Предсказанието

НА БОРДА НА „МОРСКИ НАБЛЮДАТЕЛ 2“ ТИХИЯ ОКЕАН

В рамките на двадесет часа след разговора му с Айра Мърсър отиде от Зона 51 до Лас Вегас за пътнически полет до Хавай. Оттам се качи на товарен самолет на военновъздушните сили и стигна до Гуам, където го чакаше военен самолет, пренасящ екипаж и поща до самолетоносача „Роналд Рейгън“, а последната отсечка от пътуването до изследователския плавателен съд измина на борда на стар хеликоптер „Сий Кинг“. Името и постът на Айра Ласко имаха значителна тежест пред военните и прехвърлянията преминаха без засечка.

От въздуха „Морски наблюдател“ изглеждаше като всеки друг научен кораб. Надстройката беше прегърбена над носа. Отзад имаше дълга открита палуба и на кърмата беше монтиран кран. Две четвъртити кабини с размери на товарни контейнери заемаха част от пространството на палубата. Мърсър реши, че там се помещават научните лаборатории и контролният център за яркожълтата подводница под крана. Площадката за хеликоптери се подаваше от задната част на надстройката на две нива над главната палуба и изискваше цялата съсредоточеност на пилота, за да кацне. Той задържа хеликоптера достатъчно дълго, за да може Мърсър да слезе и да вземе чантата си и някои технически средства от един член на екипажа.

Силната въздушна струя, предизвикана от перките, блъсна Мърсър, когато „Сий Кинг“ излетя от площадката и отново се отправи към „Рейгън“. Миг по-късно от вратата наблизо излезе петдесетинагодишен мъж, облечен в бяла униформа с къси ръкави и позлатени еполети на раменете. Той беше слаб и не по-висок от метър и седемдесет, но прошарените коси и решителният поглед му придаваха силно физическо присъствие.

— Филип Мърсър? — извика мъжът малко подозрително, сякаш очакваше някой друг да слезе от хеликоптера насред океана. — Аз съм Джон Карлайл, третият помощник-капитан. Добре дошъл на борда!

— Благодаря! — Те се ръкуваха и Карлайл го заведе в надстройката. Климатичната инсталация прогонваше влажността и горещината.

— Стреснахме се от радиосъобщението тази сутрин от военноморския флот, че изпращат вас. Съжалявам, но не очаквах цивилен. Вие сте цивилен, нали?

Мърсър все още се чувстваше неудобно да използва титлата си заради сепнатите погледи, които предизвикваше, но трябваше да обясни кой е още в самото начало.

— Всъщност съм специален научен съветник на президента.

— На Съединените щати? — смая се Карлайл.

— Същият. Упълномощен съм да дойда тук от адмирал Айра Ласко, заместник-съветника по националната сигурност. Вие не само сте били на подходящото място и време, за да наблюдавате потъването на „Смитбек“, но докато от флота са изпратили спасителен кораб от Сан Диего, сте били и единствените с подходящата техника да разследвате корабокрушението.

— Не ни казаха, че ще използвате нашата подводница за огледа.

— В момента вашият капитан Джакоби вероятно получава заповед да ми помага по всякакъв начин. И в случай че се питате — правителството ще плаща.

— Какво по-точно трябва да направим?

— Знаете ли какви са обстоятелствата около потъването на „Смитбек“?

— Бях дежурен, когато получихме сигнала им за помощ. Казаха, че са се блъснали в айсберг. Отначало реших, че е шега, но сега имам теория.

Мърсър мълчаливо чакаше.

— Последните им думи бяха, че морето се е запалило. Мисля, че „Смитбек“ се е блъснал в контейнер, паднал от товарен кораб, и съдържанието му е предизвикало пожара.

— И ние предполагаме същото. — Мърсър беше решил да не споменава нищо за Тиса Нгуен и предсказанията й и само щеше да предложи теорията за контейнера, ако третият помощник-капитан вече не се беше сетил за нея. Освен това бе измислил приемливо прикритие за неотложността на мисията си. — От флота обаче искат потвърждение. Има анонимни терористични заплахи срещу американски кораби в Тихия океан и ако се окаже, че не е катастрофа, а нещо дру-го…

— Трябва да разберат веднага, за да вземат съответните мерки — довърши мисълта му Карлайл. — Бях във флота двадесет и една години. Знам как стоят нещата там и лично аз се радвам, че сме тук да помогнем.

— Благодаря ви, господин Карлайл.

— Джон.

— Джон. А мен ме наричат Мърсър.

— Хайде първо да те настаним, Мърсър, а после ще идем мислим план как да огледаме потъналия кораб.

Мърсър остави оскъдния си багаж в определената за него каюта и се изкъпа набързо. Когато излезе от малката баня само по хавлия и се приготви да я хвърли на леглото, видя че на прага стои жена с гарвановочерни коси. Мърсър много добре си спомняше, че затвори вратата преди няколко минути. Жената беше по сандали, тесни къси панталони и прилепнала по тялото тениска. Очевидно не носеше сутиен и излъчваше първичен сексапил, който вероятно пленяваше повечето мъже. Тя го огледа от главата до петите. — Страхотна поява.

— Хеликоптерът ли?

— И това. — Тя престана да флиртува и очите й добиха студен израз. — Аз съм Спирит Уилямс, един от учените, които загубват възможността си да работят заради вас.

— Аз…

— Няма какво да кажете, затова не го правете. Цял живот борих да се кача на борда на този кораб и исках да ви благодаря, че ме прецакахте. — Жената се обърна и тръгна коридора, преди Мърсър да разбере напълно смисъла на думите й.

Той не я последва. Само щеше да си загуби времето. Тя беше учен, вероятно работеше по докторската си дисертация и бе толкова отдадена на работата си, че каквото и да се случеше, независимо колко е сериозно или важно, беше непоносимо объркване за нея. Подобно тесногръдо отношение служеше добре на учените в техния свят, но нанасяше огромни поражения върху останалата част на обществото. Мърсър очакваше, че и другите от научния персонал на „Морски наблюдател“ ще се държат с него по същия начин. Ако му провървеше, можеше да приключи мисията си преди отново да види Спирит Уилямс или някого от останалите.

Десет минути по-късно той намери каюткомпанията и видя, че късметът вече му е изневерил. Спирит Уилямс беше там заедно с Джон Карлайл и млад русокос мъж по бански и с пъстра хавайска риза. Кракът й беше допрян до неговия и тя пиеше портокалов сок от чашата пред него. Мърсър забеляза пръстена на ръката й и предположи, че са женени.

— А, Мърсър! — Карлайл стана. — Позволи ми да ти представя един от нашите водолази, Чарли Уилямс.

Сърфистът със слънчев загар се изправи.

— Наричай ме Чарли. Това е съпругата ми Спирит.

— Имах удоволствието да се запозная с нея — отвърна Мърсър и седна на четвъртия стол край масата.

Стюардът го попита дали желае нещо и той си поръча кафе.

— Видях господин Мърсър и го уведомих, че не одобрявам присъствието му на „Наблюдател“ — намусено каза Спирит. — Предполагам, че е тук като участник в потулването на някаква тайна на правителството. Флотата вероятно върши нелегални изследвания и убива китове със сонар, както направиха преди няколко години по крайбрежието на Лонг Бийч, и нещо се е объркало. А сега той ще скрие истината.

— Мърсър е дошъл да разбере защо преди две нощи загинаха много смели моряци — отвърна Джон, на когото му беше писнало от озлоблението й.

Екипажът не се интересуваше какво правят, след като бяха в открито море, но изследователите получаваха оскъдно финансиране и ревниво пазеха времето си на борда. Забавянето дори с няколко дни беше огромна загуба на времето и ресурсите им. Те не бяха престанали да недоволстват, откакто бяха научили новината, и Спирит беше най-гласовитата.

— Бог да ги прости! — каза тя. — Трябва да ги оставят да почиват в покой. Изпращането на хора тук да злорадстват над останките им е сатанинско.

— Мърсър не е дошъл да злорадства, а да получи отговори, за да не загиват повече моряци.

— Те са знаели какви са рисковете, когато са постъпили във флота. Смъртта влиза в професионалните им задължения.

Лицето на Карлайл се зачерви.

— Защитата на Съединените щати е тяхното професионално задължение.

— Аха, разбирам — още по-язвително подхвърли тя. — Смъртта е само допълнителна облага.

Мърсър улови погледа на Чарли. Водолазът не проявяваше интерес към обуздаването на съпругата си. Чувал я беше в действие и преди и знаеше, че трябва да стои настрана от огневата линия.

— Стига! — изрева обикновено невъзмутимият трети помощник-капитан. След потъването на „Смитбек“ възхищението му към военноморския флот и служителите му се бе разпалило отново. Преди обаче да успее да продължи, в каюткомпанията влязоха още четирима души.

Карлайл гневно погледна Спирит, избърса челото си с носна кърпа и ги представи. Единият от новодошлите беше вторият лоцман на подводницата. Другите трима оглавяваха поддържащия персонал.

— Ще трябва да тръгваш, скъпа — каза Чарли на съпругата си.

Тя коренно промени държането си, усмихна се на събралите се мъже и продължително целуна Чарли по устните.

— Ела да ме вземеш от лабораторията, ако ще се гмуркаш днес. Ще бъда в контейнера с контролния център. Обичам те.

— И аз те обичам.

Ако Джон очакваше Чарли да се извини за поведението на съпругата си, имаше много да чака. Секундите летяха.

Мърсър осъзна, че никой няма да наруши мълчанието, затова се прокашля.

— Е, да се залавяме за работа. Джон може би ви е казал, че ме изпратиха тук, за да разбера какво се е случило със „Смитбек“. Изглежда всички сме на мнение, че корабът се е блъснал в контейнер, който се е разбил и съдържанието му се е запалило. Флотът иска да проверя тази хипотеза, като огледам плавателния съд. Открихте ли къде е точно на морското дъно?

— Намерихме го със сонара десетина часа след като пристигнахме в района — отвърна Джим Маккензи, шефът на водолазния екип. — „Смитбек“ се намира точно под нас на дълбочина около триста метра.

— Струва ми се плитко — отбеляза Мърсър. — Ние сме насред Тихия океан.

— Намираме се над подводно плато, издигащо се от бездната. Ако беше потънал осемдесет километра на север, нямаше да можем да стигнем до него. „Скокльо“е предназначена за дълбочина шестстотин метра, а двата АВК издържат до триста. „Скокльо“е името на подводницата ни. Така прави, когато излиза на повърхността. Просто изскача от океана.

Мърсър се усмихна.

— Имам приятел, който кръсти кучето си Повлекан, защото се влачи, когато излиза на разходка. Какво е АВК?

— Атмосферен водолазен костюм или „Тритон“. Нещо като едноместна подводница с ръце и крака. Поддържа налягането на морското равнище, затова не е необходимо да се тревожим за декомпресия, и предоставя свобода на движенията, каквато нямат по-големите подводници, нито дори роботите.

Чарли помогна в разработването му и сега е може би най-добрият водолаз в света.

— Джими преувеличава — обади се Чарли. — В колежа работех на половин ден във фабриката и наблюдавах на компютъра как ги правят. — Той се ухили накриво. — Но наистина съм най-добрият.

— Колко души побира „Скокльо“?

— Трима — отвърна Маккензи. — Лоцманът и двама наблюдатели. Имаме обаче проблем. По време на изпитание преди седмица изгоря едната редица фарове. На тази дълбочина не виждаш на сантиметър отвъд илюминатора, а роботите ни работят с камери, предназначени за дълбоки тъмни води, затова не могат да осигурят достатъчно светлина.

— Решението е аз да се спусна с теб в АВК и да го използваме като подвижна осветителна платформа — прекъсна го Чарли.

— Самостоятелни ли са тези костюми?

— Свързани са с „Наблюдател“с кабелите за изтегляне и комуникации, но не разчитай на кораба за кислород. Не се тревожи — добави Чарли. — Спускали сме се няколко пъти с „Тритон“и подводницата.

— Кога ще можем да се гмурнем? — обърна се Мърсър към Маккензи.

— Времето не е проблем. Не се предвиждат бури. Акумулаторните батерии са заредени и наскоро сменихме газоочистителите за въглероден двуокис. Трябва да сложим нови баластни плочи и да напълним резервоарите за кислород и после да направим няколко проби. Може би след пет часа.

— Ще искаш ли да видиш и кулата? — попита Карлайл. Мърсър за пръв път чуваше за кула.

— За какво говорите? — попита той.

— Подводната кула на около километър и половина западно от нас. Открихме я със сонара, докато търсехме „Смитбек“.

— Какво представлява?

— Не сме сигурни — отвърна Маккензи. — Прилича на подводна петролна сонда. Висока е двеста и четиридесет метра и широка трийсет в основата. Стеснява се нагоре.

— Цялата ли е под водата? Маккензи кимна.

— Дъното там е по-дълбоко, отколкото тук, около четиристотин метра. Върхът на кулата е на дълбочина сто и петдесет.

Мърсър не беше чувал за подобна конструкция. Познаваше добре дълбоководното сондиране, макар че не беше геолог специалист по петрола. Такава платформа вече не беше рядкост. Някои сонди в Северно море се извисяваха на триста метра, но всички се обслужваха от модули, построени над морското равнище. Маккензи и Карлайл говореха за нещо съвсем ново. И докато мислеше за това, му хрумна и друга идея. Доколкото му беше известно, в радиус от две хиляди мили от мястото, където се намираха, нямаше петролни залежи. Загадките ставаха все повече, но трябваше да ги решава една по една. Беше сигурен, че между тайнствената кула и катастрофата със „Смитбек“ има връзка, но искаше да огледа кораба, преди да проучи подводната конструкция.

— Да проверим първо „Смитбек“. Какъв е пробегът на „Скокльо“?

— Може да стои под водата тридесет и няколко часа, но има пределна скорост три възела и не може да се каже, че е бързоподвижна — отвърна Алан Джарвис, лоцманът на подводницата, който щеше да закара Мърсър до потъналия кораб. Джарвис беше на неговите години, черна оредяваща коса и очила с позлатени рамки. — Ако искаш да останем на дъното и да отидеш до кулата, ще ни трябва един час, дори повече, защото през целия път ще се борим с течение със скорост два възела.

— Ще трябва да преместим „Наблюдател“ — отбеляза Карлайл. — Чарли ще е завързан за нас. За да го закараме дотам, Ще трябва да го вдигнем нагоре, да го пренесем до кулата и после отново да го спуснем.

— Това проблем ли е?

— Не. Вие ще се движите толкова бавно, че той ще ви изпревари.

— Тогава ето какво ще направим — заяви Мърсър и никой не оспори правото му да реши. — Първо ще се спуснем към кораба и сетне ще разгледаме онази ваша кула.

Мърсър се опита да дремне след съвещанието, но силното кафе и тракането на вентилатора на климатичната инсталация го държаха буден. След като един час се взира в тавана, той призна, че безсънието му няма нищо общо с кофеина и шума. Образът на Тиса Нгуен прогонваше съня от очите му. Мърсър непрекъснато си представяше очите й — дълбочината им и болката им. Не вярваше, че това се дължи на лична драма, защото хората криеха по-добре такива неща, особено от непознати.

Тя му напомняше на изображение от картина с религиозен сюжет — Богородица с младенеца, където блажената Мадона с обич гледа бебето си, но в очите й се чете и прозрението, че той ще трябва да умре, за да изкупи греховете на света. Дали Тиса познаваше греха? Затова ли беше убедена, че настъпва краят на света?

Какво беше видяла с очите си, че да вярва в това? Тиса изобщо не страдаше за положението в света, глада и бедствията, за които медиите съобщаваха толкова бодро и енергично, а за нещо определено, за което само тя и организацията й знаеха, че се е случило или ще се случи.

Тя всъщност беше признала за намесата на групировката в потапянето на „Смитбек“. Не, не беше така. Само бе споменала, че в Тихия океан ще се случи нещо необяснимо.

Мърсър никога не се беше чувствал толкова объркан. Имаше усещането, че върви по минирано поле и държи грешна карта. През последните седмици му бяха подхвърлили десетина лъжи, бе оцелял от два опита за покушение и бе срещнал жена, за която не преставаше да мисли. Връзката между всичко това беше ефирна и не можеше да я види, още по-малко да я разбере.

Знаеше ли Тиса, че „Смитбек“е бил близо до кулата? Дали го беше предупредила своевременно и го бе оставила да разсъждава, така както не бе предотвратила смъртта на жената в хотел „Луксор“? Или се опитваше да проумее някакви неумишлени последици? Ами ако „Смитбек“ се бе изпречил на пътя на експеримент, който организацията й извършваше? Имаше ли това нещо общо е експеримента на доктор Мари с оптично-електрическия камуфлаж?

Мърсър можеше само да се надява, че някои от отговорите се намират на триста метра под леглото, на което неспокойно се мяташе.

Час по-късно той се отказа от опитите да заспи, облече работния комбинезон, който Алан Джарвис му беше дал, и отиде на кърмата на „Наблюдател“.

„Скокльо“ беше в люлка под крана. Подводницата беше боядисана в яркожълто и на корпуса бяха монтирани резервни кислородни бутилки, малки мотори и витла и две механични ръце, завършващи със зловещи на вид щипки. Носът беше направен от плексиглас, дебел петнайсет сантиметра. Лоцманската кабина беше тясна. Алан щеше да седне зад и малко над двете места за наблюдателите. На стените отвътре бяха наредени копчета, лостове и няколко компютърни монитора с плоски екрани. Малката подводница беше върхът на модерната дълбоководна технология.

Чарли беше наблизо и работеше върху още по-необикновена екипировка — атмосферния водолазен костюм „Тритон“. АВК също беше боядисан в жълто и с двадесетте въртящи се съчленения приличаше на огромна гъсеница. Шлемът беше с широка лицева част за по-добра видимост, а в края на ръцете имаше подвижни щипци с три пръста.

— Какво ще кажеш? — с нескрита гордост попита Чарли.

— Изумително, по дяволите! Колко тежи?

— Двеста и петдесет килограма, когато е празен, но е балансиран и в съединенията има вода, затова на дълбочина над десет метра е почти безтегловен. Много е хубав, стига да не страдаш от клаустрофобия.

— Как се работи с него?

— Няма нещо особено. — Чарли отвори задната част на костюма. — Готвех се да проверя системите. Може да го направим заедно. Влез вътре.

Това беше все едно да нахлузи стоманени панталони. Мърсър използва прикрепения за люлката на АВК лост, за да се провре през отвора, после спусна краката си до крачолите и пъхна ръцете си в ръкавите, а главата в куполовидния шлем. Костюмът миришеше на електроника, дезинфектант и съвсем леко на потта на предишния потребител.

— Усещаш ли педалите под краката? — Гласът на Чарли беше приглушен и далечен, макар че лицевата част на шлема беше отворена.

— Да.

— Те контролират моторите. Отпуснеш ли тежестта си върху десния заден педал, костюмът се движи назад. Опитай.

Мърсър натисна с пета и двата мотора, прикрепени към раменете, забръмчаха.

— Натисни напред и ще тръгнеш напред.

Той опита и малките витла спряха веднага и започнаха да се обръщат в противоположната посока.

— Левият ти крак контролира обръщането — обясни Чарли. — Задният педал те обръща надясно, а предният наляво.

Мърсър изпълни указанията и други мотори, монтирани на външната част на скафандъра, забръмчаха пронизително. След това пробва ръцете. Хиляди часове беше работил с тежки минни машини с подобни лостове за управление като ръкави на костюм и само за няколко минути започна да борави с контролните уреди на „Тритон“.

— Мамка му, човече! Имаш вроден талант — възкликна Чарли, когато Мърсър се обърна.

— Контролните уреди са поставени логично. И казваш, че на десет метра вече не усещаш тежестта?

— Костюмът е изумително маневрен. Ръцете се движат само с мускулна сила и можеш да се навеждаш на четиридесет и пет градуса. Астронавтите от НАСА казаха, че са по-хубави от техните скафандри, а налягането, при което ние работим, е много по-високо от вакуума, където те имат опит. Ако ти остане време, докато си на борда, ще ти дам да изпробваш единия във водата.

Мърсър се усмихна.

— С удоволствие, но мисля, че няма да стане. Очаквам да замина оттук колкото е възможно по-скоро.

Обикновено безгрижното и весело изражение на Чарли помръкна.

— Какво става всъщност? — попита той. — Позволено ли ти е да говориш? Права ли е Спирит, че правителството е объркало нещо?

— Не, няма потулване на тайна, макар да се съмнявам, че думата ми ще убеди съпругата ти.

Бившият сърфист се подсмихна.

— За пет минути разбрах, че когато твърди, че небето е зелено, не трябва да споря с нея.

— Бавно загряваш — пошегува се Мърсър. Отстъпчивият и добродушен характер на Чарли го предразполагаше. — Аз го установих за пет секунди.

— Спирит е голям образ, нали? Запознахме се на купон на плажа. Тъкмо бях убедил едно друго момиче да дойде у дома, когато Спирит се появи зад мен. Заяви, че имам предразсъдъци към жените и се интересувам единствено от силиконовите гърди на другото момиче. Обърнах се да й кажа, че е лесбийка, и направо онемях, като я видях. Мисля, че и тя го почувства. И после си спомням само, че бяхме в леглото и Спирит рече нещо от сорта „По-хубави са от силиконовите, нали?“.

Мърсър се усмихна. Донякъде завиждаше на Чарли, че е успял да преобрази секса в любов. Много пъти беше изпитвал онази моментна тръпка на сексуално желание, но поради една или друга причина връзката му не се бе задълбочавала. Хари Уайт веднъж му беше казал, че за да се ожениш, трябва да избереш подходящия човек и подходящия момент. Едното не ставало без другото. Разбира се, съветите за брака на осемдесетгодишния ерген не бяха най-добрата идея на света, но Мърсър не можеше да отрече, че в думите му има зрънце истина.

Много жени бяха идвали и си бяха отивали от живота му. Мърсър не мислеше, че проблемът е в тях, затова сигурно беше в подходящия момент. Или в него.

Мислите му бяха прекъснати от появата на Алан и Джим Маккензи. Алан хвърли горнище на анцуг на Мърсър.

— На триста метра е студено, а не можем да си позволим да използваме акумулаторните батерии за отопление.

Мърсър го облече, а другите трима мъже и екипът от техници се заловиха с последните приготовления преди потапянето. Мърсър забеляза, че Спирит стои на площадката за хеликоптери над палубата. Ако не грешеше, тя гледаше него, а не съпруга си. И после очите им се срещнаха. Спирит го изгледа презрително и влезе в надстройката. Беше ядосана не заради забавянето в изследователската й работа, за което беше виновен той, а лично на него.

— Всичко е готово — съобщи Маккензи. — Хайде да те пъхнем в консервата и да вдигнем ципа.

Мърсър се изкатери по стълбата, подпряна на „Скокльо“, провря се през люка, като внимаваше да не се изцапа с гъстото машинно масло, размазано по защитните прегради около отворите за плътно затваряне, и се настани на едно от тесните, места за наблюдатели. Пред него имаше редица копчета и лостове, но Алан го бе уверил, че не трябва да се безпокои за тях. Лоцманът контролираше всичко, освен механичните ръце. Миг по-късно в подводницата влезе и Алан. Той нахлузи шлем на главата си и отново се залови да проверява уредите и да съобщава данните на Маккензи, който заедно с още неколцина души бе отишъл в контейнера с контролния център. Мърсър сякаш слушаше тайнствения език на пилот, който говори с диспечери — поредица от числа и неразгадаеми съкращения.

— Добре. Всичко е наред. Може да тръгваме. Ние ще се потопим първи, а Чарли ще ни последва в „Тритон“.

— Колко ще продължи спускането?

— Не би трябвало да е повече от двадесет минути. За твоя информация налягането е около четиридесет килограма на квадратен сантиметър.

— Напомни ми да не си купувам имот в този район. Кранът повдигна единадесеттонната подводница от спусковата шейна и внимателно я понесе към края на кърмата. Морето беше спокойно и тъмносиньо, а небето безоблачно. „Скокльо“ бавно бе спусната във водата. Мърсър несъзнателно пое дълбоко въздух, когато вълните обляха плексигласа.

— Не си се гмуркал с такова нещо, а?

— Толкова ли е очевидно?

— Не съвсем — отвърна Алан. — Повечето хора, които се качват за пръв път, са толкова нервни, че не спират да говорят. Но всеки поема дълбоко въздух, когато подводницата започне да потъва. — Лоцманът включи слушалките и микрофона на главата си. — Джим, готов съм. Спускай ни.

„Скокльо“ се разтресе, когато се освободи от кабелите, и заплава самостоятелно.

— Потеглихме — каза лоцманът.

Подводницата беше в отрицателна плаваемост поради железните плочи с тежест един тон, прикрепени към долната част на корпуса, и веднага потъна под вълните. Мърсър изви врат и надникна нагоре, докато водата покриваше плексигласовата лоцманска кабина. Повърхността на океана отразяваше трепкащ сребрист блясък и постепенно се смаляваше, докато подводницата се спускаше към дълбините. Няколко минути достатъчно светлина проникваше отгоре и водата наоколо се виждаше ясно. Изхвърлените от камбуза хранителни остатъци привлякоха пасаж риби и хищниците, които ги преследваха. Няколко по-смели екземпляра спряха, за да преценят дали подводницата ще бъде следващата им закуска, преди да изчезне в сгъстяващия се мрак.

Все по-надълбоко се спускаха, водата пречупваше спектъра на светлината като призма, така че цветовете започнаха да се разделят и да избледняват. Първо изчезнаха жълтите и оранжевите оттенъци, а после червените. Остана виолетовата бездна, която също избледня до синьо и накрая стана черна.

— Мислиш ли, че сме сами? — попита Алан след десетина минути.

— Предполагам — отвърна Мърсър с усещането, че опитният лоцман го изпитва.

Алан натисна копче на таблото и морето оживя. Водата съвсем не беше чиста и прозрачна, а приличаше на снежна виелица. Телата на десетки милиони миниатюрни същества бавно се носеха надолу към бездната, където създанията на дъното щяха да ги асимилират и отново да ги върнат в хранителната верига. Рибите, които бяха стояли настрана от тромавия натрапник, се втурнаха към фаровете. Все още беше плитко и Мърсър разпозна формата на рибите, но не и различните видове. Истински странните морски същества — сепни вампири, змиорки, морският дявол и други — живееха дълбоко под пределната дълбочина на потапяне на „Скокльо“.

— Прекарал съм над шест хиляди часа тук долу — гордо каза Алан. — Никога няма да ми омръзне. — Той отново угаси фаровете. — Съжалявам, но трябва да пестя акумулаторите. Знам, че потапянето няма да продължи дълго, но това е стандартна оперативна процедура.

— Благодаря за гледката. Работиш на страхотно местенце.

— Дълбочината е двеста и шейсет метра — извика Алан на Мърсър и на хората, които с трепет гледаха мониторите на борда на „Морски наблюдател“.

— Чарли се гмурка — съобщи Маккензи.

— Прието, Джим. Би трябвало да стигнем до дъното след шест минути.

— Прието.

Джарвис активира сонара за претърсване на дъното, слаб акустичен пулс, който пиукаше все по-ускорено с увеличаването на дълбочината. Гърдите на Мърсър се свиваха и отпускаха в ритъм с тоновете. Знаеше, че се приближава до отговора, но не беше сигурен какъв е въпросът.

— Петнайсет метра до дъното — измърмори Алан. Пръстите му летяха по контролните бутони и лостове, докато маневрираше под водата.

— Намирате се на петдесет и седем метра източно от потъналия кораб — съобщи Маккензи по радиопредавателя.

По лицето на Мърсър се стече струйка кондензация. Очакваше я, защото разликата между температурата в „Скокльо“и океана беше петнадесет градуса, но като си представи огромното налягане върху стоманения корпус, сърцето му подскочи.

Алан включи моторите за движение напред и отново запали фаровете. Дори да работеха с пълния си капацитет, те пак нямаше да осветят повече от шест метра. Водата беше гъста като масло. Мърсър се вторачи в мрака, опитвайки се пръв да съзре „Смитбек“. Дъното беше песъчливо, набраздено от постоянното течение и безинтересно като повърхността на луната.

— Ето го! — каза Алан, който имаше богат опит в дълбоководното гмуркане и видя минута преди Мърсър очертанията на потъналия кораб.

„Смитбек“ се извисяваше от морското дъно като развалините на отдавна изоставена мавърска крепост в Сахара. Беше потънал само преди няколко дни, но изглеждаше стар, изоставен, забравен и от десетилетия обитаван от духове. — Господи! Погледни го.

„Смитбек“ беше военен морски плавателен съд, товарен кораб с тъп нос и квадратна кърма. Беше купен от „Маерск Лайн“ след войната в Персийския залив и работата му беше да извършва бързи доставки за въоръжените сили, включително до шестдесет танка „Ейбрамс“. Корабът беше дълъг сто и осемдесет метра, но се нуждаеше само от четиридесет и осем души екипаж. Мърсър и Джарвис видяха достатъчно детайли, за да разберат, че случилото се със „Смитбек“ не може да се обясни със сблъсък с контейнер. Мърсър не проумяваше онова, което виждаше.

Корпусът и надстройката бяха смачкани от падането на морското дъно. Явлението не беше необичайно. Потъващият плавателен съд можеше да се удари с двадесет морски мили в час в дъното, а отделни конструкции не бяха проектирани да издържат на такава сила. Но пораженията върху „Смитбек“ бяха много по-сериозни, отколкото Мърсър и Джарвис очакваха.

Сякаш гигантски юмрук беше смазал на морското дъно останките на кораба. Носът беше заровен дълбоко в тинята, а килът беше счупен по средата. Беше невъзможно да се каже Дали „Смитбек“ се е наклонил, защото беше напълно разрушен. От информацията за кораба, която Айра му бе дал.

Мърсър знаеше, че мостикът се е издигал над кила на близо тридесет метра. Купчината изкривен метал на дъното на Тихия океан не изглеждаше повече от една четвърт от това разстояние. „Смитбек“ беше сплескан като палачинка.

Светлината извън подводницата се промени, когато Чарли се приближи до потъналия кораб с водолазния си костюм.

— Какво се е случило? — попита той, като видя мащабите на пораженията.

— Опитваме се да преценим — отвърна Мърсър. — Да започнем от носа и да продължим към кърмата.

— Прието.

Лесноподвижният „Тритон“ се повдигна от корпуса и се насочи към предната част на „Смитбек“. Алан маневрира „Скокльо“ на място, така че всички фарове да осветят кораба. Чарли и подводницата се движеха като един, докато си проправяха път по дължината на „Смитбек“. Стоманената му повърхност беше нагъната като акордеон. Гредите бяха пробили метала и стърчаха като натрошени кости. Когато стигнаха до средата, Мърсър накара Алан да приближи подводницата колкото е възможно повече до кораба. Шестте нива на четвъртитата надстройка бяха изравнени с най-долното. Палубата беше осеяна със стъкла от кабината на щурвала, които искряха като скъпоценни камъни. Близо до кърмата на черни мехури изтичаше машинно масло. Имаше само две дупки, откъдето излизаше въздух.

— Какво мислиш, Алан? — попита Чарли, след като приключиха с огледа.

— Предполагам, че е бил натоварен догоре и всичкият въздух е излязал от корпуса, докато е потъвал. Това е единствената причина пораженията да са толкова сериозни. Какво е твоето предположение, Мърсър?

— Теорията ти е правдоподобна, но има един проблем. — Мърсър потърка брадичката си, докато обмисляше изводите от онова, което се готвеше да каже. — „Смитбек“ се е връщал от Корея. Празен. Обемът на товарните отсеци е сто хиляди кубически метра. Дори ако товарните рампи някак са се отворили, трябвало е да мине много повече време, за да излезе такова голямо количество въздух. Мисля, че причината е друга.

— Каква? — попита Чарли.

— Не знам, но ми се струва, че отговорът е в кулата, която сте открили, момчета. Джим, чуваш ли ме?

— Слушаме ви — отвърна Маккензи, който беше на „Морски наблюдател“.

— Отиваме към кулата. Издърпайте Чарли. Ще се срещнем с него там.

— Прието. Алан, курс на двеста шестдесет и пет градуса. Ще коригираме посоката ви по пътя, защото има напречни течения.

— Разбрано, Джим. Двеста шестдесет и пет. — Лоцманът издигна подводницата и угаси фаровете. Мракът отново стана непрогледен, докато безшумно се отдалечаваха от призрачния кораб.

Алан включи портативен касетофон, за да заглуши постоянното бръмчене на моторите за движение напред. Тясната кабина се изпълни със звуците на джазова музика.

— Спускал съм се до двадесетина потънали кораба — каза той след няколко минути. — Подобно деформиране става с по-старите плавателни съдове. Те рухват, след като корозията разяде стоманата. Веднъж намерихме товарен кораб от Първата световна война в крайбрежните води на Франция. Беше се разпаднал по същия начин като „Смитбек“. Представляваше нещо като сандвич от палуби и ръжда. Но не съм виждал чак такива поражения като на „Смитбек“.

— И аз не мога да си го обясня.

— Но нещо ти се върти в главата.

— Може би. — Мърсър не добави нищо повече. Нямаше доказателства и не можеше да изкаже изключително необикновената си хипотеза.

Джарвис управляваше малката подводница с помощта на сложните сензори и изглежда не го интересуваше, че не вижда на повече от два-три сантиметра отвъд купола от плексиглас. Мърсър свикна с дезориентиращата среда и се настани по-удобно на седалката. Температурата в кабината спадна до тринадесет градуса и той се зарадва, че е облякъл анцуга. Държеше ръцете си между краката, но въпреки това усещаше, че са студени. Хладината отчасти се дължеше на онова, което със страх очакваше да намери в кулата.

Четиридесет и пет минути по-късно Джим Маккензи се обади да променят курса и ги предупреди, че се намират на хиляда метра от кулата. Сонарът показа, че морското дъно е на деветдесет метра под овалния корпус на „Скокльо“. Джар-вис насочи надолу носа на малката подводница, когато се приближиха до загадъчната конструкция.

— Ще започнем от основата — каза той и запали фаровете — Чарли не може да се спусне толкова надълбоко, затова известно време ще бъдем сами.

— Добре.

Първата от огромните подпори на кулата се появи, когато бяха на разстояние пет метра. Диаметърът на огромния стоманен стълб беше най-малко дванадесет метра. Освен огромната тежест на конструкцията, нямаше някакъв механизъм който да я е забил в морското дъно. Подпорите бяха на височина петнадесет метра от пясъка и вероятно бяха прикрепени към другите колони. Кръстосаните греди допълваха дизайна на скеле. Сякаш бяха открили Айфеловата кула под водата.

Подводницата обикаляше кулата, като спирално се издигаше нагоре и се движеше само на педя от конструкцията. Когато бяха на шейсет метра от дъното и на тридесет от мястото, където Чарли можеше да помогне в разследването, те видяха първото витло. Петте перки бяха огромни и зловещо извити, за да постигнат максимална ефективност при въртене. На потрепващата светлина беше трудно да се определи от какво е направено дванайсетметровото витло, но материалът изглеждаше еластичен. Военноморският флот използваше меки витла в най-тихите си подводници, за да намали до минимум шума от придвижването.

— Какво е това според теб? — попита Джарвис, всъщност без да очаква отговор.

В лабиринта от стомана зад витлото беше сгушена аварийна капсула, поне два пъти по-голяма от подводницата. Алан предпазливо провря носа на „Скокльо“ между по-големите подпори, за да видят по-отблизо странната конструкция.

Между витлото и капсулата минаваше ос. От долния й край излизаха няколко големи тръби, които изчезваха в мрака.

Мърсър и Алан не ги бяха забелязали, докато се издигаха.

— Прилича на гигантска мелница — отбеляза Мърсър. — Перките са обърнати към течението. Върти ги водата, минаваща през тях.

— Но каква е функцията им? Изпомпват ли нещо от земята, например петрол?

— Не знам. Хайде да се измъкнем и да видим какво има над нас.

Откриха още три такива витла. Чарли в скафандъра ги чакаше на двеста метра под повърхността.

— Колко такива неща има под нас? — попита той по предавателя.

— Четири.

— И още две нагоре.

— Откри ли резервоари? — попита Мърсър.

— Само витлата и поддържащите механизми. В момента нищо не работи и мисля, че всички са свързани с тръби. Забелязах, че водата е по-студена около по-тънките тръби.

„Тънки“ беше относително понятие. Тръбите, свързващи машините, бяха с диаметър поне метър и половина.

— Колко по-студена?

— Между пет и седем градуса според сензорите на водолазния костюм.

Мърсър усети, че е по следите на първото доказателство, което му беше необходимо.

— Може ли да проверим температурата в основата на кулата? — обърна се той към Джарвис.

— Няма проблем. Не забравяй, че подводницата е направена за научни изследвания и на всеки петнадесет секунди можем да проверяваме температурата, налягането и солеността.

— Чарли, стой там — нареди Мърсър, обзет от вълнение. Беше сигурен, че знае какво са открили. Имаше известен риск, докато бяха близо до кулата, но той смяташе, че е оправдан. — Ще се нуждаем от теб, докато се издигаме Искам да отворя кожуха на едно от витлата, за да видя какво има вътре.

— Ще действам по въпроса, докато сте долу — каза Чарли с характерния си провлачен говор на сърфист.

— Не. Чакай ни да се върнем.

— Е, добре, добре — отвърна Чарли, смирен от резкия тон на Мърсър.

Подводницата излезе от кулата и отново се насочи към дъното.

— Какво мислиш? — попита Алан, докато се спускаха.

— Турбините може да се използват за три цели — отвърна Мърсър. — Да изпомпват, да вкарват нещо и да произвеждат електричество. Тук няма трансмисионни линии, значи съоръжението не произвежда енергия. Не видяхме резервоари, които да съхраняват материал, изпомпан от морското дъно.

Остава вариантът, че нещо се вкарва в земята.

— Звучи логично, но не трябва ли да има резервоари за онова, което се вкарва?

— Не и ако е морска вода. Или ако системата е затворена верига?

— Какво е тогава?

— И двете.

— Ще ми обясниш ли?

— Питал ли си се как поддържат леда на хокейните игрища?

Джарвис се ухили.

— Израснах в Аризона. Хокеят не беше приоритет.

— „Койотите“ играят във Финикс — подчерта Мърсър. Вкарваш солена вода чрез система от тръби под леда. Поради солта водата не замръзва при нула градуса и остава в течно състояние. Свръхохладените тръби запазват леда и готово — хокей в пустинята.

— Чакай — прекъсна го Джарвис. — Издигаме се от дъното. Температурата на водата спада по-бързо, отколкото би трябало, с четири градуса само за пет метра.

Решетката от стоманени подпори до основата на кулата не им позволяваше да се приближат до тръбите, спускащи се надолу от кожуха на турбината. Мърсър накара Джарвис да обикаля конструкцията във все по-широки кръгове. На светлината на фаровете дъното изглеждаше еднообразно. Наносите имаха зеленикав оттенък и поради вихрушката от органични материали видимостта беше около метър. Алан обаче майсторски управляваше подводницата за движение близо до бездната.

— Какво е това? — попита той след няколко минути. — Кратер?

— Не съм сигурен — отвърна Мърсър, макар да беше убеден, че знае какво е.

Те преминаха над кратера за няколко минути. Сонарът за релефа на дъното показа, че дълбочината му е трийсет метра. Мърсър изчисли наум, че обемът на кратера е близо петнайсет хиляди кубически метра и помоли лоцмана да задържи подводницата над ръба на огромната яма.

— Какво търсим?

— Задръж я неподвижно — отвърна Мърсър и започна да работи с контролните уреди.

— Ей, не може да правиш това! — възрази Джарвис, когато механичните ръце на „Скокльо“ се протегнаха напред.

Мърсър провери как щипците реагират на движенията му върху лостовете за управление.

— Ще заплатя щетите.

За секунди Мърсър разбра каква е системата. Не беше трудно да маневрира с автоматизираните ръце на подводницата, защото много години бе работил с миньорска техника. Той прибра едната ръка и премести другата по-близо до ръба на кратера.

— Какво става там долу? — извика Маккензи по предавателя.

— Искам да взема проба от почвата — отвърна Мърсър и бръкна с механичната ръка в калта, предизвиквайки малка лавина, която се плъзна край подводницата. Макар да нямаше обратна информация за съпротивление върху лостовете, той усети, че щипците се удариха в нещо твърдо. От тинята изскочи сребрист мехур и в издълбаната от него кухина се видя странна бяла маса.

— Какво е това? — попита Джарвис.

— Лед.

— Какво? Невъзможно! Мърсър се обърна и го погледна.

— Лед е. Кулата представлява гигантска нагревателна помпа.

— Но за какво служи? Няма логика.

— Хей, момчета! — извика Чарли отгоре. — Тук става нещо. Перките започнаха да се въртят. Виж ти!

— Какво? — попита Алан.

— Течението не може да е по-силно от един-два възела, а това чудо се върти като чудноват ураган.

Мърсър проумя значението на думите на Чарли миг по-късно. Той възприемаше кулата от един аспект и пренебрегваше друг. Осъзна грешката си и очите му се разшириха от изумление, но въпреки това заговори с твърд като стомана глас.

— Чарли, хвани се за нещо. Дръж се за кулата. Джим, чуваш ли ме там горе?

— Тук съм, Мърсър. Какво става?

— Намираме се над залежи от метан-хидрат. Това е потопило „Смитбек“. Трябва да се махнете оттам.

— Какви ги говориш?

— Метан-хидратът е последният голям източник на твърдо гориво на планетата — газ, затворен в леда от температурата и налягането на морското дъно. Обикновено е стабилен, но мисля, че предназначението на кулата е да разтапя метан-хидрата. Този газ увеличава обема си около сто и петдесет пъти в твърдо състояние. Ако залежите са големи, океанът ще закипи като шампанско от толкова много метан. Плътността на водата ще намалее, „Морски наблюдател“ ще загуби плаваемост и ще потъне като камък.

— Газът изригва ли в момента? — попита Маккензи, който разбра опасността.

— Ще изригне.

Първото предположение на Мърсър, че кулата е нагревателна помпа, се оказа правилно. Но едва сега осъзна, че конструкцията не вкарва студена морска вода в земята, за да поддържа стабилността на метан-хидрата, а го извлича, за да разсее хладината в по-топлата плитка вода и да провокира избухване на газа.

„Смитбек“ сигурно бе преминал по време на експлозия и се бе блъснал в огромно парче хидратен лед, което не се е разтопило по пътя си към повърхността. Но не този сблъсък бе станал причина за потъването му, а промяната в плътността на водата. Корабите плават, защото тежат по-малко от обема вода, изместван от корпусите им. В случая със „Смитбек“ разпенената смесица от газ и вода не е била достатъчно плътна или тежка, за да издържи на масата на плавателния съд. Корабът бе натежал повече от водата, която е измествал, и бе загубил плаваемост. И в някой критичен момент бе започнал да потъва толкова внезапно, че никой не бе успял да се спаси. „Смитбек“ явно се бе отправил надолу много по-бързо от нормалното и вероятно се бе ударил в дъното с около двадесет и пет километра в час. Нищо чудно, че от корпуса не излизаше много въздух. Той бе изкаран от кораба в момента на падането.

А пожарът, за който екипажът бе съобщил, преди „Смитбек“ да потъне? Метан-хидратът, дори под формата на лед, беше изключително лесновъзпламеним. Въздухът около кораба сигурно е бил наситен с газа и малка искра е предизвикала катастрофалната експлозия. Мърсър прогони от съзнанието си ужасяващата картина — плавателният съд, обхванат от пламъци, докато екипажът напразно се опитва да разбере защо незначителната повреда от сблъсъка е станала причина Да потъват. Той се съсредоточи върху положението в момента.

От предавателя се чуха забързани команди, издавани от контролния център на „Морски наблюдател“.

— Трябва да изтеглим Чарли на борда — каза Маккензи.

— Мисля, че нямате време.

Мърсър посочи на Джарвис накъде да насочи подводницата — далеч от мястото, където вероятно щеше да стане следващата експлозия от газ. Дънният сонар бе нарисувал на екрана дигитално изображение на морското дъно наоколо. Кулата сякаш бе издигната в средата на поредица от възвишения. Едното вече беше изчезнало в експлозия от газ, оставяйки дълбок кратер.

— Чарли, какво е положението при теб? — попита Маккензи.

— В готовност съм — отвърна младият калифорниец. — Мисля, че съм добре. Ще издържа, ако кабелът се скъса, стига Алан да дойде да ме вземе.

— Температурата се покачи с три градуса — предупреди Джарвис.

Мърсър включи микрофона си.

— Чарли, когато газът експлодира, ще бъдеш точно над него. Сигурен ли си, че ще издържиш?

— Да. Увил съм ръце около подпората. Няма да ходя никъде.

Водата започна да вибрира и видимостта спадна до нулата в буря от ситна утайка. Отначало не се чу нищо, но после басовият тон се извиси в постоянен грохот.

— Температурата се повиши с още три градуса.

— Обърни подводницата срещу течението от кулата и я издигни на двеста метра — заповяда Мърсър, разчитайки, че стълбът от газ, който всеки момент щеше да изригне от морското дъно, ще мине покрай тях.

— Прието.

С внезапност, каквато никой не очакваше, морското дъно изчезна в талази мъгла, която се разрасна като гъбовиден облак от ядрен взрив. Метан-хидратът, огромен мехур от замразени въглеводороди, изригна във висок водопад, когато топлата вода, нахлуваща от върха на кулата, стигна до точката си на кипене и го издигна. Газът се отправи към повърхността, въртейки се в лудешки взрив от енергия като гигантско торнадо.

Подводницата бе подхваната в периметъра на изригването. Джарвис беше изхвърлил баласт, за да се издигнат, и бе увеличил тягата, за да спомогне за изтласкването на подводницата към повърхността, но скоростта намаля, когато разпенената вода я погълна.

— По дяволите! — изруга Алан и увеличи още тягата.

— Чарли, трябва да откачиш кабела си — извика Мърсър. — Джим, газът изригва. Отдалечете „Наблюдател“ колкото е възможно повече. Отправете се на запад, срещу течението, иначе ще потънете като „Смитбек“. Ние с Алан се опитваме да заемем позиция, в случай че Чарли загази.

— Ако откача кабела, няма да имам връзка с вас.

— Разбирам — отвърна Мърсър. — Насилваме „Скокльо“ да стигне до твоята дълбочина.

Водата прииждаше и се пенеше, сякаш кипеше.

— Скоростта на издигане намаля на петнадесет метра в минута и става все по-бавна — съобщи Алан.

— Можеш ли да изхвърлиш още баласт? — попита Мърсър. Не му беше приятно, че е само пътник.

— Не и ако искаме да се задържим на двеста метра, за да помогнем на Чарли.

— Ами ако се отдалечим от центъра на стълба от газ?

— Ако променя курса, вероятно ще започнем да се спускаме. Опасявам се, че ще трябва да изчакаме. По дяволите, в неутрална плаваемост сме!

Гледката от „Скокльо“ наподобяваше ад, но картината пред очите на Чарли беше много по-страшна. Подводницата бе повлечена в периферията на изригването, а той се намираше в центъра. От време на време се освобождаваше толкова много метан, че го поглъщаха грамадни мехури смъртоносен газ. Чарли стоеше в скафандъра и гледаше как водата се стича по шлема му като дъжд по предно стъкло на кола. И в следващия миг мехурът отминаваше и огромното налягане на морето отново се стоварваше върху него. На няколко пъти той загуби равновесие и металните нокти на водолазния му костюм, където бяха ръцете му, остъргаха подпората на кулата.

Картината на повърхността не беше по-приятна. Маккен-зи мигновено бе предал на мостика заповедите на Мърсър. Лоцманът беше подал пълна тяга и бе насочил кораба на запад, срещу течението от кулата. Газът стигна до повърхност-та веднага щом „Наблюдател“ започна да се движи. Появата му представляваше само леко вълнение на мръсна вода, локализирано явление, което би било подминато като порив на вятър, обезпокоил морето.

Но после количеството на изригващия метан се увеличи. Кипящи гейзери вода се извисиха на девет, дванайсет и петнайсет метра във въздуха. Морето сякаш се разтапяше. Водолазна шамандура, която не беше прибрана по време на аварийната маневра, потъна, когато плътността на водата рязко намаля. „Наблюдател“ започна да се движи по-бавно. Мехури от газ изместваха морската вода, от която корабът се нуждаеше, за да плава на повърхността. „Наблюдател“ леко потъна. Вълните минаваха на сантиметри от лакираните му перила. От океана изригваше все повече метан. И сетне постоянното източно течение понесе кораба. „Наблюдател“ стигна до чисти води и се издигна.

Навременното предупреждение на Мърсър ги спаси от участта на „Смитбек“. Но за него и Алан угрозата не бе отминала и смелата малка подводница потъваше все по-дълбоко в бездната.