Правилата на измамата

53.

На обаждането за нарушител от улица „Валдхое“ 30 се отзова дежурен екип от двама души. Полицаите натиснаха звънеца на входа и малко след това влязоха в сградата. Бяха сериозно обезпокоени. Криминалната статистика нареждаше тази улица и района около нея сред най-безопасните в града. За последните три месеца в този квартал бяха станали само две кражби. Нито един сигнал за въоръжен грабеж, изнасилване или убийство през цялата минала година.

— Той е вътре — каза разтревожената съседка, след като въведе полицаите в апартамента си. — Откакто ви се обадих, наблюдавам площадката непрекъснато. Още е тук.

— А защо смятате, че е крадец?

— Не съм казала, че е крадец, съобщих ви за нарушител. Няма работа в сградата. Първо обясни, че чака Ева Крюгер. Искаше да влезе във входа. Има кървяща рана ето тук… — тя посочи към шията си. — Казах му, че не го познавам и предпочитам да чака отвън, въпреки роднинската им връзка. Минута по-късно го видях на площадката на етажа. Имаше ключ за апартамента й. Видях го да влиза.

— С мис Крюгер имат роднинска връзка, така ли?

— Каза, че е сестра на съпругата му. Но може и да лъже. За пръв път го виждам.

Полицаите се изреждаха да й задават въпроси.

— Видяхте ли жената, която живее там… въпросната мис Крюгер?

— Не.

— Попитахте ли го за раната му?

— Каза, че леко е пострадал. Сподели, че е лекар и ще се погрижи за себе си веднага щом се качи в апартамента.

Полицаите започнаха да се изнервят.

— Този лекар заплаши ли ви по някакъв начин?

— Не. Държа се любезно… Ала не мисля, че има работа тук, след като мис Крюгер я няма. За пръв път го виждам. Изплаши ме.

Полицаите се спогледаха. Поредната скучаеща клюкарка.

— Ще поговорим с господина. Съвсем случайно да ви е споменал как се казва?

Жената се намръщи.

— Почакайте тук, госпожо.

Джонатан стоеше с вирната брадичка пред огледалото в банята и разглеждаше шията си. Кръвта бе започнала да се съсирва и да хваща коричка. В полевите болници срещаше подобни гледки ежедневно. Ако не искаше да му остане постоянен белег, трябваше отново да отвори раната и да я зашие, докато е прясна. Точно сега обаче това нямаше как да стане.

Наля си от водката и я глътна за кураж.

— Не мърдай — прошепна си той с игла и конец в ръка.

Пое дъх и се залови за работа. Иглата си я биваше като за извадена от комплект за шиене. Сравнително остра. Сравнително стерилна. Беше ползвал и по-лоши. Събра ръбовете на раната с пръстите на лявата си ръка и направи първия шев.

Всичко е било лъжа от самото начало. Ема не беше Ема. До известна степен животът му е протичал като театър. Пиеса, режисирана от невидим режисьор. Странно, но чувстваше по-скоро облекчение, отколкото разочарование. Сякаш някой внезапно беше махнал капаците от очите му и той изведнъж прогледна.

Вече виждаше нещата такива, каквито са. Не само право пред себе си, но и в проклетата периферия. За част от секундата и миналото, и настоящето му добиха коренно различен облик. Джонатан пионката, Джонатан марионетката, глупавата, безгласна марионетка…

„Кой режисира този театър? — зачуди се той. Кой я е въвлякъл в това?“

Направи третия шев. Конецът заяде и очите му се насълзиха. Стисна зъби и рязко дръпна иглата.

Ядосан — ето как се чувстваше. Ядосан на Ема. Ядосан на Хофман. Ядосан на онзи — който и да бе той, — дето открадна живота му и го прекрои по собствените си нужди. Кражба от абсолютно непростимо естество. А останалото? Другата част от живота му, която принадлежеше само на тях двамата? И това ли беше преструвка? Изкушаваше се да нарече интимните им моменти незабравими, необременени от важните й задължения. Моментите, когато се любеха. Тайните им погледи. Докосването на ръцете им в мигове на безмълвна близост.

Осем години… Как е било възможно?

Отпусна иглата и се подпря с ръка на умивалника. Впери поглед в огледалото. Наистина ли не разбираш? Та ти дори не знаеш истинското й име…

Погрижила се е да те местят из Африка, Европа и Близкия изток, за да може спокойно да върши работата си. Имала е паралелен таен живот. Огледай се, виж този апартамент, шикозната рокля. Водила е мъже тук, пила е водка с тях, съблазнявала ги е…

Погледна дълбоко в собствените си очи и се изправи пред истината.

Довърши работата си бързо и усърдно, безчувствен към болката. Направи възел и отряза конеца с ножичката, която намери в комплекта за шиене. Намаза зашитата рана с алкохол и я превърза. Справи се чудесно…

Взе ризата си и се запъти към кухнята, където си наля още водка. Трябваше да запомни тази марка — „Зубровка“. „Наивен глупак“ в превод от полски.

Облече палтото си и бръкна в джобовете. В десния напипа халката. Обеща си винаги да я носи със себе си, за да му напомня. Изгаси осветлението в кухнята и тръгна към всекидневната. Бавно плъзна поглед наоколо — всичко това беше илюзия, театрална сцена, нищо повече…

В този момент на вратата се похлопа.

— Полиция. Искаме да говорим с вас.

Джонатан се вцепени. Жената от входа, тя ги е повикала. Представи си сценария оттук нататък. Щяха да поискат да видят документите му. Рутинна проверка за висящи съдебни постановления. Отговорът щеше да е категоричен — доктор Джонатан Рансъм, издирван по обвинение за убийство на двама полицаи. Заподозреният е въоръжен и опасен. Щяха да го закопчеят с белезници да го проснат на земята за нула време.

На вратата отново се почука.

— Полиция. Умоляваме ви, докторе, знаем, че сте вътре. Бихме искали да говорим с вас за госпожица Крюгер.

Джонатан бе стигнал твърде далеч, за да се откаже. Възнамеряваше да разнищи тази история докрай.

Втурна се в спалнята и отвори френските прозорци към балкона. Огледа се във всички посоки. Най-близкият балкон се намираше два етажа по-надолу. Стената беше гладка и нямаше къде да се хване.

Ударите по вратата ставаха все по-силни.

Върна се във всекидневната, после изтича в кабинета, след това — в спалнята и накрая — в кухнята. Спря, разгневен и обладан от чувство на безсилие. Нищо не можеше да измисли. Единственият начин да излезе оттук беше през входната врата.

Щом той не можеше да излезе, щеше да ги принуди да влязат.

Запъти се към кухнята. Вече не бързаше. Нито веднъж не се обърна и дори не се замисли дали да отговори на засилващите се удари по вратата. Тръгна право към готварската печка с модерна конвекторна фурна от хромирана стомана и сензорно управление. Напълно безполезен уред за тази кухня, но пък работеше на газ. Свали металните скари от горелките, измъкна един нож от чекмеджето и завъртя копчетата и на петте дюзи докрай. Газта изсъска и противният й сладникав мирис запълзя из помещението.

Чукането спря, ала от коридора се понесоха разгорещени гласове. Топката на бравата се раздвижи. Секунда по-късно се разнесе стържене на метал. Полицаите се опитваха да отворят ключалката с шперц.

— Идвам — обади се Джонатан. — Един момент.

— Побързайте, моля ви — чу се отвън. — Иначе ще разбием вратата.

— Минутка само — извика той. Затвори вратата на кухнята и се втурна към кабинета. Взе струпаните на бюрото документи и ги нави на фуния. Натъпка в отвора тоалетна хартия от банята и остави фунията настрана. Грабна голяма хавлиена кърпа и я поля със студена вода. Изцеди я и я преметна през ръката си. В пепелник във всекидневната откри кибрит.

Хлопането по вратата отново започна. От коридора се чу характерното пукане на полицейска радиостанция.

Газта се процеждаше през пролуката под вратата на кухнята. Джонатан усети мириса и се отдръпна. Облегна се на стената от външната страна на кухнята, покри главата и раменете си с мократа хавлиена кърпа, драсна клечка и запали хартиената фуния. Подържа я далеч от тялото си, докато се разгоря като факла.

Сега! — каза си.

Отвори вратата на кухнята, метна факлата вътре и се хвърли на пода. Огнената вълна от експлозията изпълни затвореното пространство, помитайки със себе си парчета от порцеланови съдове и стъкла от счупените прозорци. Миг след това с тътена на експресен влак нахлу във всекидневната, преди да бъде засмукана обратно към кухнята.

Джонатан прекоси дневната пълзешком и се скри в шкафа до входната врата. Секунда по-късно отвън се разнесе изстрел и вратата се отвори с трясък. В апартамента нахлуха двама полицаи с извадено оръжие и хукнаха към горящата кухня. Джонатан ги наблюдаваше през открехнатата вратичка на шкафа.

Единият от полицаите се осмели да надникне над пламъците.

— Скочил е през прозореца.

Другият нагази през потрошените мебели и погледна над рамото му.

— Изчезнал е.

Джонатан изпълзя от шкафа, промъкна се покрай входната врата и хукна надолу по стълбите.

След минута беше вече на улицата, а малко по-късно седеше зад волана на мерцедеса на път към магистралата.