Предсказанието

ХОТЕЛ „ЛУКСОР“ ЛАС ВЕГАС, НЕВАДА

Миньорският лагер трябваше да бъде снабдяван с всичко, включително с питейна вода, затова душовете бяха настроени да текат пет минути и капеха едва-едва. За пръв път от почти две седмици Мърсър се отпусна под струята в банята. Горещата вода се стичаше по раменете и гърба му и разхлабваше възлите в мускулите му. Вече бе измил косата си с шампоан и обилно бе насапунисал тялото си.

Отражението му в огледалото срещу душа представляваше размито очертание, скрито в талазите от пара.

Час след като двамата с Ред се бяха измъкнали от наводнената мина, бяха пристигнали обещаните от Айра хеликоп-тери. Единият излетя веднага с Хардинг, чиито наранявания бяха по-сериозни, отколкото Мърсър предполагаше. Ударът по главата бе оставил вдлъбнатина като удар с юмрук в черепа му. Повечето миньори и Мърсър бяха закарани до един от самолетите „Боинг 737 — 200“, с които правителството транспортираше хора между Зона 51 и Лас Вегас, а два хеликоптера „Блекхоук“ бяха изпратени в района на мината да тьрсят Дони Рандъл. Той се бе върнал във фургона с командния център, когато Мърсър и екипът му тръгваха да монтират сеизмографа, но оттогава никой не го беше виждал. Повечето му дрехи все още бяха в стаята му, но липсваха достатъчно за предположението, че е избягал. Мърсър не се нуждаеше от повече доказателства, за да разбере, че има връзка между Рандъл и неизбухналия експлозив, станал причина за наводнението. Разбра и защо Дони е използвал повече експлозиви — Рандъл се беше запасил с „Товекс“, за да наводни мината.

Айра се обади втори път и му заповяда да напусне обекта Мърсър искаше да помогне в издирването, но Ласко го уве-ри, че инфрачервените детектори, поставени навсякъде из Зона 51, ще засекат човек в пустинята още на първото преминаване, и до осем часа Дони ще бъде затворен в килия.

Недоволен, но оставен без избор, Мърсър се съгласи да тръгне едва след като получи обещанието на Айра, че ще присъства на разпита на Рандъл. Ласко обеща, че след тридесет и шест часа и двамата ще разпитат Рандъл.

Мърсър седя сам по време на полета от тайната база до Лас Вегас, опитвайки се да разбере мотивите на Дони. Нямаше причина да смята, че Рандъл е планирал убийство в мината, затова престана да се обвинява за случилото се и се съсредоточи върху гнева си. Краткото пътуване не му позволи да намери отговори на въпросите и да стигне до определени изводи. Нито имаше достатъчно време, когато се приземиха, защото терминалът, използван от служителите на летище „Маккарън“, беше на един хвърлей от хотел „Луксор“.

Мърсър бе идвал за последен път в Лас Вегас през пролетната ваканция през първата си година в Минно-геоложки институт в Колорадо. Знаеше, че оттогава градът се е разраснал значително, но не беше подготвен за мащаба на промените. Хотелите бяха огромни, построени в различни теми, за да примамват комарджии и дори цели семейства. Бяха издигнати фантастични замъци и високи циркови куполи, репродукции на Ню Йорк, и хотел в архитектурния стил и Венеция в Италия. Проектираният в египетски стил „Луксор“ имаше над четири хиляди стаи и славата на един от най-големите хотели в света. Пирамидалният му дизайн го правеше най-отличителният в града. На върха на високата над сто метра сграда от тъмно стъкло блестеше най-яркият прожектор, направен досега — триста хиляди вата и четиридесет милиарда свещи.

Макар че постройката беше по-малка от Великата египетска пирамида на Хуфу в Египет, проектът и изпълнението го изумиха. Мърсър се смая още повече, когато влезе във фоайето и осъзна, че може да побере десет реактивни самолета.

Статуите, дърворезбите и произведенията на изкуството не можеха да отвлекат вниманието от истинската атракция на хотела. Само няколко крачки деляха фоайето от казиното където отсеченият звън на падащи монети и дрънченето на звънците на игралните автомати съблазняваха хиляди търсачи на богатство.

Неколцина миньори се бяха уговорили да се срещнат край масите за зарове веднага щом оставят в стаите оскъдния си багаж. Мърсър прояви интерес първо към няколко питиета и тридесет и пет минутно къпане, като им се наслади едновременно.

Той протегна ръка към чашата с водка и лимонов сок, поставена на подложката за сапуна. Тя беше втората, а третата чакаше на нощното шкафче, за да я изпие, докато се облича. Мърсър погледна часовника си и остана още пет минути под душа.

После с хавлия на кръста набра домашния си номер и погледна през прозореца към лазурния плувен басейн на четиридесет метра под стаята му. Двама работници чистеха района и подреждаха шезлонги. Градът блестеше почти до хоризонта в хиляди оттенъци на неонови светлини. Телефонът иззвъня четири пъти и после се включи секретарят. Мърсър прекъсна връзката и се обади в бара на Дребосъка.

— Откажи се — подигравателно каза гласът от отсрещния край.

— Хубав начин да отговаряш на обажданията — отбеляза Мърсър.

— О, Мърсър! Извинявай. Имам идентификатор на обажданията и видях кода, но не и номера. Реших, че е някой букмейкър от Вегас, който иска да ми пробута залозите си. — Освен че беше собственик на заведението, Пол Гордън беше и нелегален букмейкър за няколко спорта. — Какво правиш там? Хари каза, че са те отвлекли едни типове от правителството за да свършиш някаква работа.

— Така е. Той там ли е? — Разговорът с Хари винаги повишаваше настроението на Мърсър и проясняваше съзнанието му.

— Да. Чакай малко.

Мърсър чу, че Дребосъка говори с Хари и спомена Лас Вегас.

— Негодник! — ядосано каза Хари в телефонната слушалка. — Защо не ми каза къде те изпращат?

— И аз не знаех.

— Колко време ще бъдеш там?

Мърсър разбра какви мисли се въртят в главата на стареца.

— Само тази нощ — излъга той. Знаеше, че ако бе казал „две нощи“, Хари щеше да се качи на първия самолет за Вегас. Мърсър говореше и се обличаше — черен панталон, бяла памучна риза и спортно сако.

— По дяволите! Обаждаш се само за да ме дразниш, нали?

— Хари, не мога да повярвам, че имаш такова мнение за мен — невинно отвърна Мърсър. — Мислех, че се тревожиш и би искал да знаеш дали съм добре.

— Да ти го начукам! Обаждаш се, за да се пръсна от яд, че си във Вегас.

— Щях да ти се обадя дори ако Айра ме бе изпратил в Уест Подънк, Уискънсин.

— Заслужаваш да те изпратят там, копеле! — рече Хари и после тонът му омекна. — Къде си отседнал?

— В „Луксор“.

— Направи ми една услуга.

— Искаш чаша с емблемата на хотела?

— Защо ми е? Ще открадна твоята. Балконът на стаята ти е над казиното. Изнеси телефона поне да чуя звуците.

Мърсър се засмя.

— Толкова ли си отчаян?

— Не съм играл хазарт, откакто с Дребосъка ходихме с ягуара ти в Атлантик Сити.

— Това беше миналото лято. Забрави ли, че непрекъснато играеше, докато бяхме в Панама?

— Миналото лято? — изкикоти се Хари. — По дяволите, взехме отново ягуара ти преди две седмици, докато беше в Канада.

Мърсър поклати глава. Щеше да разбере, ако беше така.

— Чакай малко да проверя дали кабелът ще стигне. — Мърсър обу кожени мокасини с гумени подметки. — На единадесетия етаж съм и не знам дали ще чуеш нещо.

Той размота дългия кабел на телефона и се приближи до вратата.

Стаите в „Луксор“ гледаха към казиното и звуците отекваха в огромното фоайе, затова вратите бяха звукоизолирани. Когато бяха затворени, в стаята беше тихо, но веднага щом Мърсър отвори, го блъсна шумът на няколко хиляди комарджии, музиката от фоайето и настойчивият хор на игралните автомати.

— Готово, приятелю — каза той и провеси слушалката през балкона, за да може Хари да чуе заразителните звуци.

Писъкът би трябвало да се чуе отдолу — радостният вик на щастлив печеливш на рулетка или игрален автомат, — но се разнесе вдясно от Мърсър от дългия коридор, който свършваше пред асансьора, и изразяваше ужас, а не приятно вълнение.

Трима мъже с еднакви костюми изскочиха от нишата на асансьора. Жената, която изпищя, се опита да избяга от тях, но беше с обувки на високи токчета и те я настигнаха с няколко крачки. Двама държаха картечни пистолети с извити пълнители и дълги заглушители, третият изглежда не беше въоръжен. Той стигна до жената, с лекота я преметна на рамо и я хвърли през високите до кръста перила. Писъкът й се извиси още по-силно, когато инерцията я преметна над парапета. Тя изчезна в развяващите се дипли на оранжевата си пола.

Мърсър се обърна и побягна, но от нишата на асансьора в отсрещната страна изскочиха още двама стрелци. Гласът на Хари стържеше от забравения телефон.

Писъкът на жената изведнъж заглъхна.

Неясно как Мърсър разбра, че мъжете идват за него, за да приключат недовършената работа на Дони Рандъл. Той се хвърли обратно в стаята си. Този ход му спечели малко време, но също така означаваше, че е хванат в капан. Между хотелските стаи нямаше свързващи врати.

Мърсър пусна телефона и се втурна към леглото, където беше чантата му. Пистолетът „Берета 92“ лежеше върху една от ризите. Той го грабна и зареди нов пълнител.

Във фоайето долу щеше да настъпи суматоха. Вестта за смъртта на жената щеше да се разчуе в казиното, но щяха да бъдат загубени няколко ценни минути, докато охраната на хотела разбере как и откъде е паднала. Мърсър разполагаше само с няколко секунди, преди убийците да стигнат до стаята му и да нахлуят вътре. И най-дебелите звукоизолирани врати поддаваха при атака с автоматични оръжия. Образът на блъснатата през балкона жена започна да му въздейства. Мърсър забеляза, че ръката му е стиснала пистолета едва когато кокалчетата на пръстите му побеляха и китката му се разтрепери.

Телефонът не беше възможност за избор. Разговорът щеше да продължи твърде дълго. Портиерът беше свикнал да се справя с изгубен багаж и поръчки за билети, а не със съобщения за въоръжени мъже, които искат да убият един от гостите на хотела. Очите му обходиха стаята. Той раздели проблема на части, анализира всяка от тях, свърза ги отново и получи единственото възможно решение.

Грабна кибрит от масата и скочи на леглото. Ръцете му не потрепериха, макар че сърцето му биеше така, сякаш щеше да изхвръкне от гръдния кош. Той запали кутията и я вдигна към детектора за пушек, който веднага започна да звъни.

Мърсър протегна ръка към пръскачката на стената, действайки по предположението, че от тръбата няма да потече вода, ако някой гост се блъсне в нея от глупост или гняв. Задействайки алармената противопожарна система с включения детектор за пушек, той се надяваше, че контролните уреди ще изхвърлят вода и ще предупредят охраната. Така всеки изпратен в стаята му щеше да знае, че ще се изправи пред аварийна ситуация.

Мърсър разби стоманената глава на пръскачката с ръкохватката на пистолета. През разкъсания метал започна да свисти сгъстен въздух. Той я удари отново и отчупи главата. Секунда по-късно от тръбата изригна силна струя ръждива вода, която стигна почти до скосените прозорци в отсрещната страна на стаята.

От връщането му в стаята бяха изминали двадесет секунди — достатъчно, за да могат стрелците…

Пукотът на автоматично оръжие, сподавен от заглушител, беше още по-тих заради солидната врата, но високомощ-ните куршуми безпроблемно я надупчиха.

Мърсър се хвърли на пода и внимателно стреля два пъти в краищата на вратата, защото предполагаше, че нападателят има подкрепления от двете страни. Деветмилиметровият му пистолет прозвуча като оръдие в сравнение с оръжията със заглушители и куршумите пробиха много по-големи дупки в дървото и звукоизолационния материал. Мърсър чу стенание от болка и стреля още два пъти, като се прицели по-ниско с очакването, че раненият стрелец пада на пода.

Автоматичната стрелба спря за миг.

Мърсър насочи пистолета встрани от вратата и проби четири дупки в стената, за да поддържа огъня и да държи убийците далеч от стаята.

После се наведе, прекоси помещението, приближи се до леглото и сложи в пистолета единствения си резервен пълнител. В главата му се въртяха цифри, докато оглеждаше външната стена на сградата. Хотелът беше висок сто и пет и широк сто и осемдесет метра в основата. Стаята му се намираше на единадесетия етаж. Наклонът беше тридесет и девет градуса — твърде стръмен, за да се пързаля без специална екипировка.

Преди убийците отново да се организират, Мърсър стреля няколко пъти във вратата, надявайки се да им попречи да разбият разхлабената ключалка с насочен изстрел. На прозореца в средата на западната стена имаше надпис СЧУПИ СТЪКЛОТО В СЛУЧАЙ НА ПОЖАР. Той изстреля два куршума, но стъклото не се счупи, докато не го удари със стола. В стаята нахлу пустинната жега и пречисти въздуха от смрадта на барут и страх. Далеч долу се намираше ярко осветеният басейн, а до него — паркингът. Мърсър не се страхуващо от височини, но мисълта за онова, което щеше да се опита да направи, замъгли зрението му.

Той стреля още веднъж в стената до вратата.

Пръскачката бе изпомпала стотици галони вода в стаята и всичко беше мокро. Мърсър взе завивките и одеялото от леглото и разкъса горния чаршаф. Единият нападател се хвърли върху надупчената врата. Мърсър стреля два пъти преди мъжът отново да се опита да я разбие. Ушите го заболяха от оглушителните изстрели. Той занесе мокрия чаршаф до строшения прозорец, разстла го по стената на сградата и го притисна до стъклото. От долния край потече вода.

Единственият начин да оцелее по време на плъзгането по стената на пирамидата беше да забави спускането си. Обувките нямаше да му осигурят достатъчно сцепление, затова се налагаше да импровизира. Отчаяният му план беше да приложи експеримента от детството си да залепи влажна кърпа на стената на банята. Хидростатичното налягане я прилепяше към плоската чиста повърхност и често се изискваше изненадваща сила, за да я махне. Ако чаршафът беше достатъчно голям, сцеплението между плата и сградата щеше да го спаси да не се претърколи надолу по склона и да се стовари на земята с фатална скорост.

Мърсър застана до прозореца и изстреля последните си куршуми на удължени интервали, надявайки се, че докато изпразни пълнителя, убийците ще спрат за няколко минути, които му бяха необходими да се спусне надолу по външната стена на сградата.

„Кои са те, по дяволите?“ — запита се той, но прогони въпроса от съзнанието си. Това нямаше значение. Поне засега, докато не избягаше далеч от хотела.

Мърсър изчака още една секунда, пое дълбоко въздух и изстреля последния си куршум.

— Сякаш има връщане назад — измърмори той, прегърби рамене, седна на чаршафа и сграбчи долната му част.

Набра скорост като скиор от старт във висок до коленете сняг към заледена ивица на пистата. За част от секундата му хрумна, че няма да успее. Вече се носеше по сградата твърде бързо и с всеки изминат метър отлепваше все повече чаршафа от стъклото, ускорявайки стремглавото си спускане.

Вятърът свистеше край ушите му, докато Мърсър се бореше отново да приглади плата, като разперваше ръце колкото е възможно по-широко. Горната част на тялото му се разтрепери. Той разтвори крака, надявайки се, че влажният панталон ще му осигури известен контрол. Сърцето му сякаш биеше в гърлото. Струваше му се, че цяла вечност не си е поемал дъх.

Не смееше да погледне надолу, но веднага щом осъзна това, го направи. Беше изминал с пързаляне осем от единадесетте етажа и можа да прецени колко бързо се приближава до земята по израженията на лицата на двамата работници край басейна, които бяха зяпнали насреща. И все пак не се движеше толкова бързо, колкото предполагаше. Беше забавил скоростта и ударът нямаше да е…

Вдясно от него експлодира прозорец и остри като бръсначи, стъкла се забиха отстрани на тялото му и в крака му. Друг взрив строши стъклото над него и го засипа с лавина от смъртоносни парчета. Не беше необходимо да поглежда нагоре, за да разбере, че поне един от стрелците стои на прозореца на стаята му и стреля по наклонената фасада на хотела. Следващият автоматичен откос вероятно щеше да пръсне черепа му.

Мърсър се намираше на етаж и половина от земята, когато изпусна чаршафа.

В последната секунда преди да се стовари долу той сви колене и се изстреля във въздуха, изчислявайки траекторията си така, че да падне с рамото напред в наскоро подкастрените храсти. Претърколи се болезнено и се блъсна в купчините шезлонги. Тялото му се вцепени за секунда, а после остра болка прониза раменете и десния му крак.

— Винаги съм искал да направя нещо подобно! — възкликна единият от младите работници, които се втурнаха към него.

— Беше страхотно! — добави другият. — Какво беше усещането?

В същия миг отгоре се посипа дъжд от деветмилиметрови куршуми. Първият младеж падна с разкъсан крак. Другият получи куршум в рамото и се строполи на земята като отсечено с брадва дърво. Ръката му едва се крепеше на тялото.

Мърсър се изправи и опита да измъкне младежите и себе си от огневата линия. Още куршуми обсипаха района около басейна и от статуята на сфинкса наблизо се разхвърчаха парчета бетон. Някои образуваха малки гейзери в неподвижната вода. Мърсър закуца сред палмите и пищните статуи. Хотелът беше направен от тъмно стъкло, та не беше трудно да забележи светлината, струяща от счупения прозорец на стаята му и силуета на стрелеца, който бе разбрал, че жертвата му е избягала. Мърсър не можа да види добре лицето му на помръкващия блясък на залязващото слънце, но с радост би се срещнал отново с него при други обстоятелства.

Махна му подигравателно. Беше сигурен, че стрелецът видя жеста.

Мърсър стигна до декоративната стена между басейна и алеята за коли и тъкмо се приготви да се прехвърли, когато група мъже със същите костюми като нападателите горе се появиха на задния вход на хотела. Единият извика нещо неразбираемо и бръкна в якето си, за да извади оръжие. Мърсър се прехвърли над стената и падна на тротоара долу.

По двулентовия път нямаше движение и гаражът му осигуряваше прикритие. Той огледа улицата с дължина осемстотин метра. Отново беше в капан както горе в стаята си, само че този път нямаше налудничави възможности за избор. Убийците го бяха видели и щяха да се прехвърлят над стената преди да успее да измине и двадесет метра. Мърсър се обърна наляво и побягна, натоварвайки още повече ранения си крак.

Неочаквано го заслепиха фарове. Изсвирването на спирачките прозвуча неестествено силно. Колата беше ново сребристо беемве Z3 — едно от най-екзотичните превозни средства, които туристите можеха да наемат в Лас Вегас. Шофьорът завъртя волана и автомобилът се обърна по посоката, от която бе дошъл. Двигателят бръмчеше гневно. Гюрукът беше вдигнат, но стъклото от неговата страна бе спуснато. Шофьорът не се виждаше.

— Доктор Мърсър — извика женски глас и той видя черни, блестящи като обсидиан коси. — Ако искате да живеете, елате с мен.

Мърсър хукна към беемвето и жената отвори вратата.

— Цял живот чакам да се запозная с вас, докторе — каза тя и настъпи педала за газта. — Жалко че дойдох късно.

— Бих казал, че дойдохте точно навреме.

— Съжалявам, но закъснях. И без това ще умрете.