Правилата на измамата

59.

Джонатан шофира, докато умората изцеди силите му. Слезе от магистралата на отбивката за Раперсвил от южната страна на Цюрихското езеро пое през града към хълмовете в покрайнините. Когато в продължение на десет минути не видя нито една къща автомобил, отби встрани и загаси двигателя. Оставаха му сто километра до Давос.

С помощта на фенерчето, прикрепено към вътрешната стена на жабката, внимателно прегледа закупените по-рано вестници. Знаеше съвсем малко за Световния икономически форум, предимно от репортажите в новините.

СИФ беше ежегодна конференция, която събираше около хиляда представители на политическия и бизнес елит от цялото земно кълбо, за да обсъждат наболели световни проблеми. Тазгодишната тема беше разпространението на ядрено оръжие. Щяха да присъстват осемнайсет държавни глави, двеста министри и четиридесет и седем от стоте най-влиятелни изпълнителни директори според класацията на списание „Форчън“.

Очакваше се височайшето присъствие на двама бивши американски президенти, британския министър-председател, султана на Бруней, краля на Йордания, членове на управителните съвети на „Шел Ойл“, „Интел“, Дойче Банк…

Статия във „Файненшъл Таймс“ коментираше мерките за сигурност по време на събитието. Около три хиляди войници щяха да подпомагат работата на батарея от двеста местни полицейски служители в охраняването на СИФ. Никой нямаше да бъде допускан без предварителна проверка. На снимките се виждаха високи заграждения, прорязващи заснежените площи, внушителни прожектори и въоръжена охрана с немски овчарки. Според фоторепортажа, Давос приличаше повече на концентрационен лагер, отколкото на модерен ски курорт.

В една от редовните рубрики на Тагес Анцайгер се обсъждаше швейцарска фирма, която произвеждаше скенерите за служебни карти, използвани от органите на реда на контролно-пропускателните пунктове. Изпълнителният директор на компанията се хвалеше, че никой не е състояние да се промъкне покрай техните устройства. Отбелязваше, че има три нива на сигурност.

Зелена зона — за местното население и гости на града, които все пак трябваше да представят документ за самоличност на някой от трите контролно-пропускателни пункта, за да им издадат служебен пропуск за форума. Трябваше да го носят около врата си непрекъснато.

Жълтата зона обхващаше района около Конгресхаус където се провеждаше самата конференция, както и публичните места в близост до хотелите на високопоставените гости. За достъп до жълтата зона се изискваше официална покана за събитието и проверка от органите на швейцарската Федерална полиция.

Червената зона включваше Конгресхаус, където се изнасяха всички речи и се провеждаха „преломните“ заседания, както и хотел „Белведере“, където отсядаха голяма част от височайшите персони.

Всички официално издавани карти за удостоверяване на самоличността, разрешаващи достъпа на посетителите до тези зони, бяха снабдени не само със снимка, но и с електронен чип с данни за притежателя й. Всяко лице с право на пребиваване в червената зона получаваше персонализиран четец за карта, който сканираше площ от десет квадратни метра и улавяше сигнал от картите на останалите участници. Върху дисплея на четеца се появяваше името, снимката и кратки данни за съответната личност. Всеки можеше да разпознае от пръв поглед Бил Гейтс или Тони Блеър, но с петролния министър на Саудитска Арабия нещата стояха по съвсем различен начин.

Джонатан измъкна цялото съдържание на жабката и го струпа на седалката до себе си. Предположи, че ако Ема е трябвало да достави колата на П. Дж. в Давос, вероятно й е бил издаден пропуск за червената зона. Разрови инструкциите за употреба на автомобила, гаранционната книжка и митническите декларации. Наведе се и бръкна в отделението над жабката. Ала нищо не откри.

Облегна се и се замисли. Щом пропускът го нямаше в чантите, изпратени от Блиц, значи трябваше да е в колата. Но къде? Според инструкцията за употреба, бронировката не беше единствената уникална особеност на автомобила. Машината можеше да се похвали и с подсилени гуми, които не спадат при спукване, противозанасяща система на спирачките и автоматично паркиране.

Откри онова, което търсеше в описанието на допълнителното оборудване: сейф, скрит под задната седалка. Излезе от колата и отвори задната врата. Наведе се в купето и намери копче в централната конзола. Седалката се вдигна. В кухината под нея имаше матовочерна метална кутия. Отвори я. Вътре лежеше кафяв плик, с напечатан върху него надпис „Ева Крюгер“. Разкъса го и в ръката му падна карта за самоличност с лента за носене около врата. Издадена от СИФ със същата снимка като в шофьорската й книжка. Имаше и още: френски паспорт на името на Парвез Джин и мобилен телефон.

Паспорт в комплект със сто хиляди швейцарски франка и бронирана лимузина „Мерцедес“. Всичко това, предположи Джонатан, в замяна за „златото“ на Парвез Джин, министър на технологиите на Фундаменталистка ислямска република Иран.

Огледа телефона. Един от най-евтините модели. Включи го и видя, че е зареден с ваучер от петдесет швейцарски франка. Защо е трябвало да оставят на Ема телефон, освен, за да се обади на някого… Някого, очакващ обаждане от точно определен номер. Парвез Джин? Провери телефонния указател, но в него нямаше никакви номера. Зачуди се дали пък Джин не е трябвало да потърси нея. Това изглеждаше по-вероятно. Министърът на технологиите щеше да изчака подходящ момент, за да се измъкне за кратко от охраната си.

Джонатан започна да проумява какво точно се случваме. Не напълно, но поне основните щрихи. Изпращане на товари в замяна на информация. „Злато“, както я наричаха. Сещаше се само за един тип стоки, които иранците желаеха. Изделия, които западният свят им забраняваше.

С разтуптяно сърце влезе в уебсайта на „Интел Линк“ и отново отвори товарителниците. Центрофуги, навигационни системи, вакуумни тръби. Прегледа месеците в обратен ред: декември, ноември, октомври. Карбонови филтри. Мартензитна стомана. Охлаждащи системи. Още по-назад — септември, август. Магнитни пръстени. Топлообменници. Не се съмняваше ни най-малко, че описанието не отговаря на истината. Нямаше значение дали разбира, или не, как точно функционираха. Знаеше каква цел изпълняваха и това бе достатъчно.

Заля го внезапно желание да излезе от колата. Трескаво се измъкна навън и пое по пътя. Ускори крачка, после затича нагоре по склона с всичка сила, усещайки наслада от паренето в краката си, от бясното туптене на сърцето си, от накъсаното си дишане…

Съзнанието му сякаш политна и той си представи, че точно в този момент се намира в планината, сред дълбоката пустош, на няколкодневна експедиция…

Тогава човек внезапно осъзнава, че поне за кратко е оставил всичко зад гърба си: миналото, настоящето, бъдещето. Един нов свят, различен от видяното досега, без обвързаност с миналото и без очаквания за бъдещето. Един самотник, заобиколен единствено от камъни, дървета и бързи планински ручеи. Едно туптящо сърце сред природа, която е съществувала много преди човечеството да започне да я плячкосва. Кратък момент, в който изпитваш великолепното усещане, че си жив…

След десетина минути стигна билото на хълма. На върха имаше струпана купчина камъни. Заобиколи я и спря. Дробовете му горяха, студът щипеше очите му. На север дългата, извита като сърп сянка на Цюрихското езеро се сливаше с осеяното с проблясващи мъниста небе. На юг се простираше потъналата в мрак долина, огряна тук-там от снопове светлина. На по-малко от километър в далечната от равното плодородно поле се извисяваха като гранитни кули отвесните планински склонове, забивайки острите си зъбци право в небето.

— Защо, Ема? — безмълвно запита той. — Как си могла да изпращаш такива материали на най-опасната държава в света? От тях се правят бомби. И то не просто бомби, а бомбата.

Малко по-късно тръгна обратно надолу. След десетина минути отвори вратата на мерцедеса. Настани се зад волана и пусна климатика. Един въпрос не му даваше мира.

За кого е работела Ема?

Облегна глава назад и затвори очи, но мислите му продължаваха да препускат. Задряма доста по-късно, едва когато първите лъчи на зората изпълзяха над хоризонта и озариха небето в мътносив отблясък.