Джонатан отмести поглед от входа на железопътната гара в Ландкарт към паркинга от другата страна на улицата. Последен модел мерцедес лимузина стоеше в центъра на третата редица, точно на обозначеното място в картата от чантата на Ева Крюгер. За наблюдателен пункт бе избрал входа на затворен ресторант на около петдесет метра по-нагоре по улицата.
Обикаляше около гарата вече двайсет минути. На всеки половин час пристигаха влакове от Чур и Цюрих и тогава тротоарът се изпълваше с пътници. В района на паркинга влизаха и излизаха коли. После всичко утихваше до пристигането на следващия влак. През цялото това време Джонатан не забеляза нито един полицай наоколо. Но все пак нямаше как да знае дали някой не наблюдава паркинга. При всички положения бе решил, че Симон е напълно права. Ченгетата, които искаха да откраднат багажа на Ема, бяха престъпници.
В шест без пет вечерното задръстване по улиците беше в разгара си. Фаровете на автомобилите преминаваха покрай него като ослепително парадно шествие. Той потропваше с ботуши в опит да се постопли. Бе оставил Симон в края на града, въпреки бурните й протести. Някои неща изискваха работа в екип, други — точно обратното. Това тук, без съмнение, трябваше да свърши сам. Загърнат в якето си, Джонатан не сваляше поглед от мерцедеса.
Вземи писмото.
Покажи квитанциите.
Приеми пратката.
Провери в картата местоположението на паркирания автомобил.
Преоблечи се. Приглади косата си назад. Не забравяй венчалната халка.
Прескочи от единия си живот в другия.
Предай пуловера и плика със стоте хиляди франка.
Но къде? Кога? На кого? И най-вбесяващият от всички въпроси — защо?
Стисна ключовете за колата между пръстите си и се замисли за Ема. Измъчваше го само един въпрос — кога съпругата ти е твоя съпруга?
И когато не е твоя съпруга, коя е?
Доктор Джонатан Рансъм — възпитаник на Югозападния медицински институт в Болдър, филиал на университета в Колорадо; главен специализант по хирургия в болницата „Слоун Кетъринг“, Ню Йорк, и аспирант от Университетската болница в Оксфорд със специалност Реконструктивна хирургия. Стои на пистата на летището в Монровия, Либерия, докато слизащите от самолета пътници го подминават. В осем сутринта слънцето пъпли нагоре по сърдитото оранжево небе. Вече е горещо и влажно; въздухът е наситен с тежка миризма на самолетно гориво и морска сол. От групата чернокожи, струпани покрай високата ограда на пистата, се разнасят викове. Мощно „ра-та-та-та“ от картечница отеква твърде наблизо.
Няма място за притеснение, увериха го, преди да замине. Бойните действия се водят извън града.
Джонатан тръгва към сградата за паспортен контрол, подминавайки два подпухнали трупа, захвърлени до оградата — майка и дъщеря, съдейки по прегръдката им. Въпреки че заради мухите е трудно да се каже със сигурност.
— Ти ли си Рансъм?
Очукан военен джип спира до него. Млада жена със слънчев загар и буйна медночервена коса, прибрана на конска опашка, стиска огромния волан.
— Ей? — крещи тя, за да надвика грохота на самолетните двигатели. — Ти ли си доктор Рансъм? Качвай се. Ще те спася от целия този цирк.
Джонатан мята сака си на задната седалка.
— Мислех, че сраженията се водят извън града — едва отронва той.
— Това не са сражения. Това е „диалог“. Не четеш ли вестници? — Непознатата му протяга ръка. — Ема Роуз се казвам, приятно ми е.
После поемат из най-отвратителните квартали, които някога е виждал. Долепени една до друга десететажни сгради — като зид, ширнал се на километри край пътя. Градът рязко свършва и започва полето — спокойно и тучно, в контраст с шумния, грозен пейзаж отпреди малко.
— Първо назначение ли ти е? — пита тя. — Винаги пращат новобранци.
— Защо така?
Ема не отговаря. По лицето й пробягва усмивката на Мона Лиза. Болницата се помещава в някаква съборетина, разположена до обраснало с мангрови дървета мочурище. Десетки жени и деца лежат насред тревата в червената кал, заобикаляща грозната сграда. Очевидно е, че много от тях са ранени, някои — тежко. Мълчанието им те удря като плесник в лицето.
— Имаме такова струпване веднъж на няколко дни — казва Ема и спира джипа зад болницата. — Нападения с минохвъргачки. Слава богу, повечето рани са повърхностни.
Джонатан хвърля поглед към едно от налягалите момчета, от прасеца му стърчи голямо парче шрапнел. „Повърхностни“ означава, че няма да умре от кръвозагуба.
Нисък брадясал мъж с кървясали очи посреща приятелски Рансъм. Доктор Делакроа от Лион.
— Добре че самолетът нямаше закъснение — казва той и бърше ръце в омазаната си с кръв тениска. — Момичето във втора операционна е твое. Отсякла си е дясната ръка.
— Отсякла?
— Нали се сещаш? — Делакроа прави жест, имитиращ падане на гилотина. — С мачете.
— Къде да се подготвя за операция? — пита Джонатан.
— Да се подготвиш за операция ли? — Делакроа хвърля отегчен поглед към Ема. — Можеш да си изплакнеш ръцете в тоалетната. Там има и ръкавици. Не ги хвърляй. Ползваме ги многократно.
След края на първия си работен ден Джонатан стои на спечената пръст пред полевата болница, която служи и за тераса, и за рецепция, и за чакалня. В полунощ въздухът лепне от жега, изпълнен с крясъци на маймуни и откъслечни оръжейни гърмежи.
— Кафе? — Ема му подава чаша. Изглежда различна. По-слаба, някак по-дребна и не толкова наежена.
— Нямаме нулева група — казва Джонатан. — Загубихме двама пациенти, защото нямахме достатъчно кръв.
— Все пак успя да спасиш няколко.
— Да, но… — поклаща съкрушен глава. — Всеки ден ли е така?
— През ден.
Ред е на Джонатан да замълчи в отговор.
Ема го поглежда замислено.
— По-възрастните не искат да идват — обажда се тя след малко.
— Моля?
— Нали питаше защо пращат само новобранци. Затова. След време става твърде тежко. Влияе ти. Съсипва те. По-възрастните не могат да се справят. Казват, че ако гледката на толкова много мъртви хора спре да ти прави впечатление, значи си започнал да умираш по малко.
— Така е.
— Видях, че си учил в Оксфорд — продължава Ема приятелски. — Аз учих в „Св. Хилда“. Сравнителни политически системи.
— Искаш да кажеш, че не си лекар?
— Божичко, не! Имам и диплома за медицинска сестра, но тук се занимавам с организацията. Логистика и прочие. Ако някога забележиш, че имаме достатъчно кръв, можеш да благодариш на мен.
— Не исках да те засегна… — започва да се извинява Джонатан.
— Разбира се, че не го каза нарочно.
— Не бях сигурен дали си англичанка, съдейки по акцента. Да не би да си от Шотландия или може би Централна Европа? Прага или там някъде…
— О, не! Аз съм от Югозападна Англия. Корнуол, този район. Вярно е, че говорим малко странно. Пензанс. Чувал ли си го?
— Пензанс? В известна степен. — Джонатан поема въздух и с риск да стане за смях, издува гърди и започва да рецитира мелодично:
За мен математиката е наука понятна,
решавам уравнения — и прости, и квадратни.
Биномни теореми, щом сполети ме муза,
запомням и пресмятам квадрат от хипотенуза.
Тя мълчи и той добавя:
— Гилбърт и Съливан. Комедийната опера „Пиратите от Пензанс“? Не ми казвай, че не си чувала за Модерния генерал-майор.
Ема внезапно избухва в смях.
— Разбира се, ала човек просто не очаква да му го изрецитират насред дивата африканска пустош. Господи! Почитател, а?
— Не аз. Баща ми. Беше дипломат. Живели сме къде ли не — Швейцария, Италия, Испания… Ала където и да се местехме, той не пропускаше представление. Знаеше тази песен на английски, немски и френски.
В далечината се чува енергичен ритъм. Бас на електрическа китара. Ема обръща глава по посока на музиката.
— Клуб „Мутайга“. Страхотна дискотека.
— Клуб „Мутайга“ е в Найроби. Гледал съм „Отвъд Африка“.
— И аз — прошепва тя и се надига на пръсти. — Не казвай на никого, че съм откраднала името оттам. Идваш ли?
— На дискотека ли? — Той поклаща глава. — На крак съм от доста време, направо съм скапан.
— Е, и? — Ема хваща ръката му и го повежда към източника на ритмичната музика.
Джонатан се съпротивлява.
— Наистина благодаря, но искам да поспя.
— В момента говори старото ти „аз“.
— Старото ми „аз“?
— На главен специализант, който няма време за забавления, защото е улисан да печели награди и стипендии. — Тя го повлече за ръката. — Не ме гледай така. Казах ти, че работя като администратор. Видях документите ти. Искаш ли един съвет? Старото ти „аз“… дето се съсипва от работа. Забрави за него. Няма да издържи и седмица. Това е Африка. Тук всеки започва нов живот.
По-късно, след много танци, бира и пеене с пълно гърло, Ема го повежда навън към пущинака, далеч от оглушителната музика и навалицата. Тръгват по тясна пътечка между тропическите дървета, виеща се като драскотина в мрака, и излизат на равно сечище. Над тях се разнася крясък на маймуна, после всичко утихва. Тя се обръща към него с разпиляна по лицето коса и го поглежда в очите.
— Отдавна те чакам — казва небрежно Ема, протяга ръка към колана му и го придърпва към себе си.
И Джонатан я чака отдавна… Завладява го само за ден. Той я целува, а тя му отвръща. Прокарва ръка под блузата й, плъзва я по гладката й влажна кожа и обгръща с план гръдта й. Тя захапва устната му и се притиска към него.
— Аз съм добро момиче, Джонатан. Познах те още щом те видях.
Разкопчава ризата му и я изхлузва от раменете. Дланта й гали гърдите му и се плъзва надолу. Ема отстъпва назад, съблича тениската си през главата и изритва дънете си встрани. Жадният му поглед я изпълва с наслада.
— Как го разбра? — пита той и притиска тялото й до своето.
— Също както и ти.
Джонатан се отпуска по гръб на тревата, а тя се намества върху него. Лунната светлина танцува в бакърените й коси. Дърветата поклащат клони. Далечен смях разцепва тишината.
Влакът от Чур пристигна, а минута след него и този от Цюрих. Пътниците започнаха да се трупат на тротоара пред спирката. Сега или никога — Джонатан излезе от входа и притича през улицата. Прескочи оградата на паркинга и пое по централната пътека. Ако някой наблюдаваше гарата, щеше да види и него. Висок около 190 см бял мъж, облечен в ново тъмносиньо яке, в комплект със скиорска шапка, ниско нахлупена до очите, прикриваща гъстата му, леко чуплива, прошарена коса.
Недей да бързаш, повтаряше си той, насилвайки се да забави крачка.
Извади ключовете от джоба си и отключи колата дистанционно. Имаше усещането, че всичко е изпипано до последната подробност. Точно както Ема обичаше. Автомобилът изпиука. Не се оглеждай, каза си той. Колата е на Ема, значи е и твоя. Модел S-600. Цвят — черен диамант. Всяка съпруга на хирург е родена да кара такава.
Седна зад волана и затвори вратата. Докосна скоростния лост и моторът изръмжа. Джонатан подскочи в седалката и удари главата си в тавана. По дяволите, измърмори, осъзнавайки, че е натиснал бутона за запалване, разположен на върха на скоростния лост. Последен писък в автоматичните функции. Облегна се назад, като едва си поемаше дъх. Съвсем скоро, реши той, колите ще се управляват сами.
Огледа с интерес безупречното купе и вдъхна дълбоко миризмата на нова кожа. Не просто мерцедес, а последен модел чисто нова лимузина в цялата си девствена прелест. Цена — астрономическа. Не толкова кола, колкото храм на лукса. Машина от класа.
Настани се, намести седалката, огледалата и сложи предпазния колан. Включи на задна скорост и натисна газта. Моторът бръмчеше едва чуто, а гумите се плъзгаха по заледената настилка, сякаш се носеха върху облак.
Ала изведнъж той почувства внезапен порив на неоправдана омраза към возилото. Не просто защото беше доказателство, че Ема го лъже, а понеже олицетворяваше начин на живот, който не го привличаше. Повечето от специализантите по хирургия в „Слоун Кетъринг“ си мечтаеха на глас за кабинет на Парк Авеню и къща в Хемптънс. И щяха да ги имат — работеха здраво и ги заслужаваха. Просто за Джонатан медицината не беше средство за постигане на някаква цел. Медицината бе самата цел. Категорично не желаеше да съдят за него по имуществото му. По вещи като тази кола. Важни бяха делата. Доктор Джонатан Рансъм обичаше да се грижи за другите.
Излезе от мястото си в редицата и потегли към изхода. Автомобилите на главния път свистяха покрай него и в двете посоки. Пешеходците бързаха да пресичат. Пред фаровете на мерцедеса застана някакъв мъж. Засенчи очи с ръка и впери поглед през предното стъкло. Полицай. Без съмнение… Джонатан пусна волана и зачака мъжът да извади пистолета си и да извика: „Излез от колата! Арестуван си“.
Ала в следващия момент непознатият вече го нямаше — един от многото пътници, бързащи да се приберат у дома.
Движението утихна. Джонатан зави наляво и подкара автомобила по улицата, далеч от железопътната гара. Четири пресечки по-нататък спря, свали прозореца и извика:
— Качвай се.
Симон се настани на седалката до него. Сгуши се в палето си и се огледа.
— На Ема ли е? — попита.
— Предполагам.
Джонатан се качи на магистралата и пое на изток. Крайпътната табела гласеше: „Чур — 25 км“.
Симон сбърчи вежди:
— Къде отиваш?
— Обратно в хотела. Трябва да разберем кой е изпратил багажа.