Предсказанието

ПЕЩЕРАТА НА ОРАКУЛА МАНАСТИРЪТ В РИНПОЧЕ-ЛА

Атаката дойде отдясно. Безпощадният удар беше толкова бърз, че сякаш разцепи въздуха. Мърсър инстинктивно вдигна карабината да се предпази. Шесткилограмов боен чук се стовари върху оръжието, строши спусковия механизъм и повали Мърсър. Той падна по гръб на един-два метра встрани в тунела и използва инерцията, за да се претърколи — дезориентиран, но зареден с адреналин.

Пред него стоеше Дони Рандъл и държеше чука с дълга дръжка. Мърсър не си направи труда да се прицели и натисна спусъка.

Карабината не произведе изстрел.

Рандъл атакува.

Мърсър вдигна оръжието си, за да се предпази от следващото замахване на чука. Ударът го разтърси и го блъсна няколко крачки назад. Той отстъпи още, пусна карабината и посегна към затъкнатия в колана му пистолет. Оракулът зад Рандъл светна.

Мърсър извади беретата от кобура. В същия миг Дони реагира и хвърли чука. Стоманата премаза дясната ръка на Мърсър. Пръстите му се парализираха и пистолетът излетя някъде в тъмния тунел.

Рандъл се върна в пещерата с оракула. Мърсър потърси пистолета си, но не го намери. Чукът беше паднал наблизо и той го грабна, за да има някакво оръжие. Нямаше намерение да се изправя пред Рандъл невъоръжен.

Съзря нещо метално точно когато сянката на Дони застрашително се извиси над него с друг чук. Мърсър се дръпна и избегна удара, но едната страна на лицето му беше обсипана с каменни парченца, разпръснати от пода, където се стовари чукът. Той използва дръжката на чука и удари Дони по пищяла. Рандъл загуби равновесие и Мърсър се изправи.

Никой не знаеше какъв е произходът на така наречения „танц“с чук. Боят сякаш беше възникнал спонтанно там, където се събираха мъже, загрубели от физическия труд и мотивирани от свирепа конкуренция. Това беше начин за уреждане на вражди в покрайнините на индустриалните градове в Пенсилвания и между чернокожите работници в златните мини в Йоханесбург. Мърсър го беше гледал веднъж на петролна сонда в тресавищата на делтата на река Нигер. Работниците, които залагаха на крайния резултат, твърдяха, че те са измислили този спорт, но той подозираше, че хората са правели залози за бой с чукове още във фараонските кариери при строежа египетските пирамиди.

В играта нямаше правила. И крайният резултат беше неизменен. Единият участник беше жив, а другият мъртъв. Победителят обикновено оставаше сакат за цял живот.

— Още от Вегас искам да потанцувам с теб — презрително се ухили Рандъл, докато излизаше с гръб от тунела и отстъпваше към пещерата, за да си осигури пространство. — Аз ще водя.

Мърсър стисна здраво чука, изпробва тежестта му и се постара да не показва страха, който изпитваше. Знаеше, че няма да намери пистолета си, затова тръгна към пещерата с оракула. Имаше чувството, че е гладиатор на арената в Колизея.

Оракулът в средата на помещението представляваше огромна сфера, извисяваща се до скалния таван. Мърсър изчисли, че е висока колкото четириетажна сграда. Под кълбото имаше преградени пространства, обзаведени със старинни писалища и дивани. Подът беше застлан с килими.

Боядисаната коса на Рандъл блестеше под лампите на върха на дървеното скеле, опасващо горната част на оракула. Без да престава да се хили, Дони бе втренчил в Мърсър безжалостните си очи и чакаше. Изгаряше от нетърпение да започне боя, убеден, че високият ръст и силата му осигуряват предимство. Вероятно го беше правил много пъти.

Рандъл беше с работни дрехи и ботуши със стоманени върхове. Ръкавите му бяха навити и Мърсър видя, че ръцете му са огромни. Дългата метър и двадесет дръжка на чука изглеждаше като играчка в грамадните му ръце. Дони бавно вдигна чука в отвесно положение, използвайки само китката си. Това беше изумителна демонстрация на сила и Мърсър се надяваше очите му да не изхвърчат от очните ябълки.

— Мърсър!

Викът се чу откъм извисяващата се над главите им сфера. Светлината се отразяваше в лъскавата й повърхност и Мърсър едва видя дребната фигура в основата, но позна гласа. Тиса. Изглеждаше невредима, но беше завързана за стол, на който може би архивистите тълкуваха предсказанията на оракула, макар че Мърсър нямаше представа как работи устройството.

Той отмести поглед от Тиса, защото Дони хукна към него, размахвайки чука. Мърсър отстъпи крачка назад, но Рандъл промени ъгъла на атаката и се приближи. Стоманеното острие премина на два-три сантиметра от гърдите на Мърсър и щеше да натроши ребрата му, ако не се беше дръпнал навреме. Той вдигна своя чук, когато Дони отново атакува. Дървените дръжки се срещнаха с глух звук. Рандъл натисна и Мърсър се просна на земята.

Едрият мъж не залитна, но и не се възползва от предимството си. Искаше да си поиграе с Мърсър, преди да го пребие до смърт. Усмивката му стана по-широка и се видя празното място на два от зъбите му.

— Парите, които печелиш от офиса, са те размекнали. Не си толкова корав, както се говори.

Мърсър остана още малко на земята. Не бързаше да стане, затова когато се изправи, завари Рандъл неподготвен. Замахна отдолу, преценявайки разстоянието така, че Дони успя само да се завърти на пети, за да избегне острието.

Рандъл не падна и Мърсър използва инерцията си, за да го удари по крака. Дони замахна и двата чука се сблъскаха. Звънът беше като на счупена камбана.

Мърсър се отмести, но Рандъл отново го нападна и го принуди да отстъпва все по-назад. Въпреки че съумя да се предпази, серията последователни удари започнаха да му се отразяват. Ръцете го заболяха и дланите му ставаха безчувствени. Хватката му върху дръжката отслабна. Дони неуморно размахваше чука, сякаш беше детска играчка. Мърсър се задъха, но дишането на Рандъл беше равномерно.

Двамата вече бяха на петдесет метра от оракула. Мърсър забеляза, че повърхността му не е гладка, както бе предположил, а релефна и направена или от изключително лъскав месинг, или от чисто злато. Освен това беше много по-голям, отколкото беше изчислил. Мърсър добави още шест метра към височината и диаметъра на сферата.

Двамата мъже обикаляха в кръг, извършвайки лъжливи движения. Дони вдигна чука над главата си и се опита да го стовари върху Мърсър. Мърсър посрещна удара, но едва не падна на колене. Двата чука се заклещиха.

Рандъл дръпна дръжката и се помъчи да изтръгне чука от ръцете на Мърсър, който обаче издържа на атаката, но отхвръкна три метра назад, когато стоманените остриета се разделиха. Този път Дони не изчака, а тръгна към него. Мърсър се дръпна още назад. Не беше в състояние да парира ударите, а само се стремеше да ги отбягва.

Докато отстъпваше, той се блъсна в голямо старинно писалище. Оракулът застрашително се извиси над главата му. Мърсър успя да забележи, че външната страна на глобуса е набраздена от планински вериги и плата. Оракулът представляваше сложно изработено подробно копие на земното кълбо в невиждан мащаб. Рандъл отново замахна. Мърсър се претърколи вдясно до крака на бюрото. Чукът разцепи дървото и преобърна писалището, откъдето като уплашени птици се разхвърчаха ръкописи и пергаменти.

Неуморен като машина, Дони продължи да върти чука. Лицето му остана безизразна маска. Мърсър взе чука си. Немощното му усилие принуди едрия мъж да се отмести встрани, но Мърсър успя да го удари и допълзя до отсрещната страна на съсипаното бюро. Тиса беше наблизо и изпищя, после широко отвори очи, когато Рандъл се отдалечи от Мърсър и тръгна към нея.

— Хей, Мърсър, искаш ли да видиш нещо страхотно? — попита той и вдигна чука.

Мърсър се изправи. Беше облян в пот и нямаше сили.

— Мислех, че си дошъл да танцуваш с мен — с дрезгав глас каза той. — Не може да сменяш партньора си сега.

— Ще продължи само секунда. — Рандъл знаеше, че ако нарани Тиса, Мърсър ще го нападне, заслепен от ярост, и ще бъде лесна жертва.

Дони вдигна чука още по-високо, като не откъсваше очи от Мърсър. Щеше да го пусне и да натроши костите на коляното на Тиса.

Някакъв равномерно тиктакащ механизъм в оракула над тях се наклони. Дони погледна нагоре и Мърсър атакува.

Рандъл забеляза движението твърде късно. Ударът не беше силен, но стоманеното острие се заби в корема му. Той пусна чука, преви се на две и тялото му се загърчи в конвулсии.

Мърсър се наведе да вземе чука му от каменния под и реши да довърши схватката. Той откъсна очи от Рандъл само за част от секундата, но Дони беше много по-бърз, отколкото предполагаше. Ударът беше слаб и Рандъл вече бе хванал чука му. На лицето му беше изписана болка, но и ожесточена омраза и убийствена решителност. Той замахна и улучи в рамото Мърсър, който се завъртя на място и предостави на противника уязвимия си гръб. Дони не можа да замахне достатъчно бързо и заби дръжката в гърба му.

Мърсър изпита пронизваща болка. Имаше чувството, че чукът ще излезе от стомаха му. Той извика, когато агонията порази нервната му система и едва не помрачи съзнанието му. Дони продължи да натиска и да върти дръжката в плътта му, като разкъсваше бронежилетката и кожата му. Дървото се обагри в кръв и Рандъл го заби още по-надълбоко в раната.

Коленете на Мърсър омекнаха. Дръжката се измъкна от гърба му, издавайки ужасяващ противен звук. Той се претърколи колкото е възможно по-далеч от Дони. Кръвта му остави диря върху каменния под. Мърсър се изправи навреме, за да посрещне атаката на Рандъл и едва успя да се предпази от удара. Продължи да отстъпва назад, като печелеше време и изчакваше болката да намалее.

— Обзалагам се, че си се почувствал добре — подигравателно каза Дони. — А на мен ще ми стане още по-хубаво, когато завра това нещо в задника ти.

Мърсър се усмихна въпреки болката.

— Първо ще трябва да ми купиш цветя или бонбони.

— Ей сега ще изтрия тъпата усмивка от лицето ти и ще те накарам да си глътнеш зъбите. И след това ще ми се молиш, Мърсър. Ще ме молиш да те довърша. — Дони избърса потта си и размаза боята на косата си на челото. — Все още мислиш, че си по-добър от мен, а?

Мърсър се огледа и видя нещо, което му подсказа идея за план.

— Със сигурност имам по-добър фризьор.

— Нямаш нищо. Всичките ти пари и хорските приказки колко си добър не означават нищо тук долу. Тук сме само аз и ти. Смяташ ли, че докторската степен ще ти спаси живота?

— Не. Фактът, че си проклет тъпанар ще спаси живота ми. Дойдох заедно с петдесет командоси от специалните сили. Докато се хвалиш колко си корав, те претърсват тунелите и след две минути ще намерят тази пещера.

Рандъл очевидно не се беше замислял, че Мърсър може да има подкрепления, и присви очи.

— Тогава ще те убия за една минута.

Зад Мърсър имаше черни железни стълби, виещи се спирално към скелето около горната част на оракула. Той пристъпи към действие още докато Дони изричаше заплахата си. Стъпалата бяха тесни и стръмни и беше невъзможно да прескача повече от две наведнъж. Дони хукна след него и стълбището се разтресе.

Двамата се катереха все по-нагоре. На половината път оракулът беше досами ръката му и Мърсър протегна пръсти да го докосне. Той едва не спря да тича, когато видя отблизо загадъчната машина. Оракулът представляваше огромен часовников механизъм. Повърхността му беше осеяна с малки месингови бутала и колелца. Мърсър надникна през пролуките. Вътре действаше сложна система от бутала, пружини и зъбни колела, които задвижваха детайлите по външната страна. Някои бяха шест-седем метра в диаметър, същински машини във фабрика.

Оракулът беше макет на тектоничните пластове на Земята, огромните плочи от твърди скали, плъзгащи се по течната мантия на планетата. Създателите му бяха познавали геотектониката на плочите и разместването на земната кора много преди да бъдат открити от европейската наука. Тиса беше казала, че чертежите за механизма са отпреди няколко века и че са били занесени в Китай преди петстотин години. Това означаваше, че няколко поколения проектанти бяха наблюдавали движението на Земята, бяха прогнозирали как промените ще се отразят върху различните региони и бяха създали машина, която точно предсказва бъдещи геоложки явления.

Докато минаваше покрай екватора на глобуса, Мърсър забеляза, че Хавайските острови са заострени конуси, стърчащи от почти лишената от особености в релефа равнина на Тихоокеанския басейн. От централния остров се подаваше цилиндър, пълен до половината с живак. Мърсър осъзна, че това трябва да е Килауеа, вулканът, който от години изригва на Мауна Лоа. Живакът представляваше количеството лава, излизащо от вулкана през определен период от време. Наблизо имаше друга, по-малка стъкленица с живак. Това беше Лоихи, най-скоро образуваният остров от Хавайската група. Мърсър знаеше, че върхът на вулкана все още е дълбоко под водата. Майсторите бяха добавяли детайли към оракула всеки път, когато са били правени открития за Земята.

Той ускори крачка, изкачвайки се край Тихоокеанската част на механизма, и видя Алеутските острови, Беринговия проток и рифтовите плитчини, пресичащи Аляска. Миниатюрните плочи бяха съединени с малки медни жички, които им позволяваха да се преместват внезапно, ако стане силно земетресение.

Мърсър стигна до края на стълбата, изпреварвайки Рандъл с един етаж. Платформата около оракула съвсем не беше толкова широка, както се бе надявал. Дървеното скеле беше старо и изгнило на някои места от водата, процеждаща се от сводестия таван. Той смяташе да изчака в засада Дони, но на площадката нямаше достатъчно място, за да размаха чука, От едната страна на скелето имаше скала, а от другата — високи разклатени перила към глобуса. Отразяващите се във фасадата на оракула светлини блестяха ослепитело.

Рандъл стигна до последния завой на спиралната стълба, спря, огледа площадката и след като се увери, че Мърсър няма да атакува, се качи догоре.

— Две минути, за да те спасят, а? — Дони беше леко задъхан от изкачването на шестте етажа.

— Освен всичко останало аз съм и непоправим оптимист — отвърна Мърсър, който стоеше на разстояние от него и мислеше как да слезе от платформата.

Златните листове, които покриваха Северния ледовит океан на глобуса под тях, бяха свалени за ремонт и Мърсър сякаш надникна в корема на механично чудовище. Грамадните колела се въртяха бавно, привеждаха в движение други, по-малки колелца и бутала и превръщаха неизмеримата геотермална енергия на планинския редут в нещо като перпетуум мобиле. Всяко можеше да се движи безкрайно по линиите на разломите и границите на тектоничните плочи. Вътрешността на оракула беше сложна като механизма на старинен джобен часовник, но хиляди пъти по-мащабна.

Дони се запромъква напред. Чукът беше закачен на колана му, но Мърсър не се заблуди. Рандъл умееше да нанася светкавични удари. Мърсър продължи да отстъпва, като не изпускаше от поглед противника си и макета на земното кълбо под тях.

Дони внезапно се втурна напред и преполови разстоянието помежду им, размахвайки чука. Стоманеното острие се стовари върху камъка, откъдето се разхвърчаха искри. А когато удари дървените перила, се разлетяха трески. Мърсър изчака подходящ момент за атаката си. Рандъл протегна ръка и рамото му остана уязвимо. Мърсър връхлетя върху него и го удари. Дони изохка и изпусна чука. Мърсър се помъчи да нанесе още един удар, но Рандъл вече се беше съвзел. Той отбегна нападението и изви горната част на тялото си така, че заби лакът в ребрата му.

Мърсър падна. Дони се опита да стъпи на главата му, но той се претърколи. Кракът на Рандъл проби дървения под и потъна до глезена, а Мърсър успя да се измъкне от пътя му. Дони извади крака си от разбития под и замахна с чука.

Боят продължи по скелето около сферата. Чуковете летяха в ожесточени удари и звукът от сблъсъците им отекваше в пещерата. Но никой от двамата не можеше да спечели предимство. Мърсър беше по-бърз, но няколкото бегли странични удара, които нанесе на Рандъл, само засилиха решителността на едрия мъж. Дони изглеждаше неуморен и Мърсър знаеше, че ако допусне една-единствена грешка, ще загуби.

Половината перила бяха разрушени. Лампите бяха строшени, а кабелите, изтръгнати от гнездата си, пукаха и разпръскваха искри върху дървената платформа.

Мърсър губеше сили. Имаше чувството, че са пъхнали горящ въглен в раната на гърба му. Трябваше скоро да сложи край на схватката, иначе Рандъл щеше да го разкъса на парчета. Дони злобно замахна с чука, Мърсър се наведе и се хвърли върху гърдите му. Двамата се блъснаха в каменната стена и ударът изкара въздуха от белите дробове на Рандъл. Мърсър стисна здраво чука си и започна да нанася удар след удар в стомаха му, за да не му позволи да си поеме дъх.

Дони остана зашеметен само няколко секунди, а после изрева като див звяр и блъсна Мърсър, който едва не прелетя над перилата. Рандъл тръгна към него, размахал чука над главата си. Стоманеното острие разби перилата до Мърсър и цялата секция започна да се събаря. Мърсър се завъртя и съумя да остане на платформата, но набралият инерция Дони се прехвърли над тях.

Рандъл се вкопчи в перилата с дясната си ръка и Мърсър я удари с чука. Макар че костите му бяха натрошени, Рандъл успя да замахне с лявата ръка. Чукът удари Мърсър под мишницата и го блъсна встрани. Дъхът му секна. Дони отново атакува. Болката от почти прерязания крайник го влудяваше. От устата му хвърчаха слюнки.

Изминалите петнадесет минути сякаш бяха игра за него, прелюдия към мига, когато ще загуби разсъдъка си напълно и ще приключи схватката. Той ожесточено замахна с чука и разби друга част на парапета. Треските рикошираха в стената, откъдето се разхвърчаха камъчета. От главата му потече пот, обагрена в черна боя за коса.

Мърсър едва успя да отстъпи назад достатъчно бързо. Не се осмеляваше да парира силните удари на Рандъл, защото сблъсъкът щеше да изтръгне чука от ръцете му. Стъпалата бяха на половината разстояние по скелето. Ако се обърнеше да хукне към тях, Дони щеше да го настигне за секунда. Имаше само една възможност за избор и без да се колебае, той се възползва от нея.

Перилата бяха високи метър и трийсет, но зад Мърсър имаше секция от изгнило дърво, разбито по време на боя. Той отстъпи назад и се хвърли от платформата.

Височината беше три метра и скокът би бил относително лек, ако не беше сериозно ранен. Мърсър падна на върха на механичния глобус и едва не изпусна чука си. Успя да се обърне по гръб и видя, че Рандъл скача след него.

Дони се приземи на няколко метра от Мърсър, опита да се подпре на ранената си дясна ръка и изкрещя, когато острите краища на счупените му кости пробиха кожата му на десетина места. Ръката му се обля в кръв. Мърсър се изправи и се задържа на хлъзгавата гладка повърхност, като пъхна крака си в петнайсетсантиметровия хребет, който представляваше най-северната планинска верига в Аляска. Рандъл вдигна ръка и Мърсър се прицели. Замахът му не се нуждаеше от сила, а от точност.

Стоманеното острие на чука улучи Дони по вдигнатата китка и натроши и останалите кости. Сухожилията и кожата, които държаха ръката за китката, се скъсаха. Крайникът излетя във въздуха и от раната бликна фонтан от кръв.

— Това е за… — Мърсър млъкна, защото не можа да си спомни името на миньора, когото Рандъл беше убил, наводнявайки мина МН — 2. — По дяволите, това е защото си проклет гадняр!

Дони не беше в състояние да се защитава и Мърсър го удари с всичка сила в слънчевия сплит. Рандъл се олюля, но не падна, после залитна и вдигна ръката си. Лицето му посиня, не можеше да си поеме въздух. Дони най-после се подхлъзна в кръвта си, стичаща се по повърхността на оракула, строполи се на една страна и се свлече надолу по сферата. Едва тогава осъзна какво става и опита да се спаси. Започна да се извива и да рита с единия крак успя да се хване за скелето.

Когато се помъчи да стане, кракът му хлътна в механизма.

Мърсър се намираше на метър и половина над Дони и не можа да види какво става във вътрешността на оракула. Но изведнъж на безизразното лице на Рандъл се изписа страх и сетне паника. Той се опита да измъкне крака си от дупката, падна по гръб и се плъзна още по-надолу в глобуса. Ставата на коляното му изпука. Кракът му се беше заклещил между голямо бутало и колело с метални зъбци и всяко движение на механизма го теглеше все по-надолу.

Рандъл обаче съумя да се изправи. Виковете му заглушаваха всички други звуци и отекваха в пещерата в хор от непоносима агония. Гледката не беше приятна, но Мърсър не отмести очи. Неумолимият механизъм на оракула дъвчеше крака на Дони и го дърпаше навътре.

Кракът му изчезна до половината и той вече не можеше да стои изправен. Рандъл се сгромоляса в дупката и се заплете в механизма. Виковете му продължиха още няколко секунди, докато машината го разкъсваше и изтръгваше крайниците му, преди да погълне торса. Отрязаната му глава падна някъде дълбоко във вътрешността на оракула, заклещи се между две колела и беше смазана.

— Обзалагам се, че не си предсказал подобно нещо — каза Мърсър, докато се катереше по оракула, търсейки изход от горната му част.

Огромната машина потрепери, когато той намери сгъваема стълба. Оракулът започна да вибрира, сякаш някое махово колело бе объркало ритъма си и се бореше с нарушеното равновесие. Нещо се откъсна с пронизително стържене на метал. От незнаен вулкан на полуостров Камчатка в Русия бликна струя живак.

— Мърсър? — извика далеч отдолу Тиса. Шумът на повредената машина заглуши гласа й. — Какво става?

Дисбалансиран от тялото на Рандъл, оракулът се разпадаше. От едната му страна изхвърча бутало, което проби огромна дупка в обвивката и разпръсна стотици сложни части. Мърсър спусна стълбата и слезе от оракула точно когато грамадно зъбно колело отряза горната част на глобуса, откъдето изригна дъжд от месингови и златни частици.

Тласната нагоре от геотермалното налягане, машината продължи да работи. Сложността на проекта стана причина за разрушаването й. Всяка съставна част беше пряко свързана с другите и когато се счупеше, повредата се разпространяваше в геометрична прогресия. Плочата с континента Африка се откъсна и се сгромоляса на пода на пещерата.

Мърсър се залюля на скелето и осъзна, че Тиса е точно под оракула. Конструкцията заплашваше да се срути. Той хукна по платформата, като отбягваше хвърлящите искри електрически кабели, и премина през огъня, пламнал в едната част. Мърсър стигна до спиралната стълба и заслиза, без да обръща внимание на клатещата се кула. Извиращият от Хавайските острови живак го изпръска. Част от канцерогенната течност несъмнено проникна в кървавите му рани.

Долу сред шума и вибрациите се чуха гласове. Мърсър не бе и помислил, че наблизо може да има членове на Ордена. Нямаше друго оръжие, освен елемента на изненада, и след като го използваше, нямаше да може да се отбранява.

— Снежанке, тук ли си? — попита по предавателя Сайкс. — Снежанке, обади се.

— Докторе, ти ли си? — Мърсър не можеше да повярва на ушите си. — Къде си?

— В пещера с голям златен глобус, който всеки момент ще се разпадне.

Мърсър въздъхна облекчено и се отпусна. Хората долу не бяха монаси фанатици. Букър и командосите от Делта Форс го бяха намерили. Спокойно стигна до най-долното ниво на скелето. Повърхностите на оракула над него представляваха неясно петно. Механизмите вътре се разрушаваха. Сайкс стоеше на разстояние и прикриваше Мърморко и Щастливия, които развързваха Тиса.

Мърсър се втурна покрай тях и Тиса се хвърли в обятията му. Устните им се потърсиха. Тя беше измъчена и уморена и очите й бяха помръкнали от пленничеството. Ней бяха позволили да се къпе няколко дни и косата й стърчеше като слама, но единственото, което имаше значение за Мърсър, беше, че е жива.

— Знаех, че ще дойдеш да ме спасиш — каза Тиса.

— Не ми даде телефонния си номер. Как иначе можех да се свържа с теб, за да те поканя на втора среща?

— Мърсър — прекъсна ги Сайкс, — трябва да тръгваме. Мърсър не можеше да се отдели от Тиса, затова когато я пусна от прегръдките си, хвана ръката й.

— Какво е положението?

— Сериозно, освен ако госпожица Нгуен не знае изход оттук. Изгонихме и последните защитници в няколко задънени тунела. Държим ги там, но няма друг изход, освен пътя, по който дойдохме.

— А той е препречен от горящия манастир. — Какво ще кажете, госпожице?

— Има изход. Използвах го веднъж, когато с Люк като малки се промъкнахме в пещерата с оракула. Но първо трябра да се върна за ламата. — Старецът в стаята с тайната врата? — попита Мърсър.

— Да. — Сълзите й на радост се превърнаха в сълзи на тъга. — Трябва да го измъкна оттам.

Мърсър погледна Сайкс и кимна. Водачът на командосите нямаше намерение да спори.

Тримата оцелели войници поведоха останалите към спалнята. Мърсър искаше да върви до Тиса, но нещо, което беше забелязал, го принуди да дръпне Букър настрана.

— Защо не носите раниците си? Какво стана?

— Забеляза, а? — Сайкс пъхна топче тютюн в устата си.

— Изгубили сте всичките сателитни телефони — отбеляза Мърсър.

— Да. Телефонът на Мърморко беше прострелян, а на Щастливия падна и се строши. Моят е горе при твоя. Предполагам, че и двата вече са само разтопена пластмаса.

— А другите?

— Насечени на парчета заедно с хората ми. Копелетата ни нападнаха с мечове.

— Съжалявам — промълви Мърсър. Без сателитните телефони нямаше начин да съобщят на адмирал Ласко информацията на Тиса.

Те стигнаха до завесата на тайния вход на спалнята. Тиса влезе първа и се втурна към леглото. Ламата не помръдна. Долната част на тялото му беше покрита с чаршаф, за да му даде малко достойнство пред смъртта.

Тиса коленичи до него и хвана съсухрената му ръка. Косата закриваше лицето й, но беше очевидно, че ридае, защото тялото й се тресеше конвулсивно. Мърсър приклекна до нея.

— Той беше толкова добър! — Гласът й заглъхна. — Мразеше насилието и ако знаеше какви ще бъдат мащабите на предстоящия катаклизъм, щеше да поиска да кажем на света. Всеки ден умират хора. Това ни прави човешки същества. Ламата не смяташе, че трябва да предупреждаваме другите, но щеше да промени решението си за Ла Палма и да разреши.

— Той ли беше духовният водач на Ордена?

— Да, и нещо повече. — По лицето на Тиса се стичаха сълзи. — Беше мой баща. — После тонът й се изпълни с огорчение. — Люк обърка всичко. Искаше Орденът да господства в света заради познанията си. — Тя погледна Мърсър. — Много съжалявам, че те въвлякох в тази история.

— Защо?

— Защото не можеш да направиш нищо. Не можеш да попречиш на онова, което ще се случи. Люк ще победи, защото Земята не може да бъде променена.

— Не е вярно. Бъдещето не се определя от оракула, Тиса, а се гради от хора като теб и мен, които вярват, че могат да променят нещата за по-добро. Кажи ми колко време ни остава? Кога ще изригне Ла Палма?

Мърсър имаше идея как да стабилизира западната страна на вулкана Кумбре Виеха и да предотврати катастрофалното свличане, но му беше необходима една година. Или поне шест месеца. Щяха да се разминат на косъм от бедствието и част от земните пластове щеше да се срути в морето, но нямаше да е достатъчно голяма, за да опустоши Атлантическия басейн. За шест месеца Мърсър можеше да спаси милиони жители по крайбрежието на Америка и Европа, макар че пораженията върху домовете и имуществото им щяха да възлизат на милиарди долари.

— След пет седмици — гордо отвърна Тиса.

Мърсър се вцепени. Пет седмици? Не беше възможно! Тиса му беше казала, че иска да го предупреди навреме. Пет седмици бяха безполезни колкото пет минути или пет секунди.

Мърсър се отпусна и се облегна на Тиса. Предстоеше най-голямата катастрофа в човешката история, но той вече нямаше сили да се вълнува. Отчаяният му поглед превърна гордостта й в учудване и после в страх. Тя хвана ръката му.

— Времето е достатъчно, нали? Може да евакуират островите и да предупредят жителите по крайбрежието.

Мърсър прокара пръсти през косата си. Кожата му настръхна. Имаше чувството, че ще повърне, и преглътна с усилие. Той погледна Тиса в очите и в тревогата й видя остатъци от гордостта й, че се беше противопоставила на Ордена, за да предупреди света. Не се беше замислила какви ще бъдат последиците, след като хората научеха, че Ла Палма ще изригне. Орденът хвърляше мрачна сянка върху живота й и тя мислеше, че я е отхвърлила, като е разкрила тайните си пред Мърсър. Беше се освободила, но сега той я бе затворил в килията на чувството за вина, откъдето нямаше спасение.

Тялото й се разтрепери. Мърсър би дал всичко, дори живота си, за дай спести разочарованието, че предупреждението й е било безполезно.

— Когато вулканът изригне, едната му страна ще се срути в морето. Предизвиканите от свличането вълни ще преминат през Атлантическия океан и ще унищожат по-голямата част на южна Европа и източното крайбрежие на Америка. Там живеят стотина милиона души. Те не могат да бъдат евакуирани, защото няма къде да бъдат настанени. И дори да се отдалечат от бреговете навреме, след това няма да има къде да се върнат. Ще останат бежанци до края на живота си. Няма кой да ги нахрани и приюти. По-добре ще бъде всички да загинат в бедствието, отколкото бавно да умират един по един от болести, глад и разпадането на социалния ред.

Тиса започна да се задушава и той я погали по косите.

— Научила си за изригването преди няколко месеца, нали? — попита Мърсър и тя кимна, а после се опита да каже нещо, но издаде само тих вопъл. — Дори този период от време не е достатъчен. Докато се оформи осъществим план, ще мине поне една година. Няколко седмици още няма да имат никакво значение. Не се обвинявай за нещо, което не си съзнавала. Знаех, че ще изпитваш угризения, защото много приличаш на мен.

Сайкс беше дал на Мърсър и Тиса няколко минути насаме до леглото на ламата и се прокашля, за да привлече вниманието им.

— Съжалявам, госпожице Нгуен, но трябва да се махаме оттук и да намерим начин да предадем на адмирала информацията ви.

— Вече няма значение — глухо каза тя. — Моля?

Мърсър се изправи и се приближи до Букър.

— Разполагаме само с пет седмици до изригването на Ла Палма.

— Какво! Господи! Само придвижването ни от долината ще продължи две седмици.

— Знам.

Сайкс се замисли.

— Заповедите ми бяха да предам информацията на Ласко. За мен няма значение дали отговорът е пет седмици или десет минути. — Той махна предпазната капачка на часовника си, за да види колко е часът. — Сега е четири. Като стигнем горе, може да си починем до обяд и после да тръгнем към Непал. Имам чувството, че тайната на манастира се е разпространила и скоро китайската армия ще бъде тук. Мърсър кимна.

— Колкото и да е трудна масовата евакуация, това е най-доброто, което може да се направи. Трябва да съобщим информацията на Айра колкото е възможно по-скоро. Вероятно ще се наложи да се разделим. Не съм в състояние да вървя през Хималаите. Раната на гърба ми не е сериозна, но изпитвам силна болка, и ще ме забави.

— Идеята не ми харесва.

— Всяка минута, която дадеш на адмирал Ласко, означава спасението на още хиляда души. Ще те подкрепя.

Букър не отговори, но очевидно съзнаваше, че Мърсър има право. Макар и изтощени от престрелката, хората му бяха в отлична физическа форма и можеха да напуснат Китай два пъти по-бързо, ако не трябваше да се тревожат за Мърсър.

— А вие двамата?

— Мисля, че Тиса трябва да дойде с вас. Може би ще успея да я убедя. Ще ви последвам веднага щом мога.

— Ами ако китайците пристигнат преди това?

— Налага се да рискувам. Сайкс се засмя.

— Все още не съм решил дали си смел или безразсъден.

— Понякога няма голяма разлика.

— Е, да.

Мърсър се върна при Тиса и коленичи до нея. Гърбът му се бе схванал и раната се отвори от движението. В колана на камуфлажното му облекло потече топла кръв.

— Капитан Сайкс и хората му ще вървят пеша до границата. Ще стигнат дотам много по-бързо, ако ме оставят. Искам да отидеш с тях. Ти познаваш планините и те се нуждаят от теб като водач.

Тя подсмръкна.

— Няма да те оставя. Ще говоря със селяните. Двама от тях може да заведат Сайкс до Непал. Ти и аз ще тръгнем заедно, когато си достатъчно силен.

— Тиса, аз…

— Няма да спечелиш спора, затова не си прави труда да го водиш. Оставам с теб.

— Съществува голяма вероятност китайците да намерят Ринпоче-Ла. От някой патрулиращ хеликоптер може да са забелязали пожара.

— Мърсър, забравяш, че съм израснала тук. Знам всички скривалища. С мен ще си в безопасност, ако китайците дойдат.

Той осъзна, че тя има право.

— Ти си изключителна жена! Тиса докосна лицето му.

— Би ли помолил капитан Сайкс един от хората му да пренесе баща ми? Искам да се погрижа да го погребат подобаващо.

Букър ги поведе обратно към пещерата с оракула, в случай че срещнат съпротива. Оракулът се беше самоунищожил. Обвивката му беше разкъсана на десетки места и машината приличаше на счупена черупка от яйце. Механизмите вътре бяха изкривени в неузнаваеми форми. Тръбите, по които минаваше гореща пара за захранване на оракула с енергия, изпускаха струи, които изпълваха високата пещера. По стените се стичаха капки кондензация и температурата се бе повишила. Огромното затворено пространство се превръщаше в непоносимо гореща сауна.

Тиса спря в основата на разрушената машина.

— Хубаво. Радвам се, че оракулът вече не съществува.

— Разбирам какво изпитваш — съгласи се Мърсър. — Изкушението да се злоупотреби с възможностите му е твърде голямо. Фактът, че оракулът е съществувал толкова дълго време, е заслуга на Ордена.

Тайният вход, който Тиса бе открила като малка, се намираше в отсрещната страна на пещерата. Изминаха четиридесет минути, докато го намерят, и още два часа, докато се проврат в тесните тунели. Тя не помнеше точния маршрут до повърхността и ги заведе до безброй задънени разклонения.

Накрая излязоха в пещера, разположена високо на върха на назъбена скала на половината път между селото и манастира. Слънцето изгряваше и бледата му светлина едва проникваше в долината. Въздухът беше хладен и миришеше на изгоряло дърво. От манастира не беше останало нищо, освен няколко подпорни греди и огромна купчина от димящи развалини.

Около селския площад бяха скупчени двеста колиби. Жителите изглежда събираха багажа си, за да напуснат Ринпоче-Ла. Очевидно и те бяха разбрали, че пожарът ще привлече внимание. Простичкият им живот да осигуряват прехрана на монасите, които се грижеха за оракула, беше свършил. Няколко дървени сгради горяха. Селяните явно нямаха намерение да оставят нищо на китайската армия.

— На кого са лоялни? На баща ти или на брат ти? — попита Мърсър.

— На ламата. Едва ли знаят, че Люк се е опитал да превземе Ордена.

— Тогава ще ни помогнат ли?

— Предполагам.

Сайкс стрелна с поглед Мърморко и Щастливия като предупреждение да бъдат нащрек, докато слизат по пътеката към селото.

Бяха вече на половината разстояние до Ринпоче-Ла, когато утринната тишина беше нарушена. Планините около селото бяха прикрили приближаването на хеликоптерите, които се появиха над хребета. Бяха три — два руски и един френски „Газела“с опознавателните знаци на гражданската авиация. Макар че летяха толкова високо над морското равнище, хеликоптерите бяха бързоподвижни като водни кончета.

Групата беше сварена на открито пространство. Най-близкото укритие беше на сто метра, а единият хеликоптер се носеше право към тях. Другите се снишиха над селото. Пусковите установки на ракетите и картечниците на носа му бяха готови за стрелба.

Командосите от Делта Форс се хвърлиха на земята, когато ги чуха, и наблюдаваха приближаването им през оптическите мерници на оръжията си. Действията им бяха инстинктивни, тъй като 5.56 — милиметровите куршуми на автоматичните карабини „М — 4“ бяха безполезни срещу тежко въоръжения руски хеликоптер. Мърсър и Тиса останаха прави. След минута Сайкс и хората му осъзнаха, че напразно бяха заели отбранителна позиция, и също станаха, като спуснаха оръжията до телата си в незаплашителна поза. Нямаше къде да избягат, нито да се измъкнат със стрелба.

— Как успяха да дойдат толкова бързо? — изкрещя Мърморко, за да надвика оглушителния рев на хеликоптера. Дрехите и косата му се развяваха от въздушното течение, предизвикано от въртенето на перките.

— Нямам представа — отвърна Мърсър, без да откъсва очи от пилота на шест-седем метра над него.

Вторият руски хеликоптер напусна долината. Докато той осигуряваше прикритие, другият прелетя на тридесет метра от групата и се приземи. Страничната врата се отвори и на земята скочиха осем китайски войници, облечени в бели зимни бойни униформи. Бяха въоръжени с китайски щурмови пушки тип 87, 5.8 — милиметрови, „бул пап“ — съвсем нов модел, който даваха само на специалните части на страната.

Сайкс, Мърморко и Щастливия бавно махнаха от раменете си карабините, пуснаха ги на земята и вдигнаха ръце. Водачът на китайските командоси им направи знак с дулото на пушката си да се отдалечат от оръжията си.

— Какво ще стане сега? — попита Тиса.

— Четирима въоръжени американци и китайка, заловени в загадъчна долина, където има древен манастир, за който правителството не знае — с крайчеца на устата си каза Сайкс. — Подозирам, че ще ни поздравят за откритието. А после ще ни застрелят.

Китайците не направиха други заплашителни движения, пък и не беше необходимо. Мърсър и хората му не можеха да сторят нищо. В съзнанието му преминаха думите „загинал при изпълнение на служебния си дълг“.

Руският хеликоптер се дръпна назад, за да направи място на „Газела“. Елегантният хеликоптер подхождаше повече на площадката на покрива на някой административен небостъргач, отколкото на дивата пустош, но също като руските си събратя беше модифициран за мисии на голяма надморска височина. Веднага щом шейната му докосна земята, от пилотската кабина изскочи войник, който отвори задната врата.

От хеликоптера слязоха двама мъже. Единият беше китаец на средна възраст, облечен в генералска униформа. Другият беше европеец, в син костюм и с лъснати обувки, сякаш не беше подготвен за полета. Единствената му защита срещу ниската температура беше пъстро скиорско яке, окичено с разноцветни билети за лифт.

Турбината на „Газела“ заглъхна и в долината стана сравнително тихо.

Генералът излезе пред цивилния и застана срещу екипа на Мърсър. Той изгледа всеки командос от главата до петите, сякаш бяха войници на парад. Не обърна почти никакво внимание на Тиса, макар че одобрителният му поглед беше по-скоро почтителен, отколкото сладострастен, и най-после се обърна към Мърсър.

— Предполагам, че вие сте доктор Филип Мърсър? Английският на генерала беше сносен. Гласът му беше дрезгав от дългогодишното пушене на цигари без филтър. Той запали една с месингова ветроупорна запалка. Вятърът духна дима в лицето му и го принуди да присвие очи. Изражението на Мърсър остана невъзмутимо.

— Точно така.

— Аз съм генерал Фан Жи и по заповед на председателя на Политбюро арестувам вас и хората ви за шпионаж. Вината ви вече е потвърдена и наказанието ви определено. Незабавна екзекуция.

Над главите им извряска ястреб.

— Ако мъжът в костюма е адвокатът ми, кажете му, че няма да се съглася да призная вина за по-малко престъпление, за да избегна съдебно преследване за по-голямо.

Усмивката на генерала разкри пожълтели неравни зъби.

— Шега, а? Американска ирония?

— Нарича се черен хумор.

— Аха, като във филмите ви за Дивия Запад. Мъжът не е вашият адвокат, доктор Мърсър, а Ханс Бремер, германският заместник-посланик в Катманду, най-високопоставеният дипломат, когото успяхме да намерим за толкова кратко време.

— Дошъл е да се увери, че превръзките на очите ни отговарят на изискванията, посочени в Женевската конвенция?

— Отново ирония?

— Наглост.

— Няма значение. Той е тук, защото Политбюро също така реши присъдата ви да бъде заменена. Ще бъдете откарани до границата и след това освободени. Но ако вие или някой от останалите отново дойде в Народната република, смъртната му присъда ще влезе в сила и ще бъде екзекутиран.

— Не разбирам…

Бремер пристъпи напред. Беше на тридесет и няколко години и имаше пясъчноруса коса и здравословния вид на човек, който обича да бъде сред природата. Той протегна ръка на Мърсър.

— Извинявам се, но за да осигурим съдействието на Китай, те настояха да ви арестуват, преди да ми позволят да ви изведа оттук. Сигурно разбирате, че дипломатическият протокол трябва да се спазва.

— Какво става, по дяволите?

— Положението на остров Ла Палма се промени. Вашето правителство се свърза с китайските власти скоро след излитането ви от Диего Гарсия. Предполагам, че не сте имали радиовръзка. Нямам право на достъп до информация за този вид техника.

— Какво става на Ла Палма?

— Съжалявам, докторе, не знам. — Китайските войници зад дипломата прехвърляха гориво от контейнери в трюма на руския хеликоптер в „Газела“. — Посланикът на моята страна ми нареди да се срещна с генерал Жи на границата и да го придружа до това място. Вие и екипът ви ще дойдете с мен в Катманду. Там ще ви чака американски самолет. Ще ви закарат на Канарските острови. Доколкото разбрах, обсъжда се план, който изисква вашата експертна оценка.

Мърсър, Тиса и Сайкс се спогледаха недоверчиво. Доскоро бяха изправени пред смъртта, дълго пътуване към цивилизацията и прозрението, че нищо не може да предотврати предстоящия катаклизъм. Мърсър се отърси от изненадата и отново стисна ръката на Бремер, този път по-сърдечно.

— Какво чакаме, по дяволите?

Излетяха десет минути по-късно, оставяйки димящите останки на манастира и хилядата безобидни жители, обкръжени от китайците.

— Какво ще стане с тях? — обърна се Мърсър към Тиса, която продължи да гледа през стъклото на „Газела“ дълго след като се извисиха над долината.

— Ще убият неколцина. Други ще хвърлят в затвора. Останалите ще бъдат изселени, несъмнено далеч един от друг. — Тя го погледна със същата неизмерима тъга, каквато се бе изписвала в очите й много пъти. — Жителите на Ринпоче-Ла бяха далеч от китайската окупация над петдесет години. Предполагам, че трябва да са благодарни за това.

— Съжалявам.

— Вината не е твоя. — Тиса хвана ръката му и после тихо добави така, че Мърсър да не я чуе. — Аз съм виновна.