Правилата на измамата

48.

Джонатан изчака навалицата в края на обедната почивка. После се присъедини към група от десетина работници в сини униформени сака и заедно с тях мина покрай единствения пазач в автомобила с надпис „Секюритас“. Предварително махна вратовръзката си и вдигна яката на палтото си. Около врата му висеше откраднатата служебна карта, умишлено обърната със снимката към гърдите.

В сградата нямаше охрана, само електронна въртяща се врата, която регулираше потока от хора към фоайето. Прокара картата през процепа и влезе. Мъжете тръгваха в една посока, а жените в друга. Озова се в съблекалнята. На стената до него висеше часовник.

Нареди се на опашката заедно с всички, забил поглед в краката си, опитвайки се да остане незабелязан. Когато дойде неговият ред, взе една от перфокартите и се регистрира. Слава богу, не принадлежеше на никого от мъжете след него. До умивалника имаше шкаф, пълен с прясно изгладени работни сака. Избра едно в неговия размер и мина през летящата врата, водеща към фабриката.

Просторното помещение приличаше на закрит стадион с голи напречни алуминиеви греди под високия таван. Наоколо кипеше усилена дейност — подминаваха го работници, някои пеш, други на мотокари, трети управляваха електрически коли… На различни места в залата бяха наредени купчини инвентар, издигащи се на десетина метра от пода. Странно, но въпреки огромните размери на помещението, звукът се чуваше някак приглушено и придаваше на фабриката една особена, извънземна атмосфера.

Близо до Джонатан няколко редици херметизирани цистерни очакваха инспекция. Той ги заобиколи и продължи нататък. Когато забележеше нещо интересно, спипаше да си поговори с работниците. Повечето от тях бяха любезни и услужливи и той успя да разбере например, че херметизираните цистерни бяха всъщност смесители, произвеждани по поръчка за голяма швейцарска фармацевтична компания.

По-нататък групи работници се суетяха около автоклави, топлообменници и преси. Очевидно изработваха широк диапазон от продукти и мъжът от ресторанта беше прав, когато каза, че „Цуг Индустриал“ вече няма нищо общо с оръжейния бизнес.

В дъното на фабриката имаше вход към друга зала, през който забеляза да влизат и излизат няколко души. Пропускът се осъществяваше чрез биометричен скенер на зениците. До вратата имаше табела с надпис: „ТАР. Термоанализи и разработки. Вход за външни лица забранен“.

ТАР. Името, на което се натъкна в USB устройството от гривната на Ема и в съобщението от кабинета на Блиц.

Неразумно беше да се опитва да влезе в забранената зона. Обърна се и се запъти в обратната посока. Трябваше да потърси отговорите на въпросите си от друго място в сградата.

На стената висеше картонена папка с надпис „Качествен контрол“, а до нея имаше кутия с няколко лъскави метални клапана. Взе със себе си и двете. Следвайки указателните табели по стените, намери пътя до главната административна сграда. Кимна любезно на служителката от рецепцията и необезпокоявано стигна до асансьора.

Етажите бяха обозначени по длъжности. Първи етаж: Рецепция. Втори етаж: Счетоводство. Трети етаж: Продажби и маркетинг. Четвърти етаж: Управление. Натисна бутона за третия.

Излезе от асансьора и забеляза, че стаите са с последователна номерация — 3.1, 3.2. Под всеки номер стоеше името — или имената — на хората, работещи в кабинетите. На последната врата вляво видя името на Ханс Хофман. В чакалнята го посрещна секретарка с безупречна прическа.

— За господин Хофман — каза той и вдигна кутията пред себе си, сякаш носеше коледен подарък.

— За кого да съобщя?

Джонатан се представи с името на мъжа от бара.

— Нося мостри на господин Хофман за одобрение.

Секретарката изобщо не погледна към служебната му карта.

Тя не е наясно, осъзна Джонатан. Няма нищо общо с проекта ТАР.

— Сега ще му съобщя — каза секретарката.

— Не си правете труда — отвърна Джонатан. — Той ме очаква.

Не се тревожеше за последствията, тъй като беше воден единствено от желанието да стигне до истината — за Ема, за ТАР, за всичко…

Отвори вратата и влезе в кабинета на Ханс Хофман.