людмила Нилскова, родена в Киев. По-малката дъщеря на твърде прям за времето си еврейски химик. Той беше емигрирал нелегално в Йерусалим, а оттам в Австрия, преди повече от трийсет години. Като възпитаник на австрийски училища, тя говореше немски като роден език и притежаваше австрийски паспорт, но въпреки това, никога не забравяше държавата, която приюти семейството й след бягството им от Съветския съюз. Малко след като започна работа в МААЕ, по телефона й се обади някакъв мъж, който твърдеше, че е стар познат на семейството. Името не й говореше нищо, ала веднага разпозна акцента.

Срещнаха се в дискретен ресторант близо до двореца Белведере, далеч от местоработата й. Вечеряха като приятели, без да разговарят за нищо конкретно. Малко политика, малко култура. Оказа се, че семейният познат (когото тя всъщност не познавала) знае доста неща за нея — за страстта й към ездата, за любовта й към Моцарт и дори за месечните сбирки с групата за изучаване на библията.

В края на вечерята той я попита дали би могла да му направи услуга. В главата й незабавно се включи сигнал за тревога. Той леко докосна ръката й, за да я успокои. Била го разбрала погрешно. Не искал нищо веднага. Нищо неприлично. Нищо, заради което би могла да загуби работата си. Точно обратното, трябвало на всяка цена да запази поста си. Единственото, за което настоявал, било да бъде нащрек и веднага да го уведоми, ако научи нещо, което да застрашава сигурността на новата й родина.

Остави й телефонен номер и едно изречение-парола, в случай че реши да му се обади. Помоли я да ги запомни и я накара да ги повтаря, докато не наизусти десетцифрения телефонен номер и паролата безупречно. Когато приключи с тази работа, той отново възвърна безгрижното си настроение. Прегърна я и сърдечно й благодари.

В таксито, на път за вкъщи, Милисент Брант — родена като Людмила Нилскова — почувства в гърдите си непознато досега усещане. Смесица от страх, мрачно предчувствие и трепетна възбуда. Беше приета в редиците на ръководни кадри, чиновници, бюрократи и специалисти в най-различни области на живота — заклели се във вярност към държавата Израел. Те бяха поели грижата да й помагат по всички възможни начини…

В телефонната слушалка прозвуча същият рязък глас:

— Ханс ще ви чака на панорамната площадка „Глориет“ в двореца Шонбрун в десет сутринта. Носете със себе си вестник „Виенер Таг благ“ и се постарайте надписът да се вижда.

— Да — каза тя. — Разбира се.

Ала отсреща бяха затворили.

Мили Брант постави слушалката върху апарата. Ето че спази обещанието си — официално се бе превърнала в саян.

Приятел.