Правилата на измамата

41.

Гопенщайн — разположен на хиляда и петстотин метра надморска височина и с население от три хиляди души — се гушеше в прегръдката на долината Лоч. Градчето нямаше претенции нито за историческа слава, нито за живописност. Ако някой изобщо беше чувал за него, то бе единствено заради факта, че там се намираше крайната южна гара на 12-километровия железопътен тунел, минаващ през Лочберг. Той свързваше северния кантон Берн с кантона Вале в южна посока.

Построената през 1911 г. реликва имаше само една линия за движение и не разполагаше с авариен тунел, каквато бе обичайната практика в по-съвременното строителство. Разширяваше се единствено в двата си края, където линиите ставаха две, но само за около километър. Тази старина обаче имаше огромно значение. Всеки товарният влак превозваше през планината над две хиляди коли, камиони и мотоциклети.

След като плати билета на стойност двайсет и франка, Призрака спря автомобила в зоната за изчакване. Маркировката разделяше асфалта на ленти, номерирани от едно до шест. Първите две вече бяха запълнени с коли и камиони. Служител в светеща оранжева жилетка го насочи към третата лента.

Влакът чакаше. Вместо пътнически вагони имаше открити платформи с навеси от метални пръчки за защита от природни стихии. Дългата им редица потъваше в непрогледния мрак. Заприлича му на една великолепна, сърдита, гигантска змия, подала главата си от входа на пещера…

Погледна часовника си. Оставаха девет минути до тръгването на влака.

Призрака се взря в огледалото за обратно виждане и видя Рансъм да влиза по алеята на разстояние три коли зад него. Тупна с длан по волана — нещата вървяха по вода…

Отвори жабката, извади пистолета си и прикрепи заглушителя. После го положи на седалката до себе си. Свали мускалчето от врата си. Прошепна молитвата си бавно и със страст, докато съзнанието му долавяше глухите удари на тъпаните от тропическите гори. Намаза куршумите един по един с отровата. Уверен, че душата на поредната му жертва няма да го преследва от отвъдното, Призрака зареди пистолета си.

Оставаше му само да чака.

Светна зелен сигнал. Двигателите заръмжаха. Стоповете примигнаха. Автомобилите бавно започнаха да пъплят към товарните вагони. Лентите от дясната му страна опустяха. Колата пред него потегли. Джонатан се придвижи напред и стъпи на платформата. Продължи да следва колата пред себе си вагон след вагон, в посока към локомотива. От двете страни се издигаше нисък парапет, а от навесите висяха табели с надписи, уведомяващи водачите да дръпнат ръчната спирачка и да не напускат автомобила по време на движение.

Фаровете осветяваха тясното пространство. Имаше чувството, че е напъхан в цевта на пушка. Натисна спирачките на мерцедеса. Намираше се в началото на вагона на около метър от колата пред него. Шофьорите изгасяха двигателите. Светлината в тунела угасна и настана мрак.

Минутите течаха една след друга. Влакът се разклати и тръгна, потръпвайки като надигащо се от сън животно. Ритмичното потракване по траверсите ставаше все по-бързо. Планината ги притискаше все по-плътно в прегръдката си. Пред погледа му зейна огромната паст на притихналия тунел. Ушите му заглъхнаха от промяната в налягането. Влакът ускори ход и потъна в непрогледната тъмнина…

Джонатан държеше очите си отворени, ала не виждаше нищо. В съзнанието му бавно изплува лицето на Ема. Гледаше го през рамо.

— Следвай ме — каза тя.

Ехото на гласа й го изпълни целия. Той вдигна рязко глава и стреснато отвори очи. Погледна часовника си — беше задрямал за пет минути. Побърза да се разсъни и светна лампичката над главата си.

Извади от куфарчето документацията за „Цуг Индустриал“. ЦИАД. За пореден път прочете съобщението от Хофман до Ева Крюгер относно ТАР. … трябва да бъде приключен до 11-ти февруари. Нещо в тази дата не му даваше мира. 11-ти беше след четири дни. Тогава се сети. Ема трябваше да замине за Копенхаген за двудневна регионална среща на „Лекари без граници“. За пръв път бе принуден да оценява действията й под лупа. Наистина ли бе възнамерявала да пътува за Дания, или си е била наумила нещо друго? Нещо организирано предварително от Блиц или Хофман, или пък някоя друга личност от паралелния й живот.

Насочи вниманието си към лъскавата брошура на компанията. От вътрешната страна на корицата имаше снимка на кокетна триетажна административна сграда с долепена до нея фабрика. Разлисти останалите фотографии изобразяващи внушителни сребристи машини с изправени до тях работници, потънали в сериозен разговор.

„Цуг Индустриал“ е основана през 1911 г. от Вернер Щуц като компания производител на прецизни оръжейни цеви, гласеше кратката фирмена история. До началото на 30-те, господин Щуц разширява дейността и добавя към продуктовата линия леко и тежковъоръжение, както и първите масово произвеждани стоманени крила за нуждите на авиацията. Тъкмо навреме, помисли си Джонатан. Точно когато половината свят ще се стреми да заграби колкото се може повече оръжие. Поредната история на успеха, повторила се безброй пъти през потъналия в кръв двайсети век. Както се очертаваше, подобна съдба грозеше и новото столетие.

Отвори брошурата на последната страница и се загледа в цифрите. Годишен оборот — 55 милиона. Печалба — 6 милиона. Служители — 478. Истински пари в огромни количества.

Колкото повече четеше, толкова по-голям гняв го изпълваше. Без съмнение ЦИАД бе реално съществуваща законна фирма. Как тогава в списъка на служителите й фигурираше жена с измислена самоличност.

В този момент някой рязко почука на прозореца му.

Джонатан подскочи на седалката си и обърна глава наляво.

Трябваше му някаква кърпа. Призрака не предполагаше, че ще бъде толкова тъмно. Блясъкът от изстрела щеше да се види от поне десет коли назад. Той порови из чантата с багажа си и измъкна отвътре черна тениска. Разкъса я и уви парчето плат около заглушителя. Преди да излезе от автомобила си, прикрепи торбичката над отвода за изхвърляне, за да улови празните гилзи.

Отвори внимателно вратата, измъкна се и я остави леко открехната до завръщането си. Приведе се в тясното пространство до предпазния парапет и погледна назад. Въздухът в тунела беше леден и влажен. Покрай него, на една ръка разстояние, профучаваха каменните плочи на стената. Мерцедесът стоеше през три коли зад неговата. Автомобилите помежду им тъмнееха — явно шофьорите си почиваха. Лампата в купето на Рансъм обаче беше включена. Четеше някакви документи, осветен като на театрална сцена.

Все така приведен, Призрака тръгна нататък. Мина покрай едната кола, после покрай следващата. Погледна часовника си. Девет минути след тръгването на влака. Служителят на гишето за билети го бе уведомил, че ще прекосят тунела за петнайсет минути. Впери поглед в Рансъм. Светлината в купето беше проблем. Не искаше да забележат тялото, преди да са стигнали до Кандерстег. Мобилните телефони имаха обхват в тунела. Някой можеше да се обади в полицията.

Приклекна.

Изчака една минута. После отново тръгна.

Заобиколи последната кола и се прехвърли на другата платформа. Мерцедесът беше в началото на вагона. Тук нямаше предпазен парапет и Призрака трябваше да внимава да не се подхлъзне. Направи още една крачка и се подпря на предната броня. Изправи се до шофьорската врата. Освободи предпазителя и почука с пистолета си по прозореца.

Джонатан Рансъм погледна право към него.

Призрака натисна спусъка.

Джонатан се взря през прозореца. Отвън имаше нещо някаква сянка, силует… Очите му се разшириха от уплаха. Към челото му бе насочен пистолет.

Заслепи го внезапен блясък.

Сепна се и извърна глава встрани. Разнесе се звук като от хрущене на пясък. После още веднъж. Джонатан обърна очи към тайнствения силует. Отново огнен език облиза стъклото. Куршумите удряха в прозореца, но не успяваха да го пробият…

Стъклото беше бронирано.

Той не можа да реагира навреме. Вратата се отвори и през процепа се подаде ръка. До бузата му се опря дулото на пистолет.

Джонатан отметна инстинктивно глава назад и сграбчи китката. Насочи я нагоре точно преди поредният куршум да пробие тавана. Стисна китката с двете си ръце и я изви надолу. Погледна към вратата и мярна очертанията на лице. Свъсен поглед, хладнокръвно изражение…

В този момент влакът навлезе в разширения участък към края тунела. Стената от дясната му страна изчезна и пред погледа му се ширна гледка, подобна на подземна пещера. В далечината примигваха светлини. Наближаваха гарата в Кандерстег.

Килърът едва успя да отскубне китката си. Джонатан хлопна вратата и я заключи. Тъмният силует потъна в мрака. Джонатан запали двигателя. Ала къде да отиде? Напред или назад бе невъзможно, а не можеше да стои и да чака да го застрелят. Натисна клаксона и включи фаровете. Ксеноновите лъчи обляха колите пред него в кристално синкава светлина. Едва сега забеляза, че между вагоните нямаше предпазни парапети. Разделяше ги напречна верига, дълга около два метра.

Влакът излезе от тунела. Железопътната линия се насочи наляво, плътно покрай перона за разтоварване. Джонатан включи на скорост, завъртя волана и натисна педала на газта. V-образният 12-цилиндров двигател мощно тласна колата напред. Бронята скъса предпазната верига и автомобилът се стовари на перона. Предното стъкло се покри с мокър сняг.

Джонатан се приведе напред и затърси опипом лоста управление на чистачките. Пред погледа му изникнала тъмните очертания на някакво препятствие. Най-после успя да открие това, което търсеше, и чистачките се раздвижиха. Само на десетина метра пред него стърчеше вестникарска будка. Завъртя рязко волана и на косъм успя да избегне удара.

Продължи по товарната рампа към паркинга и спря на червения светофар, регулиращ достъпа към магистралата. Далеч зад него проскърцаха спирачките на влака. Свалянето на колите от платформите още не беше започнало.

Светофарът светна в зелено.

Джонатан зави по магистралата и пое направо, оглеждайки се за най-близкия изход, като внимаваше да не превишава ограничението за скоростта. Десетина минути по-късно вече се носеше по тесния път, който го отвеждаше все по-далеч от магистралата. Увери се, че никой не го следва, отби встрани и угаси двигателя. Вдигна очи към огледалото за обратно виждане. Отсреща го гледаше един беглец. Дишаше учестено и се чувстваше замаян, сякаш всеки момент щеше да повърне.

Не за пръв път стреляха по него. Веднъж, докато работеше в полева болница в Либерия, попадна в престрелка между две воюващи фракции. Беше в операционната. Ампутираше гангренясал крайник вследствие на рана от мачете. Дори и сега, след изминалите седем години, ясно виждаше себе си с триона в ръка, докато куршумите се забиваха във варосаните циментови стени. Отвън се носеха обичайните викове и писъци. Много добре помнеше мъжкия глас, който крещеше: Cachez-vous vite. Ils vont nous tous tuer. „Скрийте се бързо. Ще избият всички ни“. Но никой в операционната не помръдна. Дори когато един от изстрелите вдигна във въздуха системата за венозно вливане.

Загледа се в страничното стъкло до себе си. Нямаше мрежа от пукнатини, нито дупки. Само три драскотини с формата на звездички. Прокара пръсти по повърхността му. Нямаше дори вдлъбнатина. Удивително, помисли си той, чудейки се как е възможно парче стъкло да отблъсне куршум, изстрелян от упор. Вероятно не беше стъкло, а някакъв вид пластмаса. Каквото и да беше, харесваше му. И то дяволски много. Пъхна пръста си в пробитата в тапицерията на тавана дупка, но не успя да открие куршума.

Отпусна се на седалката и се замисли за надвисналата над главата му опасност. Беше прекрачил някаква граница. Може би когато избяга от полицията в Ландкарт или когато реши да открие Готфрид Блиц. Това нямаше значение. Той вече не беше опечаленият съпруг, опитващ се да научи нещо повече за двойствения живот на съпругата си. За потайните и занимания. Той беше станал част от това… каквото и да бе то.

Без да обръща внимание на дъжда, излезе от автомобила и огледа пораженията. Предната броня беше надраскана и огъната отдолу, но иначе на колата й нямаше нищо.

Истински танк, помисли си той, завладян от някакво нелепо чувство на гордост.

Бързо се пъхна обратно вътре и усили климатика. Замисли се за човека, който се опита да го ликвидира. Нямаше никакви съмнения, че това е убиецът на Блиц. Сигурно го бе преследвал цял ден, изчаквайки удобен момент. Но защо толкова дълго? Можеше да свърши тази работа и по-рано в планината или в града, където Джонатан бе много по-уязвим. Нямаше отговор на този въпрос.

В едно нещо обаче не се съмняваше — убиецът се изненада точно колкото и той самият, че колата е бронирана.

Точно така, човече. Не кола, а шибан танк!

Докосна медальона на врата си. Свети Кристофър, покровител на пътешествениците. Прииска му се да го целуне. Усмивката му изчезна като попарена от внезапно завладелия го страх. Не му се вярваше и за секунда, че убиецът се е отказал от започнатото. Беше наоколо, преследваше го точно като едноръкия персонаж от историите за призраци.

Джонатан запали двигателя, включи на скорост и се запъти обратно към магистралата. Пое на север към Берн. По магистралата се движеха и други автомобили и той често поглеждаше в огледалото за обратно виждане, но не забеляза нищо тревожно. Планината остана зад гърба му, а хоризонтът в далечината се обагри в оранжево. Светлините на града.

Брониран автомобил, сто хиляди швейцарски франка и кашмирен пуловер…

Но за кого ли бяха предназначени?