Предсказанието

ЗОНА 51, НЕВАДА

Двадесет напрегнати минути Мърсър убеждава двамата пазачи в камуфлажни униформи, които се появиха в пустинята, че не трябва веднага да го заведат при местния шериф като нарушител. Последва двучасово пътуване с джип „Чероки“, още няколко часа чакане в уединена сграда, докато няколко пъти проверят самоличността му, и после бърз полет с хеликоптер „Блекхоук“ без прозорци до главния комплекс.

Заведоха го в същата спартански обзаведена стая, където бе настанен през първата си нощ в Зона 51. Пет минути след като се изкъпа и облече чистите дрехи, оставени от войника на рецепцията, някой потропа на вратата.

— Омега деветдесет и девет храм. Мърсър позна плътния глас и каза отговора.

— Керван единадесет слънцестоене.

Вратата се отвори и в стаята влезе капитан Букър Т. Сайкс, който го бе придружил по време на полета от Вашингтон. Едрият чернокож мъж държеше картон с шест бири в едната ръка и колода карти в другата. Беше облечен в камуфлажен панталон и черна тениска, опъната на широките му гърди, и стискаше незапалена пура между равните си зъби.

— Чух, че си се върнал от града. Мърсър се ухили.

— В тази баня има по-хубави шампоани, отколкото във Вегас.

Сайкс извади две бири и му даде едната.

— И обслужването по стаите е по-евтино. — Той седна до масичката под прозореца и започна да разбърква картите. — Носи се слух, че охраната на базата те е забелязала да идваш насам от магистрала 375 близо до град Рейчъл.

— Изгубих се, докато търсех маса за зарове с разгорещени играчи.

Сайкс поклати глава.

— Не предполагах, че ще ми кажеш какво е станало. Адмирал Ласко трябва да пристигне до два часа, за да те разпита. Реших, че ще искаш да изпиеш няколко бири, вместо да спиш.

— Не си сбъркал. — Мърсър отпи голяма глътка от бирата си и погледна картите, които Сайкс му бе дал. — Източникът на слуха каза ли дали са хванали Дони Рандъл, избягалия миньор?

— Той изчезна безследно. Охраната извика мен и екипа ми да помогнем в издирването. Открихме, че следите му водят на единадесет мили от МН — 2 и после изчезват. Няма следи, че е кацал хеликоптер да го вземе. Няма нищо.

— Топлинно сканиране?

— Засякохме множество зайци и няколко чакала, но не и изчезнал миньор. Дори да е умрял там някъде, трупът му би трябвало все още да е топъл и да го открием. Хората ми продължават да го търсят. Аз се върнах, когато чух, че си тук, за да разбера дали имаш някакво обяснение.

— Нямам представа как е изчезнал. Дори не знам защо, освен че някой се е свързал с него и го е подкупил. Експлозията беше умишлена. Рандъл се опита да убие мен и още двама души. Мисля, че той е предизвикал и срутването преди да дойда тук, което уби десетина души.

— Обзалагам се, че вече не вярваш на историята на адмирала?

— За хранилището за радиоактивни отпадъци? Не. Мислех, че това е строго секретно. Откъде знаеш толкова много?

— От Ласко. Разговаряхме вчера, след като ти и хората ти бяхте изпратени във Вегас. Възложиха ни охраната на проекта му. Той смята, че експлозията и изчезването на Рандъл са начало на нещо по-голямо.

— И аз мисля така — съгласи се Мърсър и свали картите си, за да покаже, че е спечелил първото раздаване. — Тъй като ще прекараме известно време заедно, ще ми кажеш ли какво правиш тук?

Сайкс запали пурата си със златна запалка „Зипо“.

— Нека да ти разкажа за проекта „Маймунска бомба“. След три часа и няколко десетки игри на джин телефонът на нощното шкафче иззвъня.

— Добро утро, Айра! — каза Мърсър. Знаеше кой се обажда. Слънцето беше започнало да озарява очертанията на планините навън.

— Кажи на Сайкс да те доведе в заседателната зала след пет минути.

Линията прекъсна.

Сепнат от резкия тон на приятеля си, Мърсър остави слушалката на вил ката и повдигна вежди в недоумение.

— Мисля, че здравата съм загазил. Сайкс стана.

— Така си е.

Айра беше с костюм, малко по-тъмен от торбичките под очите му. Беше се избръснал набързо, вероятно в самолета, и на лицето му бяха останали ивици недообръсната прошарена брада и няколко порязвалия. На масата имаше кана с кафе и четири чаши. Доктор Браяна Мари седеше от лявата му страна. Беше облечена в червена блуза и неизменната си бяла престилка. Ласко не вдигна глава, когато Мърсър и Букър Сайкс влязоха в залата, и продължи да прелиства папката на масата пред него.

Мърсър седна, наля си кафе и отпи. Никой не пророни дума, нито помръдна. Доктор Мари дори сякаш не дишаше. Айра най-после затвори папката, махна очилата си за четене и погледна Мърсър така, сякаш беше непознат. Или противник.

— Как стигна от „Луксор“ до мястото, където те намери охраната?

Мърсър не можа да обясни защо излъга, но не се поколеба да го направи.

— На автостоп. Провървя ми. Качиха ме двама колежани.

Бяха тръгнали за Рейчъл, защото чули, че точно преди зазоряване прелитат НЛО, и искаха да се качат на хребета Фрийдъм.

— Хребетът Фрийдъм е забранен за публичен достъп от деветдесет и пета година — троснато рече доктор Мари.

— Казах, че бяха колежани. Вероятно не са знаели. Аз дори не съм чувал за този хребет. — Мърсър знаеше за отвесната скала, надвиснала над единия ъгъл на базата, от телевизионно предаване.

— Какво се случи в „Луксор“? — попита Айра и вдигна папката. — Това е предварителен полицейски доклад. Една мъртва туристка, двама тежко ранени чистачи на басейн и двама неизвестни мъже, намерени застреляни пред стаята ти. Охраната е преследвала други двама.

Мърсър се изненада. Предполагаше, че ще рани поне един от нападателите с инсценирания си пожар, а не че ще убие двама. Явно беше извадил късмет, защото стрелбата през стените не изискваше умения. Той разказа всичко — разговора с Хари, блъснатата от балкона жена и стремглавото си спускане по наклонената стъклена стена. Не пропусна нищо, освен спасяването си и последвалия разговор с Тиса Нгуен. Нямаше да я издаде, докато не разбереше какво правят Айра и доктор Мари в обект МН — 2.

— А Дони Рандъл и експлозията? — попита Ласко. — Имаш ли някакви теории?

— Същите като твоите — отвърна Мърсър. — Инцидентът, който е убил онези хора и те накара да ме повикаш, не е бил случаен. Дони го е предизвикал, защото се е надявал да бъде определен за шеф на проекта и ти да му кажеш какво всъщност става тук. Когато това не се е случило, онези, които го контролират, са решили да се откажат от безрезултатните си опити. Заповядали са на Рандъл да ме убие и да офейка. Взривът, който беше поставил, щеше да свърши работата, ако Кен не го бе забелязал. Дони беше във фургона с командния център и сигурно ни е видял на камерата. Детонирал е експлозива с малко закъснение. Не е останал да види дали Ще се удавим и очевидно са му помогнали да се измъкне от Зона 51. Тъй като хората на Сайкс не са намерили следи от превозни средства, а предполагам, че радарът тук би засякъл хеликоптер дори на височината на върхарите не дърветата, може да направим извода, че навътре в пустинята го е посрещнал всъдеход на въздушна възглавница и го е откарал. Всички в мината знаеха, че отиваме в „Луксор“, затова убийците са имали резервен екип, който да ни чака, в случай че Рандъл не успее. И ти ли си на това мнение?

Айра въздъхна.

— Да, освен за всъдехода на въздушна възглавница. Не се сетих за това — призна той.

— Бях откровен с теб. — На лицето на Мърсър се изписа зле прикрит гняв. — Не мислиш ли, че е време и ти да бъ-деш откровен с мен? Какво става тук, Айра? Загинаха много хора и не заради някакво тайно хранилище за радиоактивни материали.

— Не, но не мога да ти кажа повече. Съжалявам. Ще те разбера, ако се откажеш от проекта, стига да обещаеш, че няма да обсъждаш с никого какво се случи тук през послед-ните две седмици.

— Но аз дори не знам какво се е случило тук през последните две седмици! — отчаяно каза Мърсър.

— Така е най-добре — сериозно отбеляза Бранна. Мърсър можеше да приеме предложението на Айра и да напусне Зона 51, без да се обижда. Вероятно дори щеше да запази работата си на научен съветник. Но нямаше да научи истината, а за него това не беше възможност за избор. Ласко му бе поднесъл загадка и го бе примамил с достатъчно информация, за да разпали любопитството му. Играеха си с Мърсър. И двамата го знаеха. Както и това, че Мърсър няма да се откаже. Предлагаха му да запази маската на секретност, вместо да научи тайната.

— Ще се съглася, ако ми обещаеш няколко минути насаме с Рандъл Дръжката, когато го заловите.

Айра изсумтя.

— Ще ти дам копелето.

— Е, какво знаеш за стрелците?

— Нямаха документи за самоличност. Етикетите на дрехите им бяха отрязани, но изглежда са били купени от магазин от веригата „Сиърс“ някъде в страната. Ченгетата проверяват всички коли на съседните паркинги, но в града има стотици хиляди туристи и се съмнявам да открият нещо. Оръжията са изпратени в лабораторията на ФБР. Вероятно ще установим, че са били купени от магазин от човек с определено отношение към правителството и кратка памет. Не разполагаме с нищо за мъжете, поне от базата данни за престъпниците. Ще ни отнеме повече време, докато издирим останалите. Не съм настроен оптимистично.

— Не мислиш, че са местни хора, наети за задачата, така ли?

— Не, освен ако бандитите в Лас Вегас не са започнали да наемат убийци тайландци.

— Тайландци? — Мърсър не беше видял лицата на нападателите, затова се стъписа от факта, че са били азиатци. Мигновено се сети за Тиса Нгуен и за организацията, в която тя членуваше.

— Тайландци, лаосци или камбоджанци. Все още не сме сигурни какви са били. Очакваме антрополог, който ще прецени националността им.

— Петима нападнаха стаята ми, а навън имаше още. Научихте ли нещо за тях?

— Нищо за тримата, които избягаха. Пазачите са били твърде далеч. Слезли са по аварийните стълби и са напуснали хотела по време на суматохата. Според неколцината очевидци нападателите са били високи, ниски, чернокожи, бели, латиноамериканци, добре облечени, дрипави, с пистолети и дори с меч. Описанията са типични за паникьосани свидетели.

В стаята настъпи мълчание. Убийците очевидно бяха професионалисти и не бяха оставили улики. Те и Дони Рандъл бяха изчезнали, оставяйки множество въпроси, на които никой не можеше да отговори.

— Какво става в мината? — попита Мърсър.

— Мощни помпи източват водата от шахтата — отвърна доктор Мари. — Това може да отнеме няколко дни.

Мърсър си спомни силата на потопа и разбра, че работата ще продължи повече от няколко дни. Спомни си и странния солен вкус и как се пенеше като морска вода и реши да не споменава това. Предпочете да го запази за себе си, също както и съществуването на Тиса Нгуен и някои други неща.

— Тогава единственото, което можем да направим, е да чакаме помпите да си свършат работата.

— И да търсим изоставен всъдеход на въздушна възглавница — добави Сайкс.

Помпите все още работеха на пълни обороти, изхвърляйки сто хиляди галона в час, когато патрулът в джипа „Чероки“ намери всъдеход на въздушна възглавница с размери на камион на шейсет километра югозападно от обект МН — 2. Машината лежеше върху изпуснатата си гумена въздушна възглавница до мощен влекач. Резервоарът беше почти празен, а отпечатъците на Дони Рандъл бяха навсякъде по седалката до шофьора в отворената кабина. Следи от гуми като оставените от правителствените джипове продължаваха в същата посока. Не беше трудно да се разбере как са го направили. Екипът за евакуация беше докарал всъдехода в Зона 51 с джип „Чероки“, какъвто използваше охраната, за да буди по-малко подозрения. Бяха го разтоварили на максимално разстояние от уговореното място, където чакал Рандъл. След като бяха взели „къртицата“ си, те се бяха върнали в джипа, бяха зарязали всъдехода и влекача и бяха заминали. Организирана и добре изпълнена операция.

За шест часа всъдеходът бе проследен до производителя в Калифорния и беше установено, че е откраднат седмица по-рано от полигона на компанията. Задънена улица.

По препоръка на Мърсър половината от миньорите бяха изпратени вкъщи с щедри премии, а хората от смяната му останаха в Лас Вегас — в случай че им потрябват, след като водата от мината бъде източена. Обект МН — 2 не напуснаха само неколцина инженери, за да наблюдават помпите, а Мърсър, Айра и доктор Мари отидоха в главния комплекс на Зона 51, като всеки ден поддържаха връзка с тях.

Той седеше във фургона с командния център и бавно прелистваше старо списание. Беше вдигнал краката си на масата и до лакътя му имаше чаша кафе. Канеше се да обядва, когато някакъв шум прекъсна ленивите му разсъждения. Не шум, а по-скоро липсата на шум. От четири дни чуваше постоянното бучене на водата в двадесет и пет сантиметровите тръби от помпите. Звукът беше станал обичаен като уличното движение за жителите на големите градове и той трябваше да се съсредоточи, за да го чуе. И когато спря, му беше необходима минута, за да осъзнае, че го няма.

Край фургона се разнесоха бързи стъпки, когато техниците хукнаха към шахтата. Мърсър изскочи навън и побягна след тях. Отговорникът за помпите вече ги беше изключил.

— Какво стана? — викна Мърсър, поемайки контрола върху положението.

— Нещо е запушило входната дюза на втората всмукателна помпа — отвърна служителят на военновъздушните сили.

— Помътняла ли е водата?

— Не. Нивото на частиците в изхвърлената вода не се е променило. Помпите не засмукват кал.

Това отхвърли първата идея на Мърсър, че помпата се е задръстила с наноси.

— Опита ли да я пуснеш на обратен ход, за да прочистиш входната дюза?

— Компютърът го прави автоматично, когато има запушване. Нямаше резултат. Нещо се е затъкнало здраво.

Мърсър млъкна за минута.

— Каква е дълбочината на водата при входната дюза? Сержантът погледна монитора на главната помпена станция.

— Тридесет и три метра.

Не беше дълбоко и Мърсър можеше да се гмурне. От разговора със Сайкс в първата нощ след завръщането си от Вегас знаеше, че екипът на Делта Форс е донесъл цялата си екипировка в Зона 51, включително водолазни костюми. Щеше да бъде по-бързо да се гмурне до задръстената входна дюза, отколкото да чака да донесат подводна камера.

— Ето какво искам — каза Мърсър. — Спри дизеловите мотори. Помпите не трябва да работят. Не можем да рискуваме да се повредят, ако нещо влезе в друга от тях. Докато са изключени, внимавай втората помпа да не се счупи. Вярвам на контрола на компютъра, но само дотук.

— Добре. Нещо друго?

— Това би трябвало да е достатъчно. — Мърсър се върна във фургона с командния център и набра номера на секретния телефон на Ласко. — Айра, възникна още едно непредвидено препятствие.

— Какво се случи?

— Една от помпите се запуши и не можем да я изчистим. Искам да се гмурна там долу заедно със Сайкс и да я погледна. Можеш ли да го изпратиш с водолазна екипировка?

— Чакай малко. — Ласко сигурно сложи ръка на слушалката, защото Мърсър не чу нищо. Паузата продължи минута. — Доктор Мари иска да знае каква е дълбочината на водата.

— Тридесет и три метра. Плитко е и ще можем да се гмурнем.

— Чакай пак. — Този път Айра се обади чак след три минути. — Добре, ще го изпратя, но и аз ще дойда. Искам да ти кажа някои неща. До един час ще долетим с хеликоптер.

Четиридесет и осем минути по-късно хеликоптерът „Блекхоук“ кацна на четиристотин метра от каньона, който криеше мина МН — 2 в края на плиткото езеро от изпомпваната от тунела вода. Водният басейн беше обграден от кал там, където бреговете му се отдръпваха през деня чрез изпаряване, а през нощта, когато помпите изхвърляха водата, се разширяваха. Мърсър изпрати бронетранспортьор да вземе Айра, Сайкс и водолазните костюми и след това заповяда на всички останали да излязат от шахтата. Онова, което Айра искаше да му каже, вероятно беше секретно.

Бронетранспортьорът влезе в мината и спря до подемника. Сайкс веднага започна да разтоварва тежките водолазни чанти. Правеше го с такава лекота, сякаш бяха пликове с продукти. Мърсър и шофьорът му помогнаха с кислородните апарати. Айра чакаше до асансьора и се взираше в тъмната шахта. Въздухът беше наситен с мирис на солена вода, досущ лека морска мъгла.

— Предположих кой номер носиш — каза Букър Сайкс, докато отваряше първата чанта. Вътре имаше черен неопренов костюм.

Мърсър го вдигна. Изглеждаше по мярка.

— Трогнат съм, че си забелязал размера ми.

— Много смешно. Е, как е там долу?

— Ще слезем с подемника до повърхността на водата. На дъното му има капак. Входните дюзи на помпите са точно отдолу. Намират се на дванадесет метра под мястото, където проправяхме тунел встрани от главната шахта.

— В тунела има ли нещо, за което трябва да се тревожим? — Сайкс продължаваше да вади екипировка от чантите — фенерчета, дихателни тръби и колани с тежести.

— Едва ли.

Сайкс си представи гмуркането и кимна.

— А ти? Ще се справиш ли?.

— Нямам твоя опит, но би трябвало да се оправя. Това не е като гмуркане в непозната пещера. Познавам шахтата. Не е необходимо да влизаме в тунела.

— Определено — обади се Айра. Мърсър и Сайкс го погледнаха.

— При никакви обстоятелства не трябва да влизате в тунела. — Тонът на Ласко не търпеше възражение.

Мърсър се приготви да попита защо, но видя погледа в очите на приятеля си и реши да не задава въпроса. Знаеше, че Айра има чувство за хумор и умее да командва хората. Той рядко издаваше изрична заповед, без да има основателна причина. Мърсър добре познаваше света, в който живееше Ласко, и му беше ясно, че той няма да каже какви са мотивите му.

— Това е заповед, Мърсър — каза Айра. — Не ги издавам много често, но когато го правя, по-добре хората да ми се подчиняват. Заради вашата безопасност е, не за моята. Не излизайте от главната шахта.

— Добре — най-после отвърна Мърсър.

— Капитан Сайкс? — Ласко насочи вниманието си към командоса.

— Сър!

— Мърсър трябва да се движи плътно до теб и да не влизате в тунела. Гмурнете се, почистете входната дюза и веднага се върнете. Ясно ли е?

— Тъй вярно, адмирале.

Мърсър реши, че Айра се страхува от онова, което се намира долу. Какво правеха с доктор Мари, по дяволите? Какво бе казала Тиса? Един-единствен сеизмичен трус, образувала се в скалата кухина, която после изчезнала. Точните й думи бяха „контролирана ядрена експлозия“. Може би наистина беше извършен опит с оръжие, както смяташе нейната организация. Нещо, излязло от контрол?

От мястото, където работеше заедно с Букър, Мърсър виждаше зеещия вход на мината — правоъгълен, тъмен и зловещ. Влажният въздух, повяващ отвътре, беше като леден дъх.

Петнадесет минути по-късно, след като Сайкс обясни набързо редица процедури за безопасност, двамата бяха готови да се гмурнат. Айра извика на краниста да включи подемника, а Мърсър и Сайкс влязоха в клетката и седнаха на пода. Нямаше да им бъде удобно да стоят прави, докато стигнат до нивото на водата, защото Носеха на гръб двадесет и пет килограма екипировка и колани с тежести и инструменти.

— Надолу и обратно — каза Ласко и трясна стоманената врата.

— Надолу и обратно — като ехо повтори Мърсър. Подемникът започна да се спуска.

— Забравих да ти кажа нещо, Букър — каза Мърсър високо, за да го чуе Айра. — Водата е солена.

— Хората ме наричат Доктора. Колко солена? — попита Сайкс. Двамата не си направиха труда да запалят фенерчетата или лампите на миньорските си каски и седяха в мрака.

— Колкото морска вода.

— Тогава би трябвало да плуваме с лекота. Само не вкарвай твърде много въздух в компенсатора за плаваемост.

Температурата постепенно се понижаваше. Милионите галони вода в мината изсмукваха топлината. Мърсър отново изпита чувството, че усеща леден дъх. Клетката забави скоростта си и спря на двеста и тридесет метра. Мърсър отвори капака на пода и освети с фенерчето си дълбочината. Неподвижната вода отрази лъча като черно огледало. Той протегна ръка към вградения в подемника телефон и каза да ги спуснат още метър и половина. Така водата беше само на няколко сантиметра от металната решетка на пода.

Сайкс загреба шепа, поднесе я към устата си и мигновено я изплю.

— Мамка му! Вкусът е океански.

— Казах ти — отвърна Мърсър и се вторачи по-отблизо във водата. На повърхността плаваха някакви увивни растения. Той закачи едно с лоста и го притегли. Беше зелено и влакнесто като водорасло. Мърсър го помириса. Миризмата беше на разложена риба. Но това беше невъзможно! Подземното езеро беше изолирано от останалия свят от десетки или стотици милиони години. Нямаше начин водорасли да са се развили в това уединено мрачно владение толкова далеч от океана. Той го показа на Сайкс и двамата се спогледаха тревожно.

— Хайде да се гмурнем, а?

Мърсър изтръска водораслото от лоста и закопча инструмента на колана си.

Букър пръв влезе във водата. Той пъхна дихателната тръба в устата си, пое въздух няколко пъти и се спусна през капака. Мърсър го последва. Двамата регулираха плаваемостта си. Сайкс даде знак на Мърсър с палец и показалец и потъна, без да разплисква вълни.

Мърсър не беше толкова грациозен, усети как водата обг-ръща тялото му и изпита онази моментна тръпка на безтегловност. Ако не бяха мощните фенерчета, лесно можеше да си представи, че се носят в космоса.

Сайкс се придвижваше с лекота, като се държеше с една ръка за тридесетсантиметровата тръба, водеща към запушената входна дюза. Плавниците му се размахваха бавно, по-скоро за контрол върху управлението, отколкото за изтласкване. Като всеки опитен водолаз той оставяше коланът с тежестите да върши работата вместо него. Двамата минаха покрай входа на тунела. Букър дори не насочи фенерчето си натам, докато се плъзгаха все по-навътре в дълбините.

Мърсър плуваше на метър и половина над него и го осветяваше с фенерчето си. Водата беше замърсена с някакви непознати частици, които обаче бяха твърде големи, за да са наноси. Мърсър не беше виждал такава замърсена изворна вода. Би трябвало да плуват в кристално чиста вода, а не в бульон. Сайкс изглежда не се смущаваше от това, но Мърсър беше неспокоен. Нещо не беше наред. Хрумна му да се откажат и да настояват за отговори от Айра, когато Букър започна да се спуска по-бавно.

Мърсър погледна уреда за измерване на дълбочината. Тридесет и един метра. Сайкс беше застанал точно над задръстената входна дюза и му пречеше да я види. Мърсър се приближи до него и насочи фенерчето си към края на тръбата.

Дюзата на помпата беше запушена от кръгло парче бяла пластмаса с диаметър метър и трийсет — нещо, което не беше в мината преди наводнението. Всъщност не го беше виждал изобщо. Силният вакуум на помпата бе изкривил пластмасата и я бе втъкнал в мрежата, която не позволяваше на по-големите частици да минат през тръбата. Парчето пластмаса беше толкова деформирано, че обръщането на посоката на струята на помпата само го бе заклещило още по-здраво.

Сайкс извади дъската си за писане и мазен молив и нарисува голям въпросителен знак.

Мърсър поклати глава. Нямаше представа какво търсят. Двамата пъхнаха лостовете си в мястото, където пластмасата се бе огънала около стоманената тръба, и едновременно повдигнаха, за да извадят един-два сантиметра от диска. След това преместиха лостовете и повториха маневрата, обикаляйки тръбата така, сякаш отваряха консерва. След няколко минути усилена работа дискът изскочи и се понесе във водата. Докато се преобръщаше, лъчите на фенерчетата осветиха страната откъм входната дюза. Думите, написани в кръг по периметъра, се четяха ясно: ТУРИСТИЧЕСКИ МОРСКИ ЛИНИИ „РАЙЛАНДЪР“ — Щастливите кораби.

Загадъчният диск беше пластмасова покривка, каквито се използваха за масите около плувните басейни на туристическите кораби — нещо, което вероятно падаше в морето при силно вълнение, но как се бе озовало на двеста и петдесет метра под плътна скала, на близо шестстотин и петдесет километра от най-близкия океан?

Не беше нужно Сайкс отново да рисува въпросителна. Недоумението се четеше в очите му.

Мърсър извади дъската си и написа: „Отиваме в тунела. Изчисли за колко време имаме кислород.“

Букър поклати глава. Мърсър настоятелно размаха дъската, подчертавайки искането си. Командосът отново поклати глава. Мърсър изтри съобщението и написа друго.

„Тогава отивам без теб.“

Букър мълчаливо погледна измервателните уреди и въведе числата във водолазния компютър на китката си, после написа: „Имаме четиридесет минути на тази дълбочина и малко повече там, където тунелът се разклонява.“

Мърсър прикрепи въздушна възглавница към пластмасовата покривка за маса, и дръпна връвта за надуване. Белият Диск се издигна в мрака. Щяха да го издърпат в подемника, след като приключеха с гмуркането. Мърсър заплува, убеден, че Сайкс го следва. След двайсетина метра стигнаха до тунела. Мърсър се вмъкна и продължи навътре. Дори не се замисли, че последния път, когато беше там, наводнението бе отнело живота на Кен Портър. Съсредоточи се изцяло върху онова, което се намираше отвъд взривения бент. Нямаше подземно езеро, поне до предичетири месеца. Водата беше морска. И отговорът как се бе озовала насред пустинята в Невада беше на четиристотин метра пред него.

Трябваше да полага усилия да не бърза. Усети, че зад гърба му се образува диря от мехурчета, докато дълбоко и равномерно поемаше въздух. Светлината чезнеше отпред и имаше чувството, че плува в безкраен кошмарен коридор. След седем минути Мърсър стигна до мястото на експлозията. Всички отломки от последното взривяване на Дони Рандъл бяха пометени от наводнението. Отнесена беше и по-голямата част от работната шахта. От тавана стърчаха само назъбени скали, а от пода се подаваха изгнили зъбери, отбелязващи мястото, където бе умрял Кен.

Мърсър не забави придвижването си, но докато минаваше през разбития бент, светлината изчезна. Огромната пещера погълна лъча. Той застана неподвижно във водата, опитвайки да се приспособи към внезапната промяна от клаустрофобичното пространство в тунела. Сайкс го настигна и обходи пещерата с фенерчето си. Водата беше дълбока и подът и стените не се виждаха. Букър насочи лъча нагоре и потупа Мърсър по рамото.

Светлината се отразяваше в повърхността на водата на десетина метра над главите им. Помпите бяха източили езерото до нивото на главната шахта, където чакаше подемникът.

Не беше необходимо да обсъждат какво да направят. Сайкс наблюдаваше уреда за измерване на дълбочината и работеше с компютъра на китката си, за да изчисли колко кислород им остава. Каквото и да откриеха, имаха пет минути да се върнат в асансьорната клетка.

Миг по-късно двамата излязоха на повърхността. Мърсър освети пространството с фенерчето си. Светлината проникваше много по-надалеч във въздуха, отколкото във водата. Пещерата беше дълга най-малко сто и петдесет метра. Сводестият таван се извисяваше на тридесет метра над тях. Стените бяха гладки и обли като във вътрешността на излъскана до съвършенство сфера.

Мърсър видя всичко това съвсем бегло, защото нещо друго привлече вниманието му. Той се бе зачудил на морското водорасло и се изуми, когато откри покривката за маса, но новото откритие противоречеше на всякаква логика.

Дори на светлината на водолазното фенерче очертанията бяха непогрешими. В средата на подземното езеро се поклащаше сив силует на подводница.