Предсказанието

АРЛИНГТЪН, ВИРДЖИНИЯ

Пол Гордън Дребосъка излезе с гръб от дамската тоалетна, като размахваше вакуумната помпа и ругаеше старата водопроводна инсталация. Той обърна табелката с надпис „НЕ РАБОТИ“. Не че имаше значение. В неделя бизнесът не вървеше и дори ако вечерта имаше много клиенти, барът обслужваше почти само мъже. Шепата жени, които се осмеляваха да влязат в заведението, не се притесняваха да използват мъжката тоалетна.

— Пак ли пералнята? — добродушно се усмихна Мърсър, който бавно пиеше водка с лимонов сок.

„При Дребосъка“ се намираше на занемарена търговска улица, до обществена пералня, и тоалетните редовно бълваха гъсти вълни пяна от праховете за пране.

Пол хвърли вакуумната помпа в задната стая и стъпи на платформата зад бара, която му позволяваше да гледа в очите седналите клиенти.

— Проклетият хазяин не иска да направи нищо по въпроса, а собственикът на пералнята ми каза, че прахът за пране поддържа тръбите чисти и не трябва да се оплаквам.

— Радостите на дребния частен бизнес — отбеляза Мърсър и погледна часовника си. Минаваше четири следобед. Ласко закъсняваше.

В същия миг вратата се отвори. В огледалото зад бара Мърсър видя как Хари разкопча каишката на Повлекан. Кучето и стопанинът му влязоха в бара. Басетът се отправи към купчината възглавници, които Дребосъка му бе наредил в ъгъла, а Хари тръгна към високото столче, запазено за него от дясната страна на Мърсър. Дребосъка смеси „Джак Даниълс“и безалкохолно с аромат на джинджифил, докато Хари заемаше мястото си.

— Къде беше снощи? — За пръв път от една седмица Хари не бе спал в дома на Мърсър. — Защо не дойде?

Хари се подсмихна похотливо.

— Ходих на друго място. Мърсър и Дребосъка изпъшкаха.

— Какво те води тук толкова рано? — попита Хари.

— Айра иска да се срещнем и трябваше да изляза.

— Мислиш ли, че ще намерят Тиса?

— Надявам се.

— И ти ще отидеш да я търсиш? Мърсър отпи от питието си.

— Така смятам.

Хари погледна Дребосъка.

— Принцът напада с кон замъка, за да освободи красавицата? Животът му не е ли изтъркано клише?

— Да се чудиш ние за какво сме. Мърсър посочи чашата си.

— Очевидно ти си алхимикът, който приготвя лечебната отвара, за да ме крепи.

— А Хари?

— Виждам се като мъдрец, който дава далновидни съвети — отвърна Хари.

— Съжалявам, Хари. Повлекан е далновиден. Ти си по-скоро царският шут.

Вратата отново се отвори. Айра спря на прага, за да позволи на очите си да се приспособят към тъмнината в бара, а носът му — към миризмата на бира и цигарен дим. Беше с панталон в цвят каки, риза за голф и маратонки. Дрехите му бяха чисти. Мърсър подозираше, че Ласко е бил в кабинета си през почивните дни и се е преоблякъл за срещата в заведението, което беше на път за дома му.

— Какво ще пиеш, адмирале? — попита Дребосъка.

— „Дюърс“с лед. — Айра потупа Хари по гърба. — Как я караш, Хари?

— Слънчево, от време на време облачно. А ти?

— Горе-долу същото, може би с възможни превалявания — отвърна Ласко и се обърна към Мърсър. — Да седнем на някоя маса.

Двамата взеха питиетата си и се преместиха в едно от сепаретата. Айра извади от куфарчето си папка и го остави на пода.

— Дали е това, което мисля? — попита Мърсър. Ласко отвори папката и я бутна към него.

— Долината на Ринпоче-Ла.

В папката имаше десетки сателитни снимки. На първата се виждаха стотици квадратни мили назъбени заснежени планини. Облаци закриваха много от върховете.

— Гледаш Хималаите от един от нашите сателити в орбита над Северния полюс — обясни Айра. Гласът му беше дрезгав от умора. — Това е минималната му разделителна способност, но са почти същите като онези от комерсиалния сателит.

— Да, така изглежда.

— Въз основа на изготвената от теб информация за геотермалната активност в долината анализаторите възложиха на сателита да направи инфрачервени снимки на региона.

Мърсър погледна следващата фотография, която показваше тъмно поле, осеяно с бели петна.

— Всяка бяла точка представлява топлинен източник — от фабрични комини до огньове за готвене. Анализаторите са пресели познатите обекти като градове и села и всичко край установените пътища. — Следващата снимка изобразяваше същото, но три четвърти от белите петна липсваха. — Това са местата, върху които се съсредоточихме. За по-сигурно проучихме цялата Хималайска верига. Има общо осемстотин седемдесет и седем мишени.

— И са ги проверили всичките? Айра кимна.

— Ако нещо им се е сторило обещаващо, анализаторите са засилили разделителната способност и са въвели изображението в компютрите, за да го увеличат. Открихме множество военни лагери, за които Пентагонът не знаеше. — Ласко обърна предпоследната снимка. — И една забравена долина. В Мърсър се вторачи в изображението. Обективът на сателита гледаше право надолу към два планински хребета, намиращи се толкова близо един до друг, че долината между тях представляваше само назъбена ивица. Гъст слой облаци закриваше долината на север, където планините свършваха във високо плато. В началото й минаваше река, лъкатушеща между двете планински вериги.

— Сигурен ли си? — Мърсър не можа да скрие разочарованието си. Очакваше да види манастира, който Тиса бе описала, и селото, където бе израснала.

С театрален замах Айра обърна снимката, за да покаже последната от серията.

— Това ли търсиш?

Мърсър не можа да повярва на ясното изображение. Снимката сякаш беше направена от неколкостотин метра, а не от стотици километри в космоса. Той видя керемидите на покрива на манастира, една овца на пътеката и дори скъсания ляв ръкав на пастира. Дворът беше огромен квадратен участък, опасан с каменна ограда, а манастирът беше в средата. Сградата беше голяма колкото градски квартал.

Айра извади друга купчина фотографии от куфарчето си.

— Това са всичките. Гарантирам, че са единствените снимки, правени някога на това място.

— Защо мислиш така?

— Защото ги нямаме в нашия архив и никой в света не разполага с технологията да ги направи. Освен това, ако китайците знаеха за съществуването на долината, не смяташ ли, че досега щяха да са я съсипали?

— На какво разстояние е от Китай? — Мърсър беше вглъбен в снимките и не вдигна глава, докато задаваше въпроса, сякаш търсеше там лицето на Тиса.

— На сто осемдесет и пет километра по въздуха — отвърна Ласко. — Само че говорим за район, над който не може да се прелита. Средната надморска височина оттам до Непал е над три километра, а планините са непроходими. Екипът ще върви няколко седмици, докато стигне до Ринпоче-Ла.

Думите му привлякоха вниманието на Мърсър.

— Не разполагаме с няколко седмици, Айра.

— Знам. Видях последната информация от Ла Палма. Екипът на острова докладва, че трусовете се засилват по мощност и продължителност. Западната страна на вулкана започвала да се премества. Според мен това означава, че планината се издува.

— Да, точно така. Налягането в магменото огнище е достигнало точка, откъдето може да изкриви външната част на вулкана. Ако продължава така, Ла Палма ще се взриви.

— И те казаха същото, но не могат да определят кога ще изригне.

— Така е. При нормални обстоятелства не могат да кажат дори дали изобщо ще изригне. Когато се събуждат, повечето вулкани остават активни няколко месеца или дори години и отново заспиват, без да изригнат. Сигурни сме, че Ла Палма ще изригне благодарение на Тиса и единствено тя знае кога ще стане това. Помисли ли как ще я измъкнем?

— Не можем да я измъкнем, поне не навреме.

— Как така не можете? — Мърсър заби пръст в една от снимките. — Тя е там.

Адмиралът вдигна ръка.

— Казах, че не можем да я измъкнем, а не че не можем да те вкараме там.

Мърсър го погледна недоумяващо. Айра стана, надникна през прозореца, почука по стъклото и се върна в сепарето. Миг по-късно в бара влезе чернокож мъж с обръсната глава и широки рамене. Беше облечен в черно и носеше тъмни очила. Едната му буза беше издута от топче тютюн.

Той огледа помещението. Излъчваше заплашителност, която би смразила посетителите в нормално заведение. Хари и Дребосъка обаче му хвърлиха бегъл поглед и продължиха разговора си. Погледът на мъжа се спря на Мърсър.

— Чух, че искаш да се присъединиш към маймунските бомбардировачи — с плътен баритон каза той.

Мърсър пребледня. Беше познал капитан Букър Сайкс веднага щом го видя, но не бе свързал командоса от Делта Форс със заявлението на Айра, че ще го вкара в Ринпоче-Ла. Когато бе разбрал какви са оръжията, които Сайкс използва, Мърсър се бе съгласил, че прякорът „маймунски бомби“е много по-подходящ от УМБ — 22, „Управляем многоцелеви боеприпас“.

Букър се ухили на изражението му и седна до Айра в сепарето.

— Разговарях с най-умните хора в Пентагона и те казаха, че няма начин — обясни Ласко. — Изключено е дори да поискаме разрешение от китайците. Не можем да промъкнем екип през границата заради недостатъчното време и вероятността да ги заловят. Може да забравим за спускане с парашут. Радарите на китайците покриват целия регион. Дори да лети ниско над земята, транспортният самолет няма да измине и двадесет мили в Китай, преди да го засече някой „Миг“. Тоест УМБ или нищо.

Мърсър не откъсваше очи от Сайкс.

— Ефективни ли са?

— В последните двадесет спускания сензорите в капсулите показаха, че пътникът е щял да оцелее.

— Сензори? Искаш да кажеш, че все още не сте извършили спускане с хора?

Букър се поколеба.

— В първите четиридесет и няколко спускания никой не оцеля. По дяволите, първите две капсули бяха толкова несполучливи, че трябваше да изравяме останките им от пустинята! На техниците им беше нужно време, за да усъвършенстват детайлите. Смятат, че вече са успели.

— Господи! — Мърсър поклати глава. — Аз бях проклетият глупак, който настояваше да отиде в Ринпоче-Ла. А изтеглянето от селото?

— Това е първият проблем — осведоми го Айра. — Веднага щом установиш контакт с госпожица Нгуен, ще имаш секретен сателитен телефон, за да предадеш информацията, която тя знае за Ла Палма. След като разполагаме с нея, вече няма да бъде необходимо да се бърза и ще имате колкото време ви е необходимо, за да стигнете до границата на Непал.

— Сто осемдесет и пет километра?

— По-скоро двеста и петдесет — поправи го Сайкс. — Има много планини, които трябва да заобиколим.

— Става все по-хубаво. — Мисълта, че отново ще бъде с Тиса, не уби иронията в гласа на Мърсър. — Какъв е планът?

— Утре сутринта транспортен самолет на военновъздушните сили ще те закара до Зона 51 за два дни обучение със Сайкс и екипа му. Оттам ще заминете за остров Диего Гарсия в Индийския океан, където ще натоварите „Управляеми многоцелеви боеприпаси“ за полета до Тибет.

— Колко ще продължи полетът?

— По наша преценка шест часа, но може и по-дълго — отвърна Букър. — Зависи колко ще се отклоним край най-наситените с радари райони в Китай.

— И предполагам, че няма да прожектират филм? Командосът се засмя.

— Поне има тръба за уриниране.

Излишно беше да мисли за опасностите. Щеше да отиде какъвто и план да бяха измислили мозъците от Пентагона, за да го заведат при Тиса.

— Хари — викна той в тихия бар, — трябва да промениш приказката си. Няма да атакувам с кон замъка на красавицата, а ще се спусна върху него от корема на змея.

— Стига да не паднеш в рова около замъка — моментално отвърна на шегата Хари.