Предсказанието

ЗОНА 51, НЕВАДА

Разпознаването на крайната цел само задълбочи загадката около тайнственото пътуване на Мърсър.

Той знаеше малко за Зона 51 предимно от кабелната телевизия. Уединеният комплекс, заедно с военновъздушната база „Нелис“и Ядрения полигон в равнините на Юка, обхващаше по-голяма територия от Швейцария и през петдесетте години на XX век бил използван за изпитателни полети на шпионския самолет U — 2. Оттогава повечето американски секретни самолети се изпробваха на пресъхналото езеро Грум, където бе построена Зона 51. SR — 71, „F — 117 Стелт“, бомбардировачът „B — 2 Спирит“ и „F — 22 Раптър“ бяха извършили първите си полети там. Носеха се слухове, че в момента в Зона 51 се разработва хиперзвуков шпионски самолет на име „Аврора“, който ще замени „Блекбърд“и се пази в Страната на мечтите. Военните отричаха, че базата съществува, но това бяха общоизвестните факти за Зона 51.

Легендата за секретния център произлизаше от мита, че летяща чиния, разбила се в Розуел, Ню Мексико, през 1947 година, е транспортирана до това изолирано място в пустинята, за да бъде изследвана. Привържениците на теорията за конспирацията приемаха отричането на правителството, като доказателство, че това наистина се е случило. Те свързваха съобщения за странни светлини, свидетелски показания на шарлатани и откачалки със собствената си параноя във фантастична история за изумителната техника в космическите кораби и ексцентричен медицински експеримент с отвлечени хора.

Мърсър не вярваше нито дума от всичко това. Зона 51 беше просто мястото, където военните тайно разработваха следващото поколение самолети. Освен това едва ли някоя напреднала цивилизация би била толкова непохватна, че да катастрофира на Земята. Още по-невероятно беше предположението че военните могат да запазят подобна тайна в продължение на половин век.

И все пак в едно нещо вярваше — че охраната на Зона 51 е упълномощена да използва смъртоносна сила. Нямаше представа дали някога се е наложило тази заповед да бъде изпълнена, но беше чувал, че туристи и зяпачи на самолети са били гонени от района от неумолими, въоръжени до зъби мъже, които подигравателно бяха кръстени Камуфлажните.

Щорите на стъклото се спуснаха като гилотина. Мърсър вдигна глава и видя в очите на капитан Сайкс неодобрение и възмущение.

— Не трябваше да правите това, докторе!

Преди Сайкс да добави още нещо, вторият пилот се подаде от кабината.

— Капитане, може ли една дума?

Сайкс отиде при него и слуша няколко секунди, после кимна и се върна на мястото си. Пилотът затвори вратата на кабината.

Преди да седне, Сайкс бръкна в багажното отделение над главата си, извади шлем и го хвърли на коленете на Мърсър. Лицевата част беше матова и ако я нахлузеше, Мърсър нямаше да може да вижда нищо.

— Ще трябва да си я сложите, когато се приземим — каза Сайкс.

— Знам къде сме, капитане. Наистина ли е необходимо?

— Ако се престорите, че не знаете къде кацаме, няма да ми се наложи да попълвам куп безполезни доклади. Наречете го услуга. Изглежда попаднахме на насрещен вятър по пътя. Обикновено се приземяваме и прехвърлят пътника в микробус с тъмни стъкла. Но ние нарушихме разписанието и след десетина минути над нас ще прелети руски шпионски сателит. Ще кацнем нормално, но ще отидем право в един от хангарите. — Гласът на Сайкс стана сериозен. — Охраната на базата е най-затегнатата в света, докторе. Заповедите са първо да стрелят, а после да не си правят труда да задават въпроси. Разбирате ли? — Да.

— Казвам ви го, за да спасите живота си. Щом слезем от самолета, ще ви водя аз. Не махайте шлема. Сторите ли го, ще ви застрелят на място.

Мърсър преглътна ироничния си отговор. Сайкс му обясняваше всичко това за негово добро.

— Кажете ми кога да го надяна.

Самолетът продължи да се спуска, оставяйки блясъка на Лас Вегас далеч назад, и подходи към най-дългата писта в света — ивица от железобетон, два пъти по-дълга, отколкото е необходимо за приземяването на космическата совалка. „Гълфстрийм“ докосна настилката по-леко от всички пътнически самолети, с които Мърсър бе пътувал. В бързината да се скрие от шпионския сателит пилотът сякаш изобщо не намали тягата, когато се отправи към хангара в далечината.

От рязкото и внезапно намаляване на скоростта, когато самолетът стигна до целта си, гумата на колелата изсвири пронизително и раздруса Мърсър. Пилотът изключи от скорост и бръмченето на моторите заглъхна.

— Е, докторе, може да си сложите шлема — предложи Сайкс. — Аз ще се погрижа за чантата ви.

Мърсър облече якето си и нахлузи шлема. Светът пред очите му стана сив. Липсата на видимост беше дезориентираща за миг, но после отметна назад глава и видя обувките си и килима.

— Имам чувството, че участваме в странна игра на „постави опашката на магарето“.

Сайкс се засмя.

— Стига охраната да не постави деветмилиметров куршум в геолога. Вървете след гласа ми. Таванът е достатъчно висок, така че не е необходимо да се навеждате. Добре. Завийте насам. Намирате се почти до стълбата на самолета. Стъпалата са четири.

Мърсър спря, когато усети промяна в светлината на изхода, замисли се за предупреждението на Сайкс и свали шлема от главата си.

Дъхът му секна от онова, което видя.

Хангарът беше няколко пъти по-голям от онзи в „Андрюс“и бе осветен от мощни прожектори, монтирани на тавана десет етажа по-горе. Огромните врати, през които можеше да мине товарен самолет, вече се бяха затворили зад „Гълфстрийм“. Но вниманието му не бе привлечено от невероятните размери на помещението, нито от матовата черна муцуна на бомбардировача „В — 2 Стелт“, който се извисяваше зас-трашително като кошмарно същество, а от летателния апарат с форма на чиния вляво. Дискът висеше безшумно на около метър над бетонния под, беше с диаметър девет метра, висок около два и половина и бе направен от лъскав сребрист материал.

И тогава Мърсър разбра какво вижда и прихна да се смее. Онова, което бе помислил за извънземен надпис от едната страна на летателния апарат, всъщност беше богато украсен стилизиран шрифт — там пишеше КОМПАНИЯ ЗА ЧИНИИ „ВРЪХ“. Висящият в празното пространство диск беше сложен макет, представата на някой техник за шега. Мърсър се вгледа по-внимателно и видя спускащите се от тавана кабели, на които бе окачена чинията. Нямаше следа от въоръжената охрана, за която го бе предупредил Сайкс.

Айра Ласко стоеше встрани заедно с жена в бяла лабораторна престилка. Мърсър не чуваше какво говорят, затова се обърна към Сайкс.

— Мислех, че не познавате Айра. Капитанът повдигна рамене.

— Не съм и ваш придружител, по дяволите! Вчера адмирал Ласко ме изпрати във Вашингтон и случайно хванах този полет на връщане.

Мърсър слезе по стълбата на самолета и извървя петдесетте крачки до Айра. Заместник-съветникът по националната сигурност беше на петдесет и пет години и болезнено слаб, но невероятно силен. Главата му беше обръсната като тактическо отстъпление пред оплешивяване. Това му придаваше решителен вид, който се допълваше от заострена брадичка и проницателен ум. Очите му бяха кафеви и бдителни, а веждите — посребрели. Ласко не беше много висок — само метър шейсет и осем, но авторитетът му беше безспорен.

Айра беше облечен в сивокафяв панталон, подходяща по цвят риза и кожено яке с опознавателните знаци на военния флот на Съединените щати. Температурата в хангара едва достигаше десет градуса. Макар че се намираше в пустинята, Зона 51 беше на километър и половина над морското равнище.

— Казах на шефа на охраната, че ще откажеш да си сложиш шлем, ако се наложи самолетът да спре тук. — Айра махна към отсрещната страна на хангара, където под големи мушами бяха скрити футуристични очертания, несъмнено летателни апарати. — Ето защо покрихме интересните неща.

Гневът на Мърсър от тактиката, която бяха използвали дотук, бе заменен от страхопочитание. Бяха му позволили да надникне в светая светих на държавните тайни. Ако откачалките по конспирациите бяха прави, там ставаха неща, за които дори президентът не знаеше. Той обаче нямаше да достави на Айра удоволствие, като покаже, че обстановката е нарушила спокойствието му. Мърсър пое протегнатата ръка на Ласко.

— Ще ми обясниш ли защо намери за необходимо да ме отвлечеш? Едно телефонно обаждане и билет за самолета до Вегас щяха да бъдат достатъчни.

— Търся те в дома ти от два дни. Не оставих съобщения, защото отговаряше Хари. — Айра и Хари се познаваха и няколко пъти си бяха говорили за войната. Ласко бе започнал военната си кариера на борда на подводници, а Уайт навремето ги бе потопявал в Тихия океан. — Ако му бях казал, че ще идваш тук, щеше да вземе първия самолет.

Мърсър не отрече тази вероятност, по-скоро неизбежност.

— Може би трябваше да дойде. Не забравяй, че през есента Хари ми спаси кожата в Панама.

— И натрупа шест хиляди долара дългове от хазарт в кредитната ти карта.

Мърсър се намръщи. Десет хиляди беше по-близо до истината.

— Освен това — продължи Айра, — той няма да ти трябва, за да ти пази гърба. Тук си по работа. Не е кой знае колко интригуващо, но е нещо, за което имаш опит. Задача, която ние смятаме за изключително важна.

Мърсър повдигна вежди в недоумение.

— Ние?

Ласко се обърна към жената до него.

— Това е доктор Браяна Мари. Тя ръководи проекта и ще ти обясни всичко.

— Приятно ми е да се запознаем, докторе. — Мърсър стисна ръката на дребната брюнетка. Браяна Мари не си беше сложила грим и обикновеното й момичешко лице не се нуждаеше от това. Той се усмихна, когато тя използва лявата си ръка, за да избърше ненужно ревера на бялата си лабораторна престилка. Венчалният й пръстен проблесна на ярката светлина. Мърсър се замисли за ситуацията от нейната гледна точка. В базата вероятно имаше стотина мъже на една жена и своевременното обявяване на семейното положение трябва да й бе станало навик. — Лекар ли сте?

— Ядрен физик — отвърна тя със забележително плътен глас.

Отговорът й го изненада и Мърсър погледна Айра.

— Тук се извършва много повече, отколкото изпитания на самолети — обясни адмиралът. — Всичко е свръхстрого секретно. По дяволите, аз знам само за няколко разработки, а съм в екипа на президента!

— Дясната ръка не знае какво прави лявата, а? — пошегува се Мърсър.

— Персоналът тук дори не знае, че съществува лява ръка — сериозно отбеляза доктор Мари.

— Дори с твоето най-високо ниво за достъп до секретна информация трябваше да използвам връзки, за да обясня някои подробности за тази операция. Хората, с които ще ра-ботиш, нямат представа — добави Айра.

Мърсър изведнъж почувства хлад, който нямаше нищо общо с климатичните условия. Той бе прекарал достатъчно време с Ласко и можеше да прецени настроенията му. Бръчките от напрежение около очите и на челото му не бяха там последния път, когато се черпиха в бара на Дребосъка. Пък и лицето на адмирала беше необичайно бледо за края на зимния сезон.

— Какво става тук, Айра?

— Имаше инцидент — отговори вместо него Браяна Мари. — Загинаха хора. Трябва да продължим тяхната работа.

Свистенето на вятъра отвъд вратите на хангара прозвуча като погребална песен.

Мърсър научи, че ще нощува в главния комплекс. На другия ден щяха да го заведат в още по-секретна база на територията на Зона 51 — място, което Ласко нарече МН — 2. Айра помоли капитан Сайкс да заведе Мърсър до стаята му в сградата зад хангара. Над коридора имаше метален покрив, който да скрива хората, минаващи оттам, от сателитите в орбита около земята.

Стаята беше като в хотел, само че вратата се заключваше отвън. Ако искаше да излезе, Мърсър трябваше да позвъни на униформен служител на рецепцията. Той се изкъпа за пръв път, откакто бе напуснал Канада, приблизително преди тридесет и шест часа и осем хиляди километра по въздуха. За щастие връщането на запад бе неутрализирало умората от дългото пътуване. Докато горещата вода обливаше тялото му, той си спомни стар виц за изтощен турист на организирана екскурзия. „Днес е понеделник, значи това трябва да е Рим.“

Мърсър се бършеше с хавлията, когато изведнъж се досети върху какво работи доктор Мари. Планината Юка беше наблизо и отговорът беше очевиден.

Дежурният ефрейтор му отвори да излезе от стаята, а Сайкс го чакаше на рецепцията.

— Това ли е обичайното ти разпределение? — попита Мърсър.

— Не — провлачено отвърна Сайкс. — Аз и екипът ми сме тук от месец.

— Екип?

— Делта Форс. — Това беше елитното подразделение за специални операции. — Ако не възразяваш, ще ти дам един безплатен съвет, докторе. Разбрах, че човек се чувства по-добре тук, ако не задава твърде много въпроси.

Въпреки неприятното им запознанство Мърсър харесваше капитана. Вече бе установил, че мудните му реакции не се дължат на мързел. Сайкс беше хладнокръвен и решителен, сякаш когато се събудеше всяка сутрин, знаеше точно какво ще прави и ще каже. Просто беше пестелив в действията си и изчакваше подходящия момент.

— Нека да отгатна — отбеляза Мърсър. — Дори един-единствен въпрос е твърде много.

— Започваш да схващаш — ухили се Сайкс.

Капитанът го заведе в безлична сграда — бетонен административен куб, подобен на съветски жилищен блок. По-голямата част от базата беше построена през шейсетте години на XX век и през осемдесетте бе разширена, но бе запазила сивотата от периода на студената война. Постройките бяха четвъртити или квадратни. Нямаше орнаменти, нито тревни площи и улични лампи.

Нито хора. Сякаш вървяха из постапокалиптичен призрачен град.

— Страшничко, а? — Сайкс сякаш прочете мислите му. — Предполагам, че изолацията се отразява на някои хора, които са принудени постоянно да живеят под прикритие. Няколко дни след като дойдох тук позволиха на неколцина млади войници да спретнат шоу за китайския шпионски сателит.

— И какво направиха? — попита Мърсър, когато влязоха в сградата и тръгнаха нагоре по стълбите. Вътрешността на постройката беше безлична като външността.

— Легнаха голи на пистата и с телата си написаха „Начукай си го, Мао“.

Мърсър се засмя.

— Дали китайците са ги видели?

— Те откраднаха толкова много от нашите технологии, че са видели дори кои са обрязани.

Сайкс отвори вратата на зала за конференции и съобщи на Мърсър, че Айра ще го придружи обратно до стаята му, Двамата стиснаха ръцете си на раздяла.

Завесите на прозореца бяха спуснати и лампите хвърляха червеникави отблясъци върху лакираната маса. На едната стена имаше снимки на шпионския самолет U — 2. Айра седеше начело на масата. Сакото му беше преметнато на стола. Предвидливо бе донесъл бутилка от любимото си шотландско уиски и кофичка с лед.

Мърсър прие с благодарност чашата. Макар че не беше любител на уискито, денят се очертаваше да бъде тежък. Доктор Мари, която седеше от лявата страна на Айра, изпи глътка минерална вода.

Мърсър се настани срещу нея, вдигна чашата си за наздравица, изпи съдържанието на две бързи глътки и сетне разкъса воала на тайнствеността с точна хипотеза.

— Строите подземно хранилище за недокументирани ядрени отпадъци като онова, което Министерството на енергетиката изгражда в Юка.

Мълчанието беше тежко като олово.

— Как се д-досетихте… — заекна доктор Мари и после гласът й заглъхна.

Айра се засмя.

От половин век американските атомни централи бълваха неизброими тонове радиоактивни материали, за да извлекат енергия. В резултат се получаваше много по-концентриран продукт от влизащото в реакторите, отровен отпадък, който не губеше смъртоносното си въздействие в продължение на хилядолетия. Краткосрочното решение беше отпадъците да се складират в охлаждащи басейни в централите. Единственият осъществим дългосрочен метод за изхвърлянето им беше да им намерят подходящо място, където да ги заровят, и да се надяват, че са ги запечатали достатъчно добре, за да не излезе ядреният дух от бутилката.

В момента се работеше върху прокарването на два тунела с дължина двайсет и два километра на дълбочина триста метра под планината Юка. Ядрените отпадъци щяха да бъдат складирани в помещения встрани от тунелите. Тъй като на още триста метра под хранилищата имаше подземни реки, щяха да бъдат взети изключителни предпазни мерки да няма изтичане на радиоактивни материали.

Четиридесетте хиляди тона ядрени отпадъци щяха да бъдат премествани в склада в продължение на две десетилетия. Когато хранилището за седемдесет и седем хиляди тона се напълнеше, съдържанието му щеше да бъде наблюдавано още един век и през 2116 година комплексът щеше да бъде запечатан завинаги.

Мърсър се усмихна иронично на доктор Мари.

— Отговарям на въпроса ви — това е единственото логично предположение. Намираме се на около шейсет и четири километра от планината Юка, вие сте ядрен физик, а моята работа е да копая тунели. Всичко това води до един-единствен извод. Присъствието на Айра само придава на положението подходящия нюанс на тайнственост.

— Мразя да развенчават митовете около мен — шеговито измърмори Ласко. — А твоята преценка е малко пресилена. Отпадъците, които смятаме да складираме тук, са документирани. Искаме само да докараме повечето от най-опасните преди някой да разбере какво става.

— Под „опасни“ имаш предвид отпадъците, останали от оръжейните програми, а под „някой“ — терористите, нали?

— Точно така. — Айра отново напълни чашата на Мърсър. — Желанието ни е да направим същото, както при пренасянето на диаманта на Хоуп.

Мърсър знаеше добре тази история. Последния път, когато прочутият диамант беше преместен от вашингтонския музей „Смитсониън“в Ню Йорк за щателно изследване и почистване, охраната беше безпрецедентна — бронирани коли, полицейски ескорти и огромен контингент пазачи. Но когато пристигнаха в „Хари Уинстънс Джуълри“в Манхатън, кутията с известния диамант се оказа празна. Пазачите, медиите и обществеността не знаеха, че охранителната свита е номер за заблуда на евентуални крадци. Скъпоценният камък всъщност беше изпратен в обикновен пакет по пощата.

Доктор Мари се наведе напред.

— Ще използваме стандартни товарни контейнери и редовните методи за сигурност, но искаме да избегнем вниманието на медиите, което би уведомило терористи или саботьори на операцията. Като пренесем материала тайно, ще премахнем изкушението.

— Колко време смятате да държите тук радиоактивните отпадъци? — попита Мърсър.

— Ще бъдат прехвърляни постепенно в постоянното хранилище. Поради топлината, излъчвана от материалите, те трябва да бъдат разпръснати в изкопаното пространство в планината Юга.

— Искаме да построим временен склад, далеч от вниманието на медиите и терористите — намеси се Айра. — Когато запечатаме главното хранилище, тук няма да остане нищо.

Мърсър се облегна назад и се замисли върху думите им. Разбираше потребността от онова, което Айра искаше да направи. Знаеше, че голяма част от ядрената политика се основава по-скоро на емоции, отколкото на науката, макар че не пренебрегваше ужаса, който би настъпил при евентуален инцидент. С преместването на най-опасните радиоактивни отпадъци преди някой да се е усетил доктор Мари смяташе да спести безпокойството на нацията и да опази по-добре ядрените материали. В това имаше логика, защото при всички случаи отпадъците щяха да бъдат транспортирани някъде.

Мърсър разбираше необходимостта от потайност, но не му бяха обяснили защо бързат и той беше готов да чака часове, за да зададе този въпрос. На Айра беше присъщо да не разкрива повече, отколкото се налага, но Мърсър нямаше да се съгласи да помогне, докато не научеше цялата истина. Не го приемаше лично. Това беше цената, която плащате за приятелството си с професионален агент.

Никой от двамата не показа неудобство, че седят един до друг и мълчат. Доктор Мари обаче изпита желание да запълни тишината.

— Преди два дни стана злополука. Срутване. Работехме денонощно, на три смени по десет души. Инцидентът се случи по време на смяна на екипите. Загинаха петнадесет човека, включително двама отговорници.

— А другите петнадесет? — попита Мърсър.

— Отърваха се невредими — отвърна тя. — От съображения сигурност не искаме да включваме повече миньори. Но решихме, че ни трябва още един инженер. Адмирал Ласко каза, че познава подходящия човек. Вие сте минен инженер с достатъчно високо ниво за достъп до секретна информация, за да работите тук.

Мърсър отново забеляза, че не спомена защо бързат.

— Виж какво, Мърсър. — Гласът на Айра стана плътен. — Закъсняваме с два месеца от определения срок. Тунелите вече трябваше да са готови и да са взети мерки да няма проникване на вода. Първият товар радиоактивни отпадъци ще пристигне след сто двадесет и един дни.

— Защо точно тогава?

— Защото хранилището в Оук Ридж не може да поеме повече изразходваното ядрено гориво и трябва да заменят контролните пръти в експерименталния високоскоростен реактор след сто двадесет и един дни. Предпочитаме да докараме материалите тук, отколкото да ги местим другаде.

Удовлетворен от отговора, Мърсър зададе следващия въпрос, който го безпокоеше.

— Казаха ми, че ще остана тук една седмица. Очевидно, няма да стане така. В момента работя по договор с „Де Беерс“. Колко време ще трябва да ги залъгвам? Два месеца?

Браяна Мари поклати глава.

— Оцелелият отговорник на смяна твърди, че до две седмици ще стигнем до подземната галерия, която смятаме да използваме. Това е естествена пещера в скалата. Геоложкото проучване показа, че това е кухо пространство, останало след срутването на дайка от интрузивна магма.

„Тук се вмества проникването на вода, за което Айра спомена“ — помисли Мърсър. Подобни дайки — езици от разтопени скали, впръскани в околните пластове — можеше да се дръпнат назад в централната галерия от магма, откъдето бяха излезли. Ако това се случеше, в земята оставаше кухина, която често се запълваше с вода. След като направеха хидра, изолация, създаденото от природата празно пространство можеше да се използва за временно хранилище за радиоактивни отпадъци.

— Кой е извършил проучването? — попита Мърсър. Съмняваше се, че са открили пресъхнала дайка. По-скоро беше интрузивен пласт или лаколит по посока на седиментния слой, отколкото срещу него.

— Грегър Худ. Мърсър кимна.

— Познавам го. Работи бавно, но е добър. А другият отговорник на смяна?

— Доналд Рандъл, миньор професионалист от Кентъки.

— Дони Рандъл?

— Той предпочита да го наричат Доналд — педантично отбеляза доктор Мари, сякаш учтивостта можеше да намали чувството на ненавист, което Рандъл предизвикваше.

Мърсър се вторачи в очите на Айра. Тонът му беше безпрекословен и обвинителен.

— Наел си Рандъл Дръжката? Знаеш ли, че той е буйстващ психопат?

Ласко наведе глава.

— Имахме оплаквания срещу него, но вече е късно. Рандъл е тук и не можем да доведем друг.

Дони Рандъл бе получил прякора си „Дръжката“в Южна Африка преди края на апартейда. Беше отишъл там, защото заради склонността му към изблици на насилие беше изгонен от миньорския синдикат и отстранен от всички мини в Съединените щати. Южна Африка беше идеалното място за него. Рандъл беше не толкова расист, колкото садист. В онези дни чернокожите миньори нямаше към кого да се обърнат, за да реши трудовите им спорове, затова той беше жесток колкото си искаше, без да страхува от наказание.

Рандъл беше висок метър деветдесет и пет, едър и изпитваше удоволствие да се бие с всеки, който го предизвика, макар че предпочиташе да използва дръжка на кирка вместо юмруците си. Оттам идваше прякорът му. Мърсър беше чувал, че Рандъл е убил най-малко шест души в мините край Йоханесбург и е пребил десетина. В Южна Африка Дони бе намерил и друго приложение на дървената дръжка с диаметър пет сантиметра. Той я използваше, за да изнасилва работници, които бяха твърде млади или дребни, за да се защитят. Поради толерантното отношение на съдилищата Рандъл не беше осъден за деянията си и напусна страната, когато Нелсън Мандела стана президент. Някои твърдяха, че му е било заповядано да замине, но Мърсър вярваше на историята, че е избягал от тълпа чернокожи миньори, които са искали да нахлузят горяща автомобилна гума на врата му.

Оттогава името му се появяваше от време на време, но Мърсър знаеше, че Рандъл се е върнал в Съединените щати. Скоро бе чул, че Дони е в руски затвор след опит да открадне диаманти от мина „Мир“в северен Сибир.

Мърсър най-после откъсна очи от обръснатата глава на Айра и погледна доктор Мари. Ако тя мислеше, че всички минни инженери са като Рандъл, нищо чудно че се държеше хладно с него.

— Ще ви помогна с проекта — каза той и Ласко вдигна глава, — при условие че уредя нещата с „Де Беерс“.

— Ние ще се погрижим за това.

— И ако дадете на Рандъл да разбере, че аз съм шефът. Имате достатъчно хора за две смени по осем-десет часа на ден. Щом се разпределим, не искам да виждам онова копеле.

Айра и Браяна Мари осъзнаха, че чувството в тона на Мърсър не е страх от Доналд Рандъл, а опасение, че ще го убие.

— Благодаря, доктор Мърсър — каза Браяна. — Нямате представа колко много означава това за нас.

— Знаех, че мога да разчитам на теб — добави Ласко и няколко от бръчките на челото му се изгладиха. Този път той напълни с шотландско уиски чашите на всички и тримата вдигнаха наздравица.

Сутринта Мърсър и Айра се качиха на шевролет „Събърбан“ като онзи, който го бе закарал във военновъздушната база „Андрюс“. Мърсър се надяваше, че правителството купува с отстъпка тези огромни коли.

На стъклата на автомобила бяха спуснати плътни завеси и матовата преграда ги разделяше от шофьора. Въпреки онова, което бе видял предишната вечер, Мърсър явно нямаше разрешение да разгледа други части на Зона 51. А после му хрумна, че може би и Айра няма право на достъп до някои места. Интересна мисъл.

Той попита за доктор Мари и Ласко обясни, че тя работи във Вашингтон и е дошла в Невада само за вчерашното съвещание. Доктор Мари нямаше да бъде необходима в тайното хранилище до прокопаването на тунела. Докато шевролетът се отдалечаваше от базата, двамата мъже прекараха времето си, като пиеха кафе от термос и си припомняха запознанството си в Гренландия преди година.

Когато стигнаха до място отвъд периметъра на езерото Грум, невидимият шофьор смъкна преградата, за да виждат през предното стъкло, а Айра дръпна завесите.

В планината беше хладно, макар че предишната нощ не беше толкова студено, че да има скреж. Малобройните растения, кактуси, юка и предимно ниски храсти линееха сред суровата околна среда, сякаш животът в дивата пустош беше експеримент, който постепенно се проваляше. Скалистата земя променяше хилядите си оттенъци, докато слънцето се издигаше все по-високо. Небесният купол загатваше, че се простира далеч отвъд хоризонта, но изглеждаше ограничен от назъбените възвишения.

Целта им се намираше на два часа път от главната база, в каньон с отвесни стени. Мърсър видя, че могилите от пръст и камъни, изкопани от шахтата, са разхвърляни равномерно на дъното на каньона, за да замаскират, че там се работи. Лагерът се състоеше от няколко очукани фургона, разположени до стените на каньона. Надвисналата отгоре скала хвърляше постоянна сянка върху шахтата и я скриваше от въздушно наблюдение.

Лагерът беше в окаяно състояние, но Мърсър бе работил при много по-лоши условия. Между два фургона прелетя изсъхнал трън, завъртя се на вятъра и се стрелна край шевролета като уплашено животно.

И тогава Мърсър забеляза създадената от природата пещера в дъното на каньона. Беше широка поне двадесет и един и висока десет метра и се простираше на тридесетина метра навътре в планината. Мощни прожектори, монтирани на скелета, осветяваха вътрешността и машините край дупката с площ двадесет квадратни метра, пробита в скалата. Високият колкото двуетажна сграда подемник позволяваше пръстта и камъните да бъдат изхвърляни направо в камионите, разпръснати из пустинята. Наблизо имаше огромни вентилационни тръби, които да поддържат циркулацията на въздуха под земята, и няколко ремаркета. Близо до входа на пещерата бяха поставени два големи генератора за електричество и грамаден изпускателен отвор на помпа за източване на вода от мината.

Мърсър остана смаян от охраната и от ефективността на всичко, което Айра бе създал там.

— Направи игрище за голф и няколко бунгала и ще имаш чудесно място за пенсионери.

— Дом за възрастни „Адска дупка“?

Мърсър се засмя, доволен, че Айра отново става човекът, когото познава.

— По-скоро „Дом за почти мъртви“. Хари ще ти бъде говорител.

Шевролетът спря пред първия фургон. Айра слезе на песъчливата земя и в същия миг вратата на фургона се отвори. Мъжът, който застана на прага, беше в джинси, каубойски ботуши и бяла тениска, сух и жилав. Той присви очи, докато се взираше в Мърсър, и после кимна, когато позна Айра.

— Здравейте, господин Ласко! Това ли е новият ни шеф?

— Здравей, Ред! Запознай се с Мърсър.

— Чувал съм за теб. — Гласът на Ред издрънча като разстроена китара. — Ти си онзи, който откри новата диамантена мина в Африка преди няколко години.

Ръкуваха се, а Айра продължи с представянето.

— Ред Хардинг беше заместник-отговорник на смяната която загуби половината си екип по време на срутването.

— Не искаш ли ти да бъдеш шеф? — попита Мърсър. Трябваше да знае дали Ред не го мрази, че поема длъжността която може би искаше.

— По дяволите, синко… — Ред беше вероятно петнадесет години по-възрастен от Мърсър. — В живота на човека идва момент, когато той вече не иска да издава заповеди. По-лесно е да ги получаваш.

— Разкажи ми какво се случи.

Ред се замисли, макар че беше имал достатъчно време да разсъждава за срутването.

— Срути се част от тавана. Без видима причина. Падна в тунела и смаза всички. Петнадесет души.

Мърсър имаше чувството, че Ред не крие нищо, но му е неудобно да опише инцидента. Въпреки това нещо не му беше ясно.

— Не сте вкарали дълги болтове в тавана, за да стабилизирате скалата?

— Не беше необходимо. Пробивахме изключително твърда скала. Нямаше проникване на вода, нито пукнатини.

— В момента слагат болтове — обади се Айра. Мърсър очакваше да направят поне това.

След като му показаха стаята в един от фургоните, той облече миньорски комбинезон, а Ред Хардинг даде работно облекло на Ласко. Мърсър нямаше къде да скрие пистолета, затова реши да го вземе със себе си, пъхна го в колана на гърба си и сложи каска на главата си.

Айра не махна бейзболната си шапка, за да не се плъзга каската по обръснатата му глава.

В пещерата беше много по-студено, отколкото в каньона, въпреки топлината от машините с дизелово гориво.

Докато чакаха асансьора да излезе от земята, Мърсър разгледа парче скала, голямо колкото юмрук, паднало по време на срутването. Винаги се учудваше на факта, че през милионите, дори милиардите години, откакто този незабележим камък се бе образувал в земната кора, не го е виждал никой.

Той беше първият. Това го накара да се почувства като изследовател от златната епоха на Великите географски открития които съзира нов континент. Мърсър работеше в мини от ученическите си години, в гранитните кариери във Върмонт, и тази тръпка все още не го беше напуснала.

Асансьорната клетка пристигна съпроводена с дрънчене на звънци. Отвътре излязоха трима души. Малкият мащаб на проекта означаваше, че само една шахта може да бъде използвана за изваждане на материала от недрата на земята, за транспортиране на хората до работната площадка и за проветряване през огромни тръби от едната страна на дупката.

Звънците отново издрънчаха и асансьорът започна да се спуска.

Айра се вкопчи в предпазния парапет и Ред и Мърсър потиснаха усмивките си. Знаеха, че първото спускане в мина е ужасяващо и мнозина не искат да го повтарят. Айра възстанови равновесието си и пусна парапета.

— А аз мислех, че пътуването до работното място около Ню Йорк е трудно — каза той, за да прикрие страха си. — Винаги ли е така?

Ред поклати глава.

— Хоризонталният тунел, който прокопахме встрани от тази шахта, е на двеста и четиридесет метра под нас. В Южна Африка някои миньори работят на десет, пъти по-голяма дълбочина. За да стигнеш бързо дотам, почти падаш свободно през целия път.

— Страхотен начин да си изкарваш прехраната — отбеляза Айра, докато се спускаха в непрогледния мрак.

— Наистина е така — отвърна Мърсър, без да обръща внимание на иронията му.

Няколко минути по-късно тракащата клетка забави скоростта си и около краищата й започна да се процежда жълтеникава светлина. Приближаваха се до мястото, където мъжете копаеха и взривяваха, пробивайки шахта към подземната пещера, която Министерството на енергетиката смяташе да използва за временно хранилище за радиоактивни отпадъци.

Подемникът спря на дълбочина двеста и четиридесет метра и Ред отвори вратата. Камерата беше с размери на железопътен тунел и добре осветена. Намираха се много по-близо до недрата на земята и температурата беше осезаемо по-висока макар че не беше горещо. В свръхдълбоките мини пречистеният въздух се вкарваше през огромни хладилни машини за да се поддържа температура от тридесет и пет градуса. В преддверието бяха разхвърляни хидравлични компресори механични скрепери и друга земекопна техника за работа клаустрофобичното пространство.

Входът на главния тунел беше осветен от крушки, които чезнеха навътре в мрака.

— Колко е дълъг тунелът? — попита Мърсър.

— Три километра и половина — отвърна Ред, стъпвайки между навити хидравлични и електрически кабели, дебели колкото китката му. — Лаборантите, които ни казаха къде да копаем, искаха шахтата да е на дълбочина четиристотин и петдесет метра.

— А ямата под подемника?

— Дъното е на сто метра под това ниво.

Това означаваше, че могат да складират над сто хиляди кубически метра вода под нивото на тунела.

— Защо толкова дълбоко?

— Пак лаборантите. Казаха да взривяваме към подземното езеро. Когато пробием тунела, искат да задържат колкото е възможно повече вода. Това е някакъв иригационен проект, нали, господин Ласко?

— Точно така, Ред. — Айра многозначително погледна Мърсър. Ред не знаеше подробности за проекта и Мърсър престана да задава въпроси.

Тримата излязоха от добре осветеното преддверие, запалиха фенерчетата и продължиха навътре в планината. Таванът се извисяваше на два метра и половина и тунелът беше широк около пет метра. Мърсър предположи, че размерите са такива, за да може да минават контейнерите с радиоактивните отпадъци. Камъкът беше сив на светлината на фе-нерчето му.

Айра попита какви са локвите мръсна вода на земята. — Водата се използва за охлаждане и овлажняване на компресорите. Няма за какво да се безпокоиш — отвърна Мърсър. — Трябва да се тревожиш, когато видиш чиста вода. На тази дълбочина всички седименти са разтворени, докато водата минава през скалите. Чистата вода означава изтичане.

На триста метра навътре в тунела те стигнаха до мястото, където се бе срутил таванът. Отломките и труповете бяха изнесени. Единственото доказателство за трагедията беше, че таванът беше два пъти по-висок отпреди. Мястото, откъдето се бе откъртила скалата, беше чисто и гладко, сякаш парчето бе чакало цяла вечност, за да падне. Мърсър погледна Ред.

— Както казах, адски странно нещо — провлачено отбеляза тексасецът.

Главите на болтовете, наскоро вкарани в камъка, бяха сребристи и лъскави.

Тримата продължиха да вървят навътре в тунела. На всеки двадесет метра бяха поставени тежки греди. В мините се използваха дървени подпори, защото започваха да пукат и да скърцат много преди да рухнат, и така даваха на работниците достатъчно време да ремонтират секцията или да излязат на повърхността, ако се налага.

Бръмченето на машините се засили, докато се приближаваха към работната площадка. Минаха покрай няколко малки механични лопати и редица вагонетки с метални колела. Тромавото влакче за изнасяне на руда с нисък електрически трактор отпред приличаше на метална стоножка. Наблизо имаше още по-странна машина, наподобяваща насекомо — платформа, монтирана върху гъсенични вериги, с място за четири компресора за пробиване на дупки в твърди скали. Свределите бяха с размери на картечници и имаха същия зловещ вид. От машината като артерии излизаха хидравлични кабели.

Мъжете в дъното на тунела работеха по двама и използвапо-малки компресори, за да пробиват дупки в камъка. От петдесеткилограмовите инструменти хвърчаха парчета скала и вода за овлажняване. Образуващите се на светлината дъги сякаш негодуваха, че са затворени в това мрачно владение, и бързо изчезваха.

Минното дело беше изминало дълъг път от дните, когато хората слагаха пръчки динамит в пробитите дупки и се на-дяваха всичко да мине добре. Напредъкът в разработването на експлозивите и методите означаваше, че миньорите могат да взривяват скалите с почти хирургична точност. Местните миньори използваха лостове, за да пробият по-големите дупки в центъра на спирално разширяващата се схема. Останалите дупки пробиваха ръчно въз основа на записки за дълбочината и ъгъла, направени от ръководителя на смяната. С помощта на тази сложна система и експлозивите в центъра издълбаваха кухина в скалата. Насрочен със закъснение една микросекунда, следващият кръг от експлозиви взривяваше отломките в кухината, като я разширяваше и отваряше място за камъните от следващите заряди. Експлозиите изгригваха спирално като разцъфтяващо цвете и даваха на миньорите абсолютно точен контрол над количеството материал, което изкопаваха с всеки взрив.

Ред се отдалечи от Мърсър и Айра и потупа по рамото шефа на смяната. Компресорите работеха с пълна сила и не се чуваше нищо.

Още преди да види лицето му, Мърсър позна Дони Рандъл по ръста и широките прегърбени рамене.

Бяха се срещали веднъж в Ботсвана на празненството по случай пенсионирането на управителя на мина „Орала“. Дони бе присъствал на изисканото събитие като шеф на смяна, чийто екип е постигнал месечен рекорд за най-много извадена руда. Докато Рандъл се веселеше онази нощ, един от хората му лежеше пребит в болница, а друг се учеше да се храни без предните си зъби — и двамата заради дръжката на кирката на Дони.

Мърсър научи за това и за някои от предишните му „подвизи“ по-късно в Южна Африка, макар че още тогава бе усетил бруталността, глупостта и първичната му жестокост. Тъй като беше един от неколцината американци там, Дони се бе опитал да говори с Мърсър, но беше пиян и фъфлеше.

Случката беше едно от малкото неща, за които паметта му изневеряваше, и Мърсър се радваше за това. Не можеше да се сети какво каза по време на едноминутния им разговор, но си спомняше, че Рандъл бе изхвърлен от балната зала в хотела от пет-шест пазачи, повечето от които се прибраха вкъщи с охлузвания и насинени очи.

Дони имаше грубо лице, гъсти вежди и постоянно изкривена в подигравателна усмивка уста. Носът му изглежда бе чупен често. Косата му беше боядисана в гарвановочерно, а бакенбардите му бяха в стил Елвис Пресли от късния период. Очите му бяха черни и притесняващи, но не с цвета си, а с хищническата си бързина — стрелкаха се от човек на човек, сякаш Рандъл беше хванато в капан животно, което търси начин да избяга, или лъжец в очакване да бъде разкрит.

Мърсър знаеше, че Дони Рандъл е и двете едновременно.

Погледът на Дони най-после се спря на Айра. Рандъл подигравателно отдаде чест. Фактът, че адмирал Ласко подписваше чековете за заплатите, не го вълнуваше. Ред им направи знак да се отдалечат от шума.

— Какво правиш тук? — обърна се Дони към Айра. Той страдаше от мания за преследване и не разбираше, че безцеремонната му подозрителност допринася за враждебното отношение, което срещаше.

Айра не обърна внимание на липсата на уважение.

— Доведох новия шеф на смяна, който ще замести Гордън и Кадански. Това е Мърсър.

Рандъл не понечи да се ръкува с Мърсър, нито позна името или лицето му.

— Ставаме едва шестнайсет заедно с него. — Дони кимна към Мърсър. В гласа му прозвуча странна комбинация от заплашителност и сприхавост. — Щом не искаш да доведеш повече миньори, не очаквай да спазя крайния срок.

— Видях докладите за напредването — спокойно отвърна Айра. — Дори когато сте работили на три смени, твоите хора не са направили три взривявания на ден.

— Аз не съм виновен. Гордън и Кадански не знаеха какво вършат. По дяволите, ако не бях наваксал за забавянето им нямаше да сме помръднали на три метра от главната шахта.

Подигравателното прокашляне на Ред беше излишно, Мърсър разбра, че Рандъл обвинява загиналите миньори, за да прикрие своя неуспех.

Само за няколко минути на Айра му писна, макар че Мърсър го познаваше добре и знаеше, че не се ядосва лесно, Рандъл имаше такова въздействие върху хората. Ласко се наежи и държането му стана като на ветеран с тридесет години стаж във Флота, който мъмри подчинен.

— От сега нататък Мърсър ще бъде шефът, затова не се притеснявай за графика. Единствената ти задача е да работиш където и както той ти каже, иначе ще бъдеш отстранен. Ясно ли е?

Доналд Рандъл измърмори нещо неразбираемо.

— Какво беше това? — сопна се Айра.

— Казах добре.

— Ще кажеш „Слушам, сър“.

Предизвикателността на Дони продължи само част от секундата. В очите му блесна убийствена искра от жестокостта, на която беше способен, а после изражението му се промени и устните му се изкривиха в безизразна усмивка.

— Слушам, сър. — Той се приближи до Мърсър и стисна ръката му. — Добре дошъл на борда. Приятно ми е да се запознаем.

— И на мен — задавен от гняв отвърна Мърсър.

Петнадесет часа по-късно Айра се бе върнал в централната част на Зона 51, за да отлети за Вашингтон. Мърсър нареди на екипа си да работят нощем, а дневните смени остави на Дони Рандъл.

Нощното небе беше обсипано със звезди, които изглеждаха толкова близо, че сякаш бяха надвиснали над главите им. Въздухът беше неподвижен. Луната осветяваше еднообразния пейзаж, открояваше някои характерни особености със сребристия си блясък и забулваше други в тъмни сенки.

Доналд Рандъл с нищо не показваше, че забелязва неземната красота. Той крачеше през пустинята целенасочено и решително като мигриращо животно, воден по-скоро от инстинкт, отколкото от интелект.

Рандъл намираше заплетени извинения за четиричасовите си разходки, на които излизаше през вечер, макар че никой от миньорите не проявяваше интерес към действията му. Той приемаше мълчанието им като зачитане на правото на личен живот и не му минаваше през ума, че те се радват на отсъствието му от залата за почивка.

Ботушите му хлътваха надълбоко в сипеите, докато задъхано се катереше по един хълм на три километра от лагера. Стигна до върха и огледа купчините камъни, които бе натрупал около скривалището. Никой от знаците, които бе оставил, не беше преместен, нито имаше отпечатъци от стъпки, различни от неговите. Той изсумтя доволно и разрови купчината, като вдигаше двадесет и пет килограмовите камъни, сякаш тежаха колкото обикновени тухли.

Десетина минути по-късно пръстите му докоснаха пластмасовата дръжка на бронираното куфарче. Рандъл го дръпна, извади го, избърса праха от капака и го отвори.

Електрониката в куфарчето беше последната дума в микрокомпютризацията, но размерите и значителното му тегло се дължаха на батериите. Вътре имаше и компас. Дони го сложи на земята и го завъртя, докато сгъваемата антена се насочи на десет градуса югоизточно, както го бяха научили. После включи електрониката и бе поздравен от серия зелени светлини на индикатори и от пронизителния тон на устройството, което бе открило сателита в орбита на тридесет и пет хиляди километра над Земята.

Рандъл не проумяваше сложността на закодирания сателитен телефон. Знаеше само накъде да го насочи и как да го включи. Веднъж се бе опитал да набере телефонен номер за сексуални услуги, но апаратът не реагира, защото беше програмиран да се свързва само с хората, които му плащаха да им докладва за работата в мината.

Дони взе слушалката, натисна бутона за активиране на телефона и зачака. Електронно измененият глас отговори след първото позвъняване.

— Казвай.

Рандъл облиза пресъхналите си устни. Гласът го караше да се чувства неловко, сякаш не беше на човек и Дони полу-чаваше заповеди от машина.

— Имаме проблем.

— Какъв?

— Дойде заместник на Гордън и Кадански.

— Очаквахме, че ще доведат някого. Знаеш какво да правиш.

— Няма да е лесно. Новият е… Филип Мърсър.

За пръв път през всичките им разговори гласът направи пауза и не отвърна веднага.

— Добре. Засега не прави нищо. Ще се справим с него, когато му дойде времето.

— Ясно — отговори Дони, но връзката вече беше прекъсната.