Правилата на измамата

64.

Джонатан впери поглед в двата военни камиона, спрени на входа за долината. Около тях се шляеха десетина войници. На около пет километра по-нататък по пътя се виждаха още два камиона. Там момчетата не се мотаеха. Елитен взвод войници, облечени в спретнати камуфлажни униформи, с преметнати през гърдите автомати. Всяка от преминаващите коли се подлагаше на щателна проверка.

Към планинския град Давос водеше само един път. Единият му вход се намираше от северната страна, другият — от южната. Колкото по-навътре в долината се виеше шосето, толкова по-сгъстено ставаше военното присъствие. Джипове. Бронирани камионетки. Барикада встрани от пътя, подготвена за поставяне веднага щом се наложи. Капан, готов за залагане. Джонатан напрегнато очакваше пред него да изскочи войник или полицай с разперени ръце, за да го накара да отбие встрани. Мерцедесът обаче не привлече ничие внимание.

В единайсет часа прекоси град Клостерс. Снегът беше спрял и небето започна да просветлява. На няколко пъти дори забеляза оттенък на синьо. Църковни камбани отбелязаха кръглия час и меланхоличният им стон го накара да настръхне.

Докато пъплеше по острите завои нагоре по планинския склон, долови над себе си бръмченето на хеликоптер. Извади пропуска за Световния икономически форум и го закачи на врата си. На него вече не пишеше Ева Крюгер, а Еван Крюгер. На мястото на нейната снимка бе сложил своя, направена сутринта в копирен център в Зигелбрюк. Цялата работа му отне около час. Дописа буквата „н“ с помощта на комплект шаблони и постигна завидна прилика с оригиналния шрифт. Прикрепянето на снимката му струваше малко повече усилия — наложи се да използва пресата за ламиниране.

Бил съм в играта, без дори да съм подозирал.

Бил съм пионката на Ема през цялото това време.

За успешна кариера в „Лекари без граници“ очевидно не стигаше само диплома по медицина. Малко склонност към кражба и развинтено въображение също помагаха. Безброй пъти му се бе налагало да подправя документи за внос и износ, за да улесни преминаването на доставките с лекарства през границите или за да избегне плащането на подкупи на корумпирани държавни служители.

Да, Симон, знам много добре какво значи pourri. Гнила работа. Ако пеницилинът фигурираше в списъците на забранените лекарства, променяха названието в документите на ампицилин — малко по-силен антибиотик, но не толкова познат. Когато откриха, че граничните полицаи отварят пратките с морфин, започнаха да пишат в товарителницата „моразин“. Ако искат, нека търсят значението му в лекарствените справочници.

Единствената част от пропуска, която не успя да фалшифицира, бе електронният чип. Нямаше друг избор, освен да прокара магнит върху него, за да изтрие съдържащата се вътре информация. Можеше да се обзаложи при проверката на хилядите пропуски, охраната със сигурност се бе сблъсквала с подобен проблем.

С приспособяването на шофьорската книжка на Крюгер се справи лесно. Картонената основа, която швейцарските власти използваха за направата на този документ, направо плачеше за фалшификация. Свали снимката с помощта на скалпел и разредител за боя и на нейно място сложи своя, различна от тази на пропуска. Постара се леко да промени външния си вид. Вместо с костюм и вратовръзка се снима само по риза, закопчана догоре и разрошена коса. Въпреки, че ги направи една след друга, снимките изглеждаха като от различни дни.

Преправи „Ева“ на „Еван“. Ръстът от 168 см. се промени на 188 см. В действителност беше с четири сантиметра по-висок. Увеличи килограмите от петдесет на осемдесет.

Съзнаваше, че нито шофьорската книжка, нито пропускът за форума можеха да издържат на по-сериозна проверка. Всичко щеше да лъсне незабавно.

Скритият му коз обаче бе регистрационният талон на мерцедеса на името на Парвез Джин от Техеран и това го караше да се надява, че няма да се вторачват прекалено в документите му.

До този момент, разсъждаваше той, никой не предполагаше, че се е добрал до инструкциите за срещата на Ева Крюгер с Парвез Джин. Освен това Джонатан знаеше, че втори мерцедес няма да бъде доставен на Джин. Следователно Сокол може да бе оставил документите за заместника на Ема на контролно-пропускателен пункт 1, но едва ли бе анулирал пропуска на Ева Крюгер.

Джонатан следваше същата желязна логика като всеки път. Стремежът им беше да не привличат внимание към себе си. Ако името на Ева Крюгер все още фигурираше в системата, до него със сигурност бе отбелязано, че тя трябва да предаде мерцедеса на иранския министър. В този случай самата кола щеше да му послужи като пропуск за достъп до форума. Трудно се спореше с автомобил на стойност двеста хиляди долара.

Първата блокада бе разположена на два километра източно от Давос. Контролно-пропускателен пункт за автомобили с бариера, намиращ се на равна отсечка от пътя. От двете страни на шосето имаше разнебитени дървени постройки. Намали и спря на опашката от четири автомобила. Стегна вратовръзката си и изпъна гръб. Беше подготвил за проверка шофьорската си книжка и регистрационния талон. Пропускът за форума висеше на врата му. Въпреки това, усещаше устата си пресъхнала, а сърцето му блъскаше някъде около адамовата му ябълка.

Бавно се придвижваше към бариерата. Забеляза, че войниците оглеждат автомобилите от всички страни. Дишането му се учести, а пръстите му изтръпнаха.

Ема, как си се справяла с това цели осем години?

— Господине! — Един от полицаите почука на прозореца му. — Минавайте нататък.

Джонатан измина последните няколко метра и спря точно пред бариерата. Помолиха го да излезе от колата и да представи шофьорската си книжка.

— Закъде пътувате?

— Давос. Ще присъствам на форума.

— От официално поканените ли сте?

— Трябва да предам този автомобил на един от гостите в хотел „Белведере“. Господин Парвез Джин.

— Бих искал да видя пропуска ви.

Джонатан свали ламинираната карта от врата си. Полицаят я пъхна в скенер, подобен на онзи, който бе показан във вестника. С ъгълчето на окото си забеляза, че след като я извади, полицаят я мушна в отвора още веднъж.

Докато чакаше, екип войници прокара огледала под шасито, проверявайки за експлозиви. Единият от тях извика нещо и полицаят до Джонатан тръгна към тях. Размениха си няколко реплики и старши полицаят забърза обратно.

— Това брониран автомобил ли е?

— Да — отвърна Джонатан. — Както споменах, трябва го предам на Парвез Джин, иранският министър на технологиите. Той ще пътува с него до Иран. — Насили да се усмихне. — Чувал съм, че там е малко напечено.

— Изчакайте тук.

Полицаят се дръпна встрани и се свърза по радиостанцията с началника си. Джонатан чу, че споменава името му и пита дали е наясно с доставката на мерцедеса. Изтече около минута. Най-накрая полицаят кимна и се върна при Джонатан.

— Готово. Налага се да огледаме купето на автомобила.

— Заповядайте.

Полицаят даде инструкции на екипа си. Петима от страничните отделения, повдигнаха задната седалка, помолиха Джонатан да отвори сейфа и прокараха детектора за експлозиви из цялото купе.

— Затворете всички прозорци.

Джонатан седна зад волана и вдигна прозореца. Полицаят посочи към драскотините от куршумите на убиеца.

— Какво се е случило? Стрелял ли е някой по вас?

— Камъни — отвърна Джонатан. — Някакви хулигани от Цюрих.

Към тях се приближи старши полицаят с пропуска му в ръка.

— Откъде взехте тази карта? — попита той.

— Какво имате предвид? — Джонатан се опита да запази спокойствие.

— От полицейското управление в Чур ли я получихте?

— Получих я по пощата. Проблем ли има?

— Електронният чип е повреден.

— Дори не предполагах, че има чип — отвърна той с нотка на разкаяние. — Обадете се на работодателя ми…

— Не ме разбрахте — продължи полицаят. — Исках да ви се извиня за повредата. Всичко останало съвпада. Очакват колата. Ще докладвам за проблема с пропуска ви и ще се погрижа да ви издадат нов.

— Ще ми издадете нов? — Джонатан се хилеше като идиот. Не можеше да се сдържи. — Благодаря ви. Много сте любезен.

— От време на време стават технически засечки. Има само едно несъответствие.

— Така ли?

— Не се казвате Ева, нали?

Джонатан потвърди и полицаят му връчи обратно пропуска.

— Идете на главния контролно-пропускателен пункт на Давосщрасе на входа за града. Там ще ви направят нова снимка и ще ви издадат друг пропуск. Постарайте се да го носите непрекъснато. Разбрахте ли? — Той удари леко по вратата, изправи се и тръгна към следващата кола.

На главния контролно-пропускателен пункт Джонатан получи нов пропуск, програма с мероприятията за деня, карта на града и билети за двата въжени лифта, Якобсхорн и Парсен. Един от полицаите го придружи до мерцедеса и го упъти към хотел „Белведере“, който дори се виждаше на отсрещния хълм, триста метра по-надолу по пътя.

Джонатан се движеше с по-малко от десет километра в час. Тротоарите гъмжаха от пешеходци. На всеки ъгъл пазеха войници и проверяваха документите на случайни минувачи. Патрули с немски овчарки на къс повод обикаляха улиците. Пътят криволичеше из града, покрай бижутерийни бутици, старомодни хотелчета и кафенета. Стръмна алея за автомобили водеше към портала на хотел „Белведере“. От двете страни на бариерата отпред се издигаше временна триметрова ограда, опасана с навита на спирала бодлива тел в горната си част. Забеляза, че оградата продължаваше нагоре по хълма и обграждаше хотела и района около него.

Добре дошли в червената зона.

Джонатан натисна спирачката.

Към него се приближи въоръжен патрул и прокара пропуска му за достъп през портативен скенер. Бариерата се вдигна. Продължи нагоре по наклона и спря пред портала. От двете страни пазеха по двама войници с автомати през гърдите. Джонатан погледна в огледалото за обратно виждане. Бариерата зад него се спускаше надолу и секунди след това изщрака безвъзвратно като врата на банков трезор.

Облегна се назад и се замисли какво да прави оттук нататък. В хотела ли трябваше да се срещнат? Той ли трябваше да звънне на Джин или просто да чака? Беше дванайсет на обяд. Точен като швейцарски банкер, той погледна напред към покритите с килим три широки стъпала, водещи към огромна въртяща се врата.

Пазачите на площадката се наведоха да го огледат. Единият се запъти към него. Джонатан преглътна, усещаше как потта избива по челото му. Отново стегна възела на вратовръзката си, взря се в ноктите си, после към портала. Пазачът се бе върнал на мястото си и строго оглеждаше района, сякаш единствено погледът му, а не триметровата ограда с бодлива тел, щеше да пропъди всички неканени гости.

В следващия момент настана невъобразим хаос. От въртящата се врата се изсипа цял батальон смугли мъже. Трудно можеше да се каже колко точно. Джонатан стигна до седем и спря да брои. Тогава видя Джин. Висок, внушителен, със стегната фигура и едва набола брада. Човек, който стоеше на по-високо ниво от останалите, който мигом изпъкваше сред заобикалящите го. На лицето му бе изписано същото изражение на гневно негодувание, което Джонатан вече бе виждал на снимките. Парвез Джин.

Изведнъж се разнесе писък. Джонатан за момент си помисли, че се е включила някаква аларма. Но това не беше писък от страх. Наоколо не се мотаеха наемни убийци или терористи. Точно обратното. Радостен писък. Парвез Джин стоеше пред стъпалата на хотела, долепил длани до бузите си. Вместо гняв, на лицето му се четеше блажено обожание.

— Колата ми — възкликна той на английски. — Моята С550. Същинско произведение на изкуството.

— Осем цилиндъра? — обади се някой.

Гласът на Джин рязко затвори устата на нахалното куче:

— V-образен, 12-цилиндров!

Цялата орда се спусна към колата, обикаляйки я с широко отворени очи. Протягаха ръце, но не смееха да я докоснат. Джин бавно се разходи около нея и критично започна да я оглежда.

Джонатан побърза да свали прозореца си, за да скрие трите драскотини от куршумите на убиеца. Вече се бе погрижил за нащърбената броня. Един от служителите на бензиностанцията намери подобна черна боя. Не беше безупречно, но разминаването в нюансите се забелязваше единствено ако човек е легнал по гръб под шасито. Последва измиване, почистване и още един слой „Арморол“ върху гумите, преди Джонатан да влезе в Давос. С изключение на прозореца, автомобилът изглеждаше чисто нов.

Джонатан излезе от колата.

Шефът на охраната веднага се приближи към него, но не враждебно настроен. Поклони му се и стисна ръката му в израз на възхищението си от великолепието на машината.

С високия си ръст, гладко сресана черна коса и безупречен костюм, Джонатан изглеждаше като немски търговец на автомобили. Родината на „Мерцедес-Бенц“ бе дългогодишен съюзник на Ислямска република Иран. Джин застана на крачка до него. Ако изобщо бе изненадан, че вижда мъж на мястото на Ева Крюгер, това не му пролича ни най-малко. Стисна вяло ръката му и се обърна към него на английски:

— Поздравления, приятелю.

— Еван Крюгер — каза Джонатан, стисна ръката му и почувства шока, който го разтърси при споменаването на името. Иранецът пристъпи още по-близо, лепнал противна усмивка върху красивото си лице. Джонатан прошепна: — Ева претърпя злополука. Изпратен съм да я заместя. — После допълни на висок глас: — За мен ще е удоволствие да демонстрирам качествата на новия ви автомобил, ако приемете една кратка разходка, господин Джин.

Шефът на охраната незабавно се озова до рамото на Джин и занарежда предупреждения на персийски език. Джонатан разбра само половината от тях, но схвана основния смисъл. Министърът на технологиите не биваше да влиза в автомобила сам и да ходи където и да било без охрана. Парвез Джин го отпъди, първо добронамерено после с раздразнение. Никой не можеше да му нарежда какво да прави. Изръмжа, махна с ръка и се настани на седалката до шофьора.

— Потегляме…

Джонатан кимна и отвори шофьорската врата. Точно така — срещата трябваше да се проведе в колата. Обмяната на информация изискваше уединение. Автомобилът се явяваше великолепно хрумване — осигуряваше едновременно достъп на Ева до Давос и димна завеса за Джин при предоставянето на предателската информация.

Джонатан седна зад волана и забеляза Ханс Хофман да крачи по алеята за автомобили. Имаше няколко шева над едното око и синина около веждата, които се опитваше да прикрие с ниско нахлупена шапка. Погледите им се срещнаха. Хофман се затича по заледения път нагоре. Джонатан хлопна вратата. Двигателят изръмжа и Джин подскочи на седалката си, точно като Джонатан няколко дни по-рано.

— Автоматично запалване — обясни Джонатан, умело играейки ролята си. — Може да се програмира и за ръчно, ако желаете.

— Истинско бижу. — Джин гордо оглеждаше добре оборудваното купе.

— Нося подаръците, които Ева ви е обещала — каза Джонатан, включи на скорост и натисна газта. — Пуловерът и разбира се, хонорарът ви в брой.

— Чакай — каза Джин и му направи знак да не бърза да вади парите, докато не напуснат района на хотела. Джонатан вдигна прозорците и купето се скри зад затъмнените им стъкла. Хофман се опита да му препречи пътя, заставайки по средата на алеята, ала Джонатан нямаше намерение да спира. Стъпи на газта и увеличи скоростта. Хофман отскочи встрани и падна в пряспа сняг.

Парвез Джин бе твърде зает с таблото за управление, за да забележи.