Бяха изминали двайсет и четири часа от началото на съвещанието на военния съвет на улица „Балфур“. През цялото това време телефоните не спираха да звънят и от двете страни на Атлантика с яростта на пролетна гръмотевична буря. От външното министерство на Израел до външното министерство на САЩ. От военна част „Иран“ до главния щаб на „Сентком“. От Мосад до ЦРУ.
В единайсет часа вечерта министър-председателят на Израел стоеше в кабинета си с ръка зад гърба и телефонна слушалка до ухото си. Бяха го помолили да изчака реда си на линията и той чакаше като придворен, търсещ компанията на императора. Незабавно щяха да го свържат с президента на Съединените щати.
До премиера стоеше Зви Хирш, тръпнещ от нетърпение. Очакваше „незабавното“ свързване вече цели пет минути. Неуверен по природа, Хирш приемаше всяка допълнителна секунда като лична обида.
Отсреща най-после се обади някаква жена:
— Президентът на Съединените щати.
Преди премиерът да успее да отговори, от слушалката се разнесе хладен, лишен от емоции глас:
— Здравей, Ави, радвам се да те чуя.
— Господин президент, за съжаление поводът е неприятен.
— Бих искал да изразя своята благодарност от факта, че се консултираш с нас — каза американският президент. — Този напредък в развитието ни хваща малко неподготвени. Не сме очаквали толкова скорошна развръзка.
— Ние също сме изненадани. Сигурен съм, че сте съпричастен с положението, в което се намираме. Няма да позволим наличието на ядрено оръжие в ръцете на режим, който недвусмислено е изразявал желанието си да види Израел изтрит от лицето на земята.
— Изразяването на намерения и предприемането на действия са две съвсем различни неща.
— Действията им са факт от години — напрегнато заговори премиерът. — Финансират терористичната дейност на „Хамас“, „Ислямски джихад“ и „Бригадата на мъчениците от Ал Акса“. Заплахите им не са насочени единствено към Израел. Имат пряко участие в заговора за убийството на ливанския министър-председател. Да не говорим пък за опустошителните щети, нанесени от тях в Ирак. Целите им са две — да постигнат реално господство в Близкия изток и да унищожат нашата държава. С първата задача се справят много добре. Няма да допусна да успеят и с втората.
— Ние неведнъж сме заявявали, че всеки акт на насилие срещу Израел ще се счита за акт на насилие срещу Съединените щати — каза президентът.
— Положението е такова, че вече не можем да чакаме да ни атакуват. Ударът ще е фатален за нас.
— Разбирам, но смятам, че е твърде рано за подобни действия. Трябва да отнесем въпроса до Обединените нации.
— Ако вие имахте предварителна информация, че деветнайсет терористи планират да превземат американски пътнически самолети и да атакуват с тях Световния търговски център, нямаше ли да предприемете изпреварващи действия? — премиерът на Израел едва овладяваше гласа си.
— Нападението над цяла нация не може да се сравнява с унищожаването на шайка терористи — отвърна президентът със старателно премерен тон. Всяко споменаване на 11-ти септември го изправяше на нокти. Тази черна дата и последвалият незабавен ответен удар се бяха превърнали в „Да помним Аламо“ на съвременната епоха.
— Така както и ядреното оръжие не може да се сравнява със самолет — дръзко отвърна министър-председателят. — Една такава бомба ще убие милиони израелци.
Президентът пое дълбоко дъх.
— Какво мога да направя за теб, Ави?
— Искаме вашето позволение за преминаване над душното пространство на Ирак — каза израелският премиер.
— Когато — и ако изобщо — Израел бъде нападнат, ще получите такова разрешение.
— С цялото ми уважение, господин президент, но тогава ще е твърде късно.
— Иранците ще отвърнат със същото.
— Може би. Но някои битки не могат да бъдат отлагани.
Последва кратка пауза и министър-председателят долови в слушалката как президентът се консултира със съветниците си. Минута по-късно американецът отново се обади:
— Доколкото разбирам, това не е единствената ви молба.
— Бихме искали да ни предоставите четири от вашите ядрени бойни глави В61-11.
— На това му се вика сериозна молба, Ави — възкликна президентът.
— Така си е.
Американският президент знаеше предварително за тази молба и старателно бе подготвил отговора си.
— Искам внимателно да чуеш това, което ще ти кажа. Америка при никакви обстоятелства няма да сложи началото на ядрена атака. Уважаваме обаче правото на Израел на здрава и силна защита. От наша страна — и в името на дългогодишното ни приятелство — наредих на хората си незабавно да прехвърлят четири В61 на разположение на генерал Ганц. Настоявам да ми дадеш думата си, че няма да ги използвате, освен ако не бъдете категорично провокирани за това.
— Не съм сигурен, че мога да дам такова обещание.
— Това не подлежи на обсъждане, Ави. Нека повторя. Ако онова иранско копеле ви пипне с пръст — вас или ваши интереси, — имаш позволението ми да използвате тези бомби както намерите за добре. Можете да летите над Ирак от зори до здрач колкото си искате. Но дотогава искам думата ти, че ще ги държиш под ключ.
Зви Хирш, който слушаше на другата линия, хвърли на премиера шокиран поглед. Започна буйно да кима с глава в знак, че незабавно трябва да приемат предложението. Премиерът се съгласи:
— Имате думата ми. Благодаря ви от мое име и от името на целия народ на Израел.
Разговорът приключи.
Зви Хирш затвори слушалката.
— Чу ли го?
— Разбира се — отвърна министър-председателят. — Какво толкова си се разпалил?
— Каза, че можем да използваме бомбите, ако бъдем директно провокирани.
— Е, и? — изгледа го премиерът.
Зви Хирш бе толкова изморен, че едва изговаряше думите.
— Нима не разбираш? — попита. — Няма нужда да чакаме да ни бомбардират. Може да бъде каквото и да е… всяко едно действие… стига да го свържем с Техеран.
Трябва само с пръст да ни пипнат.