Правилата на измамата

31.

Гаражът се намираше встрани от къщата и в него се влизаше през отделен вход. В единия му край стоеше последен модел мерцедес лимузина. Съседното място беше празно, но пресните петна от моторно масло и следите от кални гуми сочеха, че друга кола — джип или микробус, съдейки по разстоянието помежду им — е била паркирана тук съвсем наскоро.

Миер заобиколи автомобила и се приближи до вградения шкаф в дъното на гаража. Отвори го и се отдръпна, за да покаже съдържанието му на Фон Даникен.

— Същото ли е, за което си мисля? — възкликна Фон Даникен. Върху рафтовете стояха наредени пакети в бяла найлонова опаковка, омотани с тиксо, в групи по пет броя.

— Двайсет килограма „Семтекс“, все още във фабричната си опаковка. Лесно ще проверим откъде е.

Пластичните експлозиви се маркираха със специален химичен реактив, който определяше не само производния, но и серийния номер. Тази практика даваше възможност за проследяване на експлозивите и поне на теория, ограничаваше незаконното им разпространение.

— Вземи един — нареди Фон Даникен.

Миер се поколеба за секунда, после измъкна един от пакетите и го подхвърли на Крайчек, който бързо го напъха във вътрешния джоб на палтото си. Като веществено доказателство, експлозивите по закон принадлежаха на полицията в Тичино, но на Фон Даникен не му се занимаваше да пуска молба, а после да ги чака поне седмица, докато опишат уликите. Пластичните експлозиви не бяха паспорти.

— Провери ли колата? — попита Фон Даникен.

— Само багажника. Чист е.

Фон Даникен се качи в мерцедеса и започна да ровичка наред. Регистрацията на превозното средство се водеше на името на Блиц. Шофьорската му книжка беше пъхната в страничния джоб на вратата. Извади я и в скута му падна парче синя хартия.

Плик. От онези старомодни пощенски пликове от тънка хартия с надпис „Въздушна поща“. Погледна почерка и сърцето му подскочи… Арабски букви; избледняло синьо мастило от автоматична писалка. На пощенската марка пишеше „Дубай, ОАЕ, 10.12.85“.

Отвори го. Самото писмо също бе написано на арабски. Една страница с оформен изящен почерк. Дори лазерен принтер не би се справил по-добре. Не разбираше и дума, но това нямаше значение. Пъхнатата вътре избеляла фотография казваше всичко, което го интересуваше.

В обектива се взираше едър млад войник, облечен в зелена униформа, пристегната в кръста с кожен колан, нахлупил огромна по размер офицерска шапка. До него стояха майка му и баща му; и тримата — с гордо ухилени физиономии. Фон Даникен никога не бе ходил в Иран, но знаеше как изглежда аятолах Рухола Хомейни, така че когато на заден план видя огромния негов портрет, заемащ цяла четириетажна сграда, разбра, че снимката е правена в Техеран. Вниманието му остана приковано от лицето на военния и най-вече от особените му сини очи. Поглед на фанатик, помисли си той.

Мобилният му телефон иззвъня. Погледна към екрана. Неизвестен номер.

— Фон Даникен на телефона.

— Маркус, обажда се братовчед ти от Америка.

Фон Даникен връчи плика на Миер и му поръча да открие някого, който говори арабски. После излезе от гаража и отново притисна слушалката до ухото си.

— Проблемите със самолетния двигател са вече зад гърба ти, предполагам.

— Да, всичко е наред.

— Радвам се да го чуя.

— Разпитахме Валид Гасан.

— Така и предполагах. — Фон Даникен се зачуди къде точно го бяха скрили в самолета. — Кога го заловихте?

— Преди пет дни в Стокхолм. Един от информаторите ни разбрал, че Гасан се е снабдил с пластичен експлозив от Лайпциг. Изпратихме екип да го спипа, но той се беше отървал от стоката, преди да успеем да го арестуваме.

— „Семтекс“?

— Откъде знаеш? Взел го е от онази украинска отрепка Шевченко.

— Сигурен ли си?

— Да кажем, че си поговорихме приятелски и той реши да разкрие душата си пред Всевишния.

Фон Даникен не се нуждаеше от повече подробности.

— Гасан е действал като посредник — продължи Палумбо. — Предал е експлозивите на някой си Махмуд Китаб. Проверихме името в Лангли и Интерпол, но не излезе нищо. Както и да е, въпросното лице Китаб е качил стоката в бял товарен микробус „Фолксваген“ с швейцарски номер. Не знаем какъв точно.

Фон Даникен стоеше до ъгъла на гаража. Докато слушаше, забеляза, че от колоната, разделяща двете паркоместа в гаража, се бе откъртило парченце бетон. На същото място ясно се виждаше и струйка бяла боя.

— Бял микробус? Сигурен ли си за цвета?

— Така твърди нашият човек. Името Китаб говори ли ти нещо?

— Нищичко. — Фон Даникен с мъка прикриваше тревогата в гласа си. — Разбрахте ли нещо друго за този Китаб… Телефон, адрес, описание?

— Телефонният му номер е от СИМ карта на френски мобилен оператор. Обърнахме се към „Франс Телеком“ с молба да го проучат. Задействали сме същата процедура и за всички входящи и изходящи обаждания, регистрирани в телефона на Гасан. Още не сме попаднали на нищо, свързано с адреса на Китаб или местонахождението му в момента, но имаме негово описание. Мъж на около петдесет години, с тъмна коса и стегната фигура. Среден на ръст, изискан на вид, добре облечен. От онези, но със сини очи.

От онези, тоест арабин.

Фон Даникен погледна снимката на Блиц. Тъмна коса. Среден ръст. Изискан. И разбира се, кристалносините очи.

Миер се върна, повел със себе си един полицай. Фон Даникен помоли Палумбо да изчака за момент и се обърна към него:

— Успяхте ли да прочетете писмото?

Полицаят кимна и обясни, че е бележка до родителите му, описваща ежедневието му. Добави, че не се споменава за никаква незаконна дейност.

Фон Даникен попиваше всяка негова дума.

— А името? Можете ли да ми кажете до кого е адресирано?

— Да, разбира се — полицаят произнесе името.

Естествено, помисли си Фон Даникен. В тази игра нямаше нищо случайно.

— Още ли си на телефона, Маркус? — попита Палумбо.

— Тук съм. Слушам те.

— Излиза, че въпросният Китаб подготвя нещо на ваша територия — обясни Палумбо. — Обаждам ти се, за да сте нащрек.

— Нащрек сме.

— Какво значи „нащрек сме“? — Палумбо звучеше раздразнен. — Нали току-що каза, че никога не си чувал за него?

— Всъщност, точно в този момент се намирам в дома му.

— Искаш да кажеш, че сте знаели за подготовката на операцията?

— Доста по-заплетено е. Китаб е мъртъв.

— Как така? Имам предвид… Страхотно! Божичко, това е чудесна новина. Бях се разтревожил по едно време. Мислех си, че този негодник сериозно ще ви изправи на нокти. Открихте ли и експлозивите?

— Да.

— Всичките петдесет кила? Слава богу. Размина ви се на косъм.

Фон Даникен се втурна в гаража. Преброи пакетите с експлозив. Четири вързопа по пет пакета. Двайсет килограма, не повече.

— Кое ни се е разминало на косъм, Фил? Какво е подготвял Китаб?

— Мислех, че вие… — Връзката се накъса и гласът на Палумбо заглъхна между серия от пукания. — … откаченото шибано копеле.

— Не те чувам добре. Мога ли да те избера на стационарен телефон?

— Не става. В движение съм.

Фон Даникен излезе от гаража и застана под дъжда с надеждата да улови по-силен сигнал.

— Попитах те кое ни се е разминало на косъм.

— Тъкмо ти казвах какво ни разказа Гасан. Шибаната иранска откачалка Китаб е възнамерявал да разбие самолет на територията на Швейцария.