Правилата на измамата

39.

Джонатан напусна пределите на Аскона, но не последва крайпътните табели на изток за Лугано, Аироло и тунела Сен Готар — надежден маршрут, който щеше да го отведе до крайната му цел за не повече от три часа. Пое към планината, също като предишната нощ.

Използва вградената система за сателитна навигация в колата и избра името на града, за който пътуваше. Маршрутът веднага се появи на екрана. Гласовата команда му нареди да завие наляво след шестотин метра. От четири, платната станаха две и езерото започна да се отдалечава от погледа му. Пътят мързеливо залъкатуши нагоре. Хълмовете се губеха под надвисналите облаци. Поройният дъжд бързо се превърна в суграшица и яростно заблъска по предното стъкло.

Куфарчето на Блиц лежеше на пода до него. Замисли се за съобщението до Ева Крюгер за приключването на Проект ТАР. Бележката звучеше безобидно, ако ТАР не се споменаваше и в информацията от преносимата памет в гривната на Ема. Припомни си логото на компанията, изписано с готически шрифт. ЦИАД. Кой се обажда?, беше попитал Хофман. В гласа му се долавяше не толкова ярост, колкото откровена уплаха.

Кой, наистина? Джонатан се питаше същото. Цялото това шикалкавене го измъчваше неимоверно. Заговорът. Лъжите. Измамата. Колко време вече продължава това? — искаше му се да попита Ема. Кога започна всичко? Колко пъти си ме лъгала? И най-вече: Как съм могъл да усетя нищо?

Пусна климатика. Топлият въздух изпълни колата с познат аромат на ванилия и сандалово дърво. Инстинктивно погледна към седалката до себе си. Цялото му същество се изпълни с трепет. Там нямаше никого, разбира се, ала за част от секундата почувства присъствието на Ема. Бе усетил уханието на косата й.

— Трябва да ти призная нещо — казва Ема. — От известно време чета пощата ти.

Август е. Неделна утрин. Намират се в Саная, мъртъв град на източната йорданска граница с Ирак. Временно назначение за три дни. Заместват един от колегите на Ема, опериран от апандисит. Работата е лека и приятна — настинки, вируси, повърхностни рани и контузии…

Рано е и двамата лежат един до друг върху измачканите чаршафи. През отворения прозорец нахлува топлият полъх на вятъра и напевният глас на мюезина5, подканящ правоверните за молитва. Сами и необезпокоявани от никого преоткриват забравените навици на ухажването, правенето на любов всяка сутрин, заспиването след това и повторното събуждане с ласки.

Париж е забравен. От главоболията няма и следа. Както и от замисления поглед.

— Четеш пощата ми ли? — пита Джонатан. — Попадна ли на нещо вълнуващо?

— Ти ми кажи.

— Писмо от приятелката ми във Финландия ли намери?

— Никога не си ходил там — смъмря го Ема.

— Брой на списание „Плейбой“?

— Не — казва тя, плъзва се отгоре му и го възсяда. — Ти нямаш нужда от списания с разголени момичета.

— Предавам се — казва Джонатан и прокарва ръце по бедрата й, гърдите й. Усеща възбуда. — Кажи ми ти.

— Ще ти подскажа. Voulez–vous coucher avec moi? — Акцентът й е ужасен. Нещо като френски с пензанско произношение.

— Нали току–що го направихме. Поне аз така си мисля.

Ема клати глава.

— Ah, oui, oui — продължава тя. — Uh, Je t’aime. Pepe le pew. Magnifique…

— Обичаш Пепе льо Пю? Сега вече съм сигурен, че съм се оженил за откачалка.

— Non, non. Fromage. Duck a l’Orange. Patisserie.

— Нещо френско ли е? Разбрала си, че съм абониран за „Гид Мишлен“?

Ема пляска с ръце, очите й грейват. Топло.

— Um… Croix Rouge… Jean Calvin… Fondue — продължава да бърбори весело.

Изведнъж Джонатан се сеща. Тя говори за писмото от Световната здравна организация. Кратка бележка от началството с предложение за работа в управлението в Женева. — А, това ли? — разочаровано отронва той.

— Леле, колко си невъзмутим — тя се търкулва до него. — Защо не си ми казал? Това е страхотна новина.

— Наистина ли?

— Нека отидем. Заслужаваме го.

— Женева означава административна работа. Ще бъда заклещен зад някое бюро.

— Това е повишение — възразява ентусиазирано Ема. — Ще поемеш ръководството на антималарийната кампания за Близкия изток и Северна Африка.

— Аз съм лекар. Предполага се, че трябва да лекувам.

— Няма да е завинаги. Освен това, малко промяна в темпото ще ти се отрази добре — настоятелно говори тя.

— Женева не е промяна в темпото, а промяна в професията.

— Ще гледаш на работата си от друг ъгъл, това е всичко. Помисли си само колко много ще научиш. Освен това, ще изглеждаш много сладък в костюм — притваря замечтано очи Ема.

— Аха, и докато се усетя, ще си ме записала и в някой голф клуб — недоволства Джонатан.

— Мислех, че всички лекари обичат голф.

Той я поглежда съвсем сериозно. Сигурен е, че има и нещо друго.

Ема се подпира на лакът и признава, че от известно време не може да понася сегашния си живот.

— Искам да се храня в ресторант с бяла покривка на масата. Искам да пия вино от чиста чаша. Искам да облека рокля и да се гримирам. Странно ли ти звучи?

— Ти в рокля? Невъзможно. — Джонатан отмята чаршафа и става от леглото. Няма желание да води този разговор. Нито сега, нито когато и да било. — Съжалявам, но зад бюро не сядам.

— Моля те — казва Ема. — Поне си помисли.

Той се обръща и поглежда към съпругата си. Лицето й е загрубяло и загоряло от непрекъснатото излагане на слънцето и вятъра. Буйната й огнена грива неусетно се е превърнала просто в рошава коса без блясък. Раната на брадичката й още не е зараснала.

Поне си помисли…

В Женева щяха да имат много свободни утрини. Време да безделничат. Време да си имат бебе, а не само да говорят за това. И разбира се, катеренето. Шамони е на два часа път с кола на север от Женева. Бернер Оберланд — два часа на изток. Доломитес — на юг.

— Може и да си помисля — казва той, дръпва завесите и поглежда към голия, опечен от слънцето пейзаж. — Но не разчитай много на това.

Пред джамията се трупат хора за сутрешната молитва. Мъжете се поздравяват по арабски обичай, с целувка по двете бузи.

— Ще ставаш ли? — пита той през рамо. — Ако искаш, мога да изляза и да ти донеса закуска.

И тогава забелязва колата. Бялата лимузина, движеща се с бясна скорост през засъхналата кал. Там, където изобщо не й е мястото. Под гумите й се вдига облак прах, докато подскача и се тресе по неравната повърхност. Зад предното стъкло — два силуета.

— Дръпнете се — крещи Джонатан към тълпата, но гласът му звучи като шепот. После още по-силно: — Махнете се оттам! Дръпнете се! Бързо!

Безпомощен, вижда как колата се забива сред тълпата й във въздуха политат тела. Писъци. Изстрели. Колата се удря в стената на джамията. Върху капака й се посипват тухли и хоросан. Настъпва кратка тишина. Блясва светлина.

Ослепителна.

Част от секундата по-късно идва и трясъкът. Оглушителен тътен, пронизващ тъпанчетата му. Три последователни експлозии…

Джонатан се хвърля към леглото и покрива тялото на Ема. Ударната вълна отнася прозорците, посипва стаята с натрошени стъкла, пепел и хоросан, а корниза за завесите полита като копие на кръстоносец.

— Кола-камикадзе — казва той, когато шумът утихва. — Удари се в джамията.

Става замаян и изчиства отломките от косата си. Ема скача от леглото и на пръсти, покрай стъклата, отива до скрина да вземе дрехите си. Джонатан търси лекарската си чанта, но Ема вече я е открила и тъпче в нея марля, бинт и кърпички за дезинфекция от медицинския шкаф. Джонатан застава до нея и изброява лекарствата, които ще му трябват. След минута и половина чантата е заредена.

Към небето се вие черен пушек. Джамията я няма. Взривът е помел сградата. Само основите стърчат от земята, като изпочупени зъби. Във въздуха продължават да се носят отломки и парчета хартия.

Джонатан се приближава към смачкания автомобил и забавя крачка. Вторачва се в чифт димящи обувки. Наблизо стърчи ръка, стиснала Корана. По-нататък лежи горната част на човешко тяло. Всичко е овъглено и под гизнало в кръв. Оцелелите се изправят на крака и тръгват нанякъде като замаяни. Други тичат да откликнат на жалните викове на ранените. Миризмата на пушек и обгоряла плът е непоносима.

— Насам — вика Ема.

Гласът й е твърд като скала. Стои до легнал по гръб млад мъж. Лицето му е кървава пихтия, плътта по гърдите му — разкъсана и силно обгоряла. Но вниманието на Джонатан е привлечено от крака му. От крачола на панталона му стърчи парче раздробена кост. Тежка бедрена фрактура.

— Не мърдай — нарежда му Джонатан на арабски. — Стой абсолютно неподвижно. — После се обръща към Ема: — Ще го шинирам. Жизненоважно е да не мърда, за да не спука бедрената артерия.

Ема притиска раменете му и се бори с буйстването на ранения, докато Джонатан шинира крака.

Джонатан вдига глава и набързо преброява още поне десетима, които имат спешна нужда от помощ. Решението му с кого да започне ще определи кой ще живее и кой не.

— Добре — казва той и поглежда Ема в очите. — Да отидем…

— Къде? — недоумява тя.

— В Женева.

— Наистина ли?

— Онези бели покривки, за които спомена, ми се струват доста примамливи точно в този момент — мрачно въздъхва той.

Джонатан започна спускането по завоите към Бриг. Часът беше 21:45. Температурата — минус три градуса по Целзий. Докато вземаше един остър завой, усети как задните гуми поднасят за секунда. Пътят започваше да се заледява.

Поддържаше добра скорост, въпреки суровото врем. Както и очакваше, по планинския път нямаше почти никакво движение. Преброи шест коли, идващи от противоположната посока. Нито една от тях не беше полицейска. В огледалото за обратно виждане на няколко пъти забеляза фарове зад себе си, ала водачът или бе изостанал, или бе спрял някъде. Според сателитната навигация, до крайната точка оставаха трийсет и осем километра. Отдясно подмина пътен знак с надпис „Лочберг“, а до него — символ на кола, натоварена върху железопътен вагон-платформа.

Ема бе уредила повишението му. Не самата Ема, разбира се, а хората, за които работеше. Началниците й. Изводът бе ясен. Имаха свой човек в Световната здравна организация.

Но кой? Някой в Личен състав? Някой от регионалните вицепрезиденти? Самият генерален директор? Измежду тях преброи един чилиец, един японец, един зимбабвиец, двама англичани и един швед.

По-лесно ли щеше да е, ако имаше и американец? — зачуди се Джонатан. Прибавянето на Америка към тази шарена група само засилваше объркването му. Ема бе отявлен критик на „най-голямата демокрация в света“. Не подкрепяше нито структурата на нацията, нито сферите на влияние, нито политиката на силата. Но най-вече отричаше отвратителния им навик да се навират там, където не са желани.

Ала ако не работеше за Америка, тогава за кого? За англичаните? За израелците? Как наричаха французите шпионската си служба… онези умници, които преди години потопиха „Рейнбоу Уориър“ на пристанището в Окланд? С ужас осъзна, че всъщност може да е работела за всеки? Държавата нямаше значение. Важни бяха целите.

Ема и нейното чувство за дълг…

Всичко навън побеля. Потопен в ледената нощ, Джонатан отново се сети за взривената джамия. За ослепителния пламък, изригнал част от секундата преди да се чуе тътенът от експлозията.

Дали и колата-камикадзе е била част от плана? Сламката, наклонила везните в нейна полза? Умоляваше да му даде отговор. Ала тя нямаше как да го направи.

За жалост.