Правилата на измамата

72.

В един часа следобед Сеп Стайнер, директор на Планинската спасителна служба в Давос, напусна канцеларията си на билото на връх Якобсхорн — 2950 метра надморска височина — и излезе навън. Според прогнозата, от юг се очакваше нахлуване на топъл атмосферен фронт, но до този момент небето изглеждаше все така мрачно и заплашително. Разходи се до барометъра и провери показанията му. Стрелката стоеше закопана на 880 милибара. Температура — минус четири градуса по Целзий. Чукна с пръст по стъклото и стрелката подскочи до 950 милибара.

Вдигна лице нагоре и се загледа в облаците. През последните три дни небето наподобяваше притихнало море. Тази сутрин се забелязваше лека промяна. Вместо обичайната сива панорама, тук-там се прокрадваха облачета. Въздухът бе осезаемо по-сух. Духаше вятър, но от друга посока — идваше от юг…

Стайнер се втурна обратно в канцеларията си и стисна в ръка бинокъла си — „Никон 8X50“. Колегите му се шегуваха, че с него прилича на командир на танк. Вдигна го пред очите си и внимателно огледа планината от изток до запад. За пръв път от една седмица насам успя да различи очертанията на върховете над Фрауенкирх. Спря поглед на Фурга, после на Роман — почти отвесния наклон, където преди доста години бе загинал по-големият му брат. Онази жена все още лежеше някъде там, на дъното на дълбокия процеп на ледника. Ако беше негова съпруга, никога не би я оставил да спи навеки в ледената бездна.

Вятърът внезапно утихна. Тъмните облаци над главата му се раздвижиха и иззад тях надникна къс лазурносиньо небе. Измина няколкото крачки до метеорологичната станция. Температура — минус два градуса. Затопляше се… Втурна се вътре, включи радиостанцията си и извика по спешност екипа си.

Време беше да се върнат на Роман.

Три часа по-късно екипът на Стайнер стигна до възвишението, където Ема Рансъм бе видяна за последно. Пристигнаха по вторичен маршрут, удачен само при благоприятни атмосферни условия, предпочитан от много алпинисти и катерачи. По-къс, но много по-стръмен, състоящ се от два отделни, почти вертикални наклона, всеки от тях с дължина около двайсет метра.

От бурята, вилняла над цялата страна през последни пет дни, не бе останала и следа. Слънцето грееше ослепително, а по ясното синьо небе не се мяркаше нито едно облаче. Необятното снежно поле блещукаше като посипано с хиляди диаманти.

Стайнер зарея поглед към планината. Нямаше видими следи от битката на живот и смърт, разиграла се тук неотдавна. Не се виждаше и процепът към дълбоката пропаст в ледника.

Даде инструкции на хората си да се раздалечат в редица. Всеки от тях държеше подобна на пръчка двуметрова сонда пред себе си. Придвижваха се напред стъпка по стъпка, забивайки прътовете в снега, търсейки твърда земя. Стайнер бе този, който откри процепа. Заби пръчката и тя потъна дълбоко в снега, така че му се наложи да се подпре на коляно.

Четвърт час по-късно екипът му успя да разчисти десетметрова ивица, която позволяваше добра видимост и безпрепятствен достъп до пукнатината. Забиха флагчета около ръба на дупката, докато Стайнер наглеждаше закрепването на въжетата. Той щеше да се спусне в бездната и да прибере тялото. След окончателната проверка на ремъците и екипировката, Стайнер включи миньорското си фенерче и даде знак на момчетата да затягат. Тръгна към процепа заднишком, отпускайки бавно въжето между пръстите си.

Въздухът в ледника бе доста по-хладен. С приближаването към дъното заледените стени отстъпиха пред набразден от жилки гранит. Светлината от повърхността изчезна и той се озова сам в непрогледния мрак, вперил поглед в бледия лъч на халогенната крушка.

Видя тялото веднага щом се спусна по цялата дължина на едното въже — точно четиридесет метра. Жената лежеше по очи с протегната нагоре ръка, сякаш молеше за помощ. Процепът се разширяваше и той си позволи да ускори спускането — бързо, продължително пропадане, като камък в езеро. Дъното се виждаше все по-ясно. Различи очертанията на кръста върху червеното униформено яке и медния оттенък на разпиляната върху лицето й коса.

Краката му докоснаха земята.

— Долу съм — съобщи по радиостанцията на екипа си.

Разкопча се от куката на въжето. Жената изглеждаше крехка и спокойна на бледата светлина. Около краката и главата й имаше локви съсирена кръв. Стайнер свали раницата си и измъкна оттам допълнителен комплект ремъци, няколко карабинера и балаклава12, с която да покрие лицето и да избегне драскотини и наранявания при изкачването до повърхността. Подреди екипировката до тялото. После, като всеки път, коленичи и отправи молитва в памет на загиналата.

Подхвана трупа с две ръце, повдигна го и го обърна по гръб. Така по-лесно щеше да постави ремъците. Ала нещо не беше наред. Дългата, заплетена коса падна настрани. От якето се изсипа купчина камъни и сняг. Изправи се, стиснал празната дреха в ръка, и впери поглед в скиорското долнище, което все още лежеше на земята.

Стайнер ахна от изумление.

На дъното нямаше никакъв труп.