Предсказанието

АРЛИНГТЪН, ВИРДЖИНИЯ В ДНЕШНО ВРЕМЕ

Мърсър се събуди с мисълта за работа. Седем дни без прекъсване. Беше работил без почивка шест седмици и половина. И през последните седем месеца успя да си отдъхне само четири дни поред и по някой и друг ден от време на време. Сега обаче го очакваше първата истинска ваканция от една година. Втората му мисъл беше, че когато почивката свърши, отново ще отиде в полярната част на Канада, където бе прекарал последния месец и половина. Предстояха му още четири седмици в изолиран миньорски лагер на две хиляди километра от Монтана. „Де Беерс“ искаха да инвестират още половин милиард долара в наскоро открити диамантени полета и чакаха последните резултати от анализите и геоложкия доклад на Мърсър.

Той се сдоби със свободно време, защото ротационната сонда за пробиване на дупки беше толкова повредена от безмилостния студ, че „Ингерсол-Ранд“ изпратиха екип от техници да я поправят. В суровата действителност на Арктика хората можеха да се изолират от климатичните условия, но стоманата ставаше крехка като стъкло. Провървя им, че никой не беше ранен, когато един от лагерите експлодира като граната.

За Мърсър не беше необичайно да отсъства от дома си по няколко месеца. Той непрекъснато обикаляше света, търсеше природни богатства и изготвяше анализи за различни минно-геоложки компании. Познанията му по геология го бяха направили богат, макар че имаше твърде малко време да се радва на това. Ето защо ако можеше да си уреди няколко последователни дни за почивка, обичаше да се възползва максимално от всеки миг.

Мърсър се излежава още половин час под пухените завивки и сетне провеси крака от леглото. Слънчевият загар от седмицата, прекарана на плажа на Бахамите, отдавна бе избледнял. Стройното му тяло беше бяло като мраморна статуя — резултат от полярните двадесет и четири часови нощи и изтощението от непрекъснатите петнадесетчасови работни смени. Само ръцете и раменете му бяха потъмнели от напластената мръсотия, която не искаше да се измие. На едното рамо имаше и дълбока рана от шестметровия свредел, който го закачи.

Мърсър живееше в триетажна тухлена къща в един от малкото квартали на Арлингтън, където все още нямаше високи административни сгради. Беше я купил преди години и бе превърнал шестте апартамента вътре в едно жилище. Отвън промените не се забелязваха, защото бе оставил фасадата непокътната. Спалнята му се намираше на третия етаж и гледаше към преддверие, заемащо предната третина от нивото. На втория етаж имаше две спални за гости, всекидневна, преустроена в бар по образеца на английски клуб за джентълмени, и отворено пространство, което използваше за библиотека. На партера имаше рядко използвана кухня, трапезария с маса за билярд и кабинет. Трите нива бяха свързани с извита стълба.

Смесицата от стилове и разнообразното обзавеждане отразяваха характера на собственика — Мърсър я смяташе за свой дом, пристан, където се връщаше след честите си пътувания.

Той бе пристигнал от Канада в четири сутринта и спа непробудно десет часа. Следобедната светлина струеше през капандурата над леглото му и озаряваше балкона в края на мецанина. Мърсър нахлузи чисти джинси и стара памучна блуза с емблемата на Минно-геоложкия институт в Колорадо. Багажът му стоеше неразопакован до леглото.

Преди да си легне не забрави да включи автоматичната кафеварка зад бара, но я бе настроил за обяд, когато смяташе да стане. Кафето, направено преди два часа, беше гъсто като катран. Идеално!

Тъй като рядко използваше кухнята, Мърсър държеше хранителните продукти в шкафовете под бара. Залови се да си приготвя овесена каша. Сети се да погледне срока на годност на млякото едва когато първата бучка извара падна в купата. Мърсър се задави от миризмата, изсипа сместа в мивката и прокле съквартиранта си. Портокаловият сок във вградения хладилник, зареден с бира и безалкохолни напитки, също беше развален.

Хари Уайт, неговият осемдесетгодишен най-добър приятел и най-своенравният човек, когото познаваше, знаеше, че Мърсър се връща днес, и би трябвало да е напазарувал. Хари се разполагаше в къщата му като у дома си и това не винаги беше хубаво. Домакинските му умения бяха като на бясно куче. В кошчето за отпадъци имаше дузина празни бутилки от „Джак Даниълс“и фасове от десетина стека цигари.

Мърсър бе отсъствал шест седмици и реши, че положението в дома му можеше да е и по-лошо. Хари поне бе прибирал пощата му и бе отговарял на телефонните обаждания. На секретаря бе оставено само едно съобщение и Мърсър го изслуша. „Доктор Мърсър, обажда се Синди от кабинета на доктор Крайън. — Това беше зъболекарят на Мърсър. — Искам да ви напомня, че днес, сряда, в десет часа, трябва да дойдете за почистване на зъбите.“

Мърсър прокара език по зъбите си и реши, че не ги застрашава непосредствена опасност да изпадат. Щеше да си уговори друг час при зъболекаря, когато следващия месец се върнеше от Канада.

Той пиеше кафе, прелистваше пощата и се радваше, че Хари не е повторил номера си от миналата година и не го е включил в няколко пощенски списъка за порнографски снимки. Мърсър не можеше да погледне пощальона в очите, докато бъркотията не бе оправена. Но когато разрови по-надълбоко купчината, той разбра, че все пак извратеното чувство за хумор на Хари е било в разгара си.

Старецът не само беше донесъл всичко, изпратено по пощата, но и старателно бе смесил важните съобщения с реклами и други листовки. Професионалните списания бяха скрити в каталози на компании, за които Мърсър не беше и чувал. Щеше да му отнеме поне час, докато отдели личната си поща.

Телефонът иззвъня.

— Ало!

— О, Мърсър! Най-после си станал. — Гласът на Хари беше дрезгав и стържеше като дизелов двигател в студено утро като резултат от шейсет години пушене цигара след цигара и неуморно редовно пиене.

— Да. Прибрах се в четири. Чакай, откъде знаеш, че спя? Къде си, по дяволите?

— Минах преди два часа, но ти спеше непробудно — безгрижно отвърна Хари и издиша цигарения дим от белите си дробове. — Дойдох малко преди обяд. Аз съм долу в кабинета на втора линия.

Мърсър погледна телефона и видя, че лампата на факса свети.

— Трябва да извикам ченгетата да те арестуват за воайорство. Защо не си купил мляко, негоднико? Знаеше, че се връщам днес.

— Купих — възрази Хари. — За да спестя време, го купих преди две седмици и го донесох вчера. В хладилника ти е, заедно с портокаловия сок, който искаше.

— И имаше повече бучки от овесената ми каша.

— Непрекъснато ми натякваш. — Хари извиси глас като капризно дете. — Млякото е вкиснато. Има много бучки. Господи, по-лош си и от доведените сестри на Пепеляшка! Чакай. Ще се кача горе. Нуждая се от питие, ако трябва да те слушам да се заяждаш за всяка дреболия.

Мърсър остави на бара безжичния телефон и се усмихна. През десетте години, откакто се познаваха, не си спомняше да са си разменили една добра дума. Но не си спомняше и Хари да му е отказал услуга. Освен тухлената къща, старецът беше другата котва в скитническия живот на Мърсър, и приятел, който означаваше за него повече от когото и да билофактът, че възрастовата разлика между тях е над четиридесет години, не се отразяваше на взаимоотношенията им. И двамата отдавна бяха осъзнали, че характерите им са сходни и неподвластни на поколенията. Мърсър явно много приличаше на Хари преди четиридесет години и понякога се опасяваше, че след две десетилетия ще стане като него.

Докато Хари изкачи старинното извито стълбище до библиотеката в съседство с бара, Мърсър приготви „Джак Даниълс“и безалкохолно с аромат на джинджифил.

Двамата бяха еднакви на ръст и имаха горе-долу едно и също телосложение, само дето Хари вече се бе прегърбил от възрастта. Очите на Мърсър бяха сиви и проницателни, а на Хари — сини и подигравателни. Лицето му беше набраздено като топографска карта, а посребрялата коса се бе запазила твърда и гъста като четка за обувки.

Старецът харесваше традиционната си униформа — широк панталон, старателно изпрана бяла памучна риза, под която се виждаше тениска, и маратонки. Застудяването в средата на март го бе принудило да облече тънък шлифер.

— Добре дошъл у дома! — поздрави той, настани се на бара пред питието си и подпря на месинговия парапет кух бастун вътре със сабя, който Мърсър му бе подарил за рождения ден. Макар че беше загубил крака си преди няколко десетилетия, бастунът беше по-скоро украса, отколкото необходимост. — Господи, приличаш на вампир! Кога за последен път видя слънцето?

— Знаех си, че трябва да отида на друга водолазна експедиция, вместо да стоя вкъщи и да търпя обидите ти… — Мърсър млъкна, защото чу странен шум, сякаш някой се качваше по извитото стълбище.

Чаткането спря, но хриптенето продължи. Някой бе стигнал до края на дървените стъпала и бавно вървеше по килима в библиотеката. Мърсър погледна Хари който се обърна към остъклените врати между бара и читалнята.

— Влез, момче — дрезгаво подвикна старецът. — Всичко е наред.

След миг Мърсър се ококори.

— Какво е това, по дяволите?

— Куче, за Бога! Ти за какво го взе?

— Повече прилича на претъпкана наденица.

Басетът изглежда разбра, че е център на внимание, размаха опашка и легна на пода. Беше толкова дълъг и кръгъл, че приличаше на стара прахосмукачка. Краката му бяха къси и криви, а коремът му се влачеше по пода. Кръвясалите очи на старото куче допълваха сивата козина на муцуната и сребристите лиги, които течаха от увисналата му уста. Мърсър изчисли, че басетът е на петнадесетина години.

— Казват, че хората приличат на домашните си любимци, Хари. Горкото същество трябва да стане много по-грозно, ако ще бъде твой двойник. Откъде го взе?

— Ровеше в кофите за боклук зад „При Дребосъка“. — Хари говореше за кварталния бар, собственост на бившия жокей на име Пол Гордън. Старецът беше неизменно присъствие в заведението като снимките от конни надбягвания по стените. — Нямаше каишка. Дребосъка искаше да се обади на Дружеството за закрила на животните, но аз реших, че никой няма да пожелае да го осинови, затова го прибрах у дома. Това стана точно след като ти замина за Канада.

— Боже мой, какъв мил жест! Не мога да повярвам, че си го направил.

— Я си го начукай! — изръмжа Хари, но не можа да скрие задоволството си.

— Как го кръсти?

Кучето стана и се качи на едно от кожените канапета.

— Повлекан, защото не иска да излезе на разходка. Басетът чу името си, излая продължително, отпусна се изтощено и след миг захърка.

Мърсър се усмихна. Хари бе спал много пъти на същия диван.

— Приличате си повече, отколкото предположих отначало.

— Аз поне все още имам топки.

— Макар че не ти трябват — подразни го Мърсър. Хари изгълта остатъка от питието си и отново запали цигара.

— Виагра, скъпи, виагра.

Мърсър потрепери от образа, който си представи, и напълни чашата му. Беше буден едва от час, но нямаше какво да прави през следващите няколко дни, затова си наля водка с лимонов сок и включи пречиствателя за въздух. Цигареният дим вече се превръщаше в противен облак.

— Сигурен ли си, че не искаш да отидеш на водолазна експедиция или нещо друго?

— Ще остана тук — предпазливо отвърна Мърсър, защото тонът на Хари изостри вниманието му.

— В такъв случай предполагам, че трябва да те поканя на купона, който ще правя тук в събота.

— Много мило от твоя страна.

— Моля, моля — скромно каза Хари. — Това е най-малкото, което мога да направя за теб.

Час по-късно Хари пиеше четвъртото си уиски, а Мърсър втората си водка, когато старецът неочаквано стана.

— Трябва да пусна една вода. Повлекан също. — Той извади от джоба си каишката на кучето, сложи я на врата му и леко го разтърси, за да го събуди. Басетът продължи да хърка. — Хайде, крастав звяр!

Кожата на Повлекан потрепна като на кон, който гони мухи. Кучето излая тревожно. След минута Хари успя да го убеди да слезе по стълбите. Мърсър отиде на вътрешния балкон в библиотеката, за да гледа как старецът влачи басета. Верен на името си, Повлекан се плъзгаше по корем, принуждавайки Хари да го дърпа за каишката, докато най-после осъзна, че твърдоглавието няма да го спаси от разходката.

Хари погледна нагоре.

— Нали ти казах!

Звънецът иззвъня миг преди ръката му да докосне дръжката на външната врата.

Двамата мъже на стъпалата бяха облечени в еднотипни костюми, конфекция, които издаваха, че са правителствени служители. Мускулестите тела, прекалено късо подстриганите коси и безизразните лица стесняваха кръга до силите на реда и военните. Те се стреснаха, когато вратата се отвори толкова бързо, и посегнаха към оръжията си, но не ги извадиха, макар че не прикриха какво се готвят да направят.

— Вие ли сте доктор Филип Мърсър? — с почти обвинителен тон попита по-високият.

— Да — автоматично отвърна Хари.

По-ниският мъж се приближи и го блъсна. Той беше няколко години по-възрастен от партньора си и изглежда беше водачът. Мъжът погледна Хари в очите и за да няма недоразумение, каза:

— Омега деветдесет и девет храм. Отговор?

По време на Втората световна война Хари е бил офицер в търговската морска флота и като се досети, че това е парола, каза първото нещо, което му хрумна.

— В Испания вали предимно в равнините.

На балкона над тях Мърсър не чу размяната на реплики, нито видя как играта на объркване се превърна в гняв. Нямаше представа какви са мъжете и какво искат. Нито го интересуваше. Той беше в почивка. И после Хари извика:

— Говори ли ти нещо „омега деветдесет и девет храм“? Приливът на адреналин го порази като електрически ток.

Преди три месеца заместник-съветникът по националната сигурност адмирал Айра Ласко, бивш морски пехотинец, му бе дал парола за разпознаване. Двамата мъже бяха агенти на тайните служби, несъмнено членове на охраната на президента. Отговорът на паролата изникна в съзнанието му.

— Керван единадесет слънцестоене — извика Мърсър. Водачът го погледна ядосано.

— Вие ли сте Мърсър?

— Да.

Мърсър не знаеше подробностите, но разбра защо са дошли агентите. Вината беше негова. Посещението им сигурно беше свързано с предишните му успехи.

Отдавна бе установил, че има два начина да се гледа на разпределението на богатствата от минерали в света. Или майката Природа нарочно бе скрила съкровищата си в някои от най-размирните политически горещи точки на планетата, което беше малко вероятно, или наличието на минерални ресурси бе настроило съседни народи едни срещу други в стремежа да ги контролират. Мърсър осъзна, че вярно е второто, защото го бе виждал много пъти.

Незаконната търговия с диаманти и потребността да се контролират регионите със залежи от диаманти бе финансирала почти всички граждански войни в Африка напоследък. Бунтовническите групировки в Колумбия се биеха от тридесет години и купуваха оръжия с нелегално добити изумруди. А Близкият изток нямаше да може да изнася особения си вид агресивен фундаментализъм, ако не разполагаше с петролни залежи, с които да плаща. Мърсър не се изненада, че размириците в Индонезия се засилиха малко след отварянето на огромна златна мина на остров Айрън Джая.

Богатството пораждаше алчност у някои и завист у други и впоследствие двете страни се сбиваха за господство. Каузите и лозунгите, които издигаха, бяха измислена маскировка, за да скрият грозната истина за тези човешки конфликти.

Кариерата на Мърсър го бе направила свидетел на ужаса, кръвопролитията и невероятната жестокост. Той се бе озовавал в центъра на пет-шест локални войни, етнически конфликти и революционни преврати. Не му беше присъщо да остава пасивен в подобни ситуации или да бяга, както правеха мнозина чуждестранни работници. Мърсър често оставаше и чрез прякото си участие бе играл важна роля в спасяването на живота на безброй хора.

Успехите му бяха привлекли вниманието на военните и разузнавателните кръгове към него като човек с уникални професионални способности и опит в критични положения. Преди година Айра Ласко му бе предложил да го включи в екипа си, дори искаше да създаде специална длъжност за Мърсър като научен съветник. Работата далеч надвишаваше компетенциите на редовните научни служители на президента. Те се съсредоточаваха върху формирането на националната политика, а Мърсър трябваше да бъде консултант и понякога оперативен агент, защото при сблъсък на световете на науката и ужаса възникваха проблеми, които никой друг не можеше да реши.

Той слезе по стълбите и прекоси фоайето. Шеговитите закачки от изминалия час и очакването за първата ваканция от една година се бяха изпарили. Айра не би изпратил двама агенти, ако не беше абсолютно наложително. Беше се случило нещо значимо.

— Защо не влезете, господа? Хари, разходи Повлекан и не бързай.

— Дадено. — Осемдесетгодишният старец се усмихна на агентите. — Извинявам се за дребната шега. Не се обиждайте.

По-ниският мъж показа на Мърсър картата си от тайните служби. Името му беше Майкъл Тайър.

— Кой е този човек?

— Приятел, който знае, че работя за Айра Ласко. Отпуснете се.

Тайър продължи да говори кратко и ясно.

— Адмирал Ласко ни изпрати да ви заведем във военновъздушната база „Андрюс“, където ви чака въздушен транспорт. Каза да си вземете багаж за една седмица.

„Поне предполага, че ще се върна“ — помисли Мърсър и после зададе един от по-практичните въпроси, които се въртяха в главата му.

— Къде отивам? Трябва да знам какво да си взема.

— Не ни казаха — отвърна другият агент.

— Добре. Дайте ми няколко минути. — Мърсър се качи обратно горе и от балкона видя, че агентите не са помръднали от местата си. — Старецът и кучето му ще се върнат след няколко минути. Кажете му, че съм в спалнята и приготвям багажа си.

Мърсър не бе разопаковал нещата си от Канада, затова нахвърля в коша мръсните си дрехи и сложи празните чанти на леглото. Въздушен транспорт от „Андрюс“ можеше да означава тридесетминутно пътуване с хеликоптер или товарен реактивен самолет „С — 5 Галакси“, който да го закара на другия край на света. Нямаше смисъл да се опитва да гадае какво му е необходимо. Той натъпка в едната чанта чорапи и бельо за седмица и тоалетните си принадлежности, после добави джинси, две всекидневни ризи, панталон, спортно сако, официална риза, вратовръзка и два миньорски гащиризона с дебели кръпки на коленете и лактите.

Преди да сложи метална каска върху купчината, Мърсър извади от нощното си шкафче полуавтоматичен пистолет „Берета“. Не беше необходимо да проверява дали магазинът е пълен, защото разбра това по тежестта на оръжието. Пъхна го в подплатата на каската, дръпна ципа на кожената чанта и натъпка работни ботуши и чифт обувки във външните джобове.

Погледна часовника си и видя, че приготвянето на багажа му е отнело три минути и четиридесет секунди. Не беше зле.

Чу гласа на Хари и надникна през балкона.

— Не си прави труда да се качваш. Заминавам.

— Мислиш ли, че ме интересува какво правиш? — отвърна Хари. — Оставих пълна чаша на бара.

Двамата се срещнаха на площадката до библиотеката. Мърсър последва Хари до бара и изпи остатъка от водката си с лимонов сок.

— Ще отсъствам една седмица или поне така ми казаха. Кой знае… — Мърсър извади две стодоларови банкноти от портфейла си. — За твоя купон.

— Благодаря — каза старецът, но не докосна парите.

— Наеми някого да почисти, след като приключиш. Последния път къщата беше пълна с кутии от пица. — Мърсър се усмихна. — До скоро, Хари!

— Да, до скоро! — Хари го погледна престорено намръщено в опит да не показва разочарованието си.

Мърсър почеса Повлекан зад ушите и басетът го възнагради с влажна целувка, а после легна в краката на стопанина си.

Мърсър извади коженото си яке от дрешника до външната врата и тръгна след Тайър и партньора му към черния шевролет „Събърбан“, паркиран пред къщата. Движението по пътя към „Андрюс“ беше натоварено и пристигнаха в ба-зата след повече от час. Никой не пророни дума и това напълно устройваше Мърсър, защото имаше възможност да разсъждава какво се е случило. Излишната потайност не му се понрави. Айра можеше да му се обади и да му каже защо го вика. Не беше нужно да изпраща две горили, които почти го отвлякоха и го накараха да бърза за някакъв таен полет. Мърсър ненавиждаше това правителствено престараване.

След като минаха през няколко пункта за проверка, Тайър подкара шевролета през огромната военновъздушна база и излезе на пътя зад пистите. От летището излетя самолет цистерна КС — 135 и пронизителният рев на двигателите му раздра въздуха. Четирите черни ивици от отработилите газове приличаха на отпечатъци от нокти в ясното небе. Шевролетът се насочи към грамаден хангар и влезе през страничната врата. Тайър спря до единствения самолет в подобното на пещера пространство — „Гълфстрийм IV“с обозначителните знаци на американските военновъздушни сили. До отворения люк стоеше войник в камуфлажна униформа. Черните нашивки на яката му показваха, че е капитан.

— Водиш ли пътника ми? — без предисловие попита мускулестият чернокож мъж.

Мърсър слезе от колата с чантата в ръка. Военният го огледа.

— Мърсър? Аз съм Сайкс. Омега деветдесет и девет храм.

— Керван единадесет слънцестоене.

— Добре. Качвай се на борда.

Още преди Мърсър да стигне до мястото си двигателите забръмчаха и маневреният реактивен самолет беше изтеглен от хангара. Мърсър забеляза, че всички транспаранти са спуснати, и протегна ръка да вдигне най-близките. Капитан Сайкс се пресегна пред него и отново ги спусна.

— Съжалявам, докторе. Смятайте, че има затъмнение. Сайкс дъвчеше тютюн и изглежда гълташе сока.

— Имате ли представа колко ще продължи полетът?

— Достатъчно, за да изиграем партия джин. „Става все по-хубаво“ — помисли Мърсър.

— Познавате ли адмирал Ласко?

— Знам, че е дал разрешение за този полет, но не го познавам — отвърна Сайкс. — Той е много по-високо в йерархията от мен.

— Ако го видите преди аз да съм се срещнал с него, кажете му, че е мъртъв. — Мърсър се настани удобно на седалката, изтегна се и затвори очи.

— Е, няма ли да играем на карти, докторе?

— Нареди един пасианс.

Няколко минути по-късно самолетът излетя. Нямаше смисъл да разсъждава къде отиват, нито да гадае защо го вика Ласко. Вместо да се изнервя още повече с умствени упражнения, Мърсър остави съзнанието си да се плъзне в равновесие между съня и будното състояние. Ако полетът щеше да трае дълго, най-малкото, което можеше да направи, беше да се изолира.

Впускане в неизвестността. Този израз се появи в главата му и мигновено му напомни за първия път, когато участва в спасителна операция в мина. Образите се върнаха в съзнанието му като неясен сън, хиперреалност, където Мърсър стоеше неподвижно, докато събитията препускаха покрай него. Тогава беше двадесет и седем годишен и бе започнал да работи като консултант. Във въгледобивната мина на хиляда и сто фута под земята в Западна Вирджиния, където Мърсър преценяваше кой е най-подходящият начин да се извадят новооткрити рудни залежи, беше избухнал пожар. Като единственият миньор, обучен с известния южноафрикански екип „Прото“, Мърсър беше първият доброволец, който слезе в мината. Той заведе още четирима мъже, след като беше потвърдено, че не всички миньори от смяната в шахтата са се върнали, когато мината е била евакуирана.

На асансьорната клетка имаше надпис МИНАТА РАБОТИ 203 ДНИ БЕЗ ИНЦИДЕНТ. Но вече не беше така.

От шахтата излизаха гъсти талази пушек и поглъщаха светлината на фенерите. Върху кислородните им маски се натрупа мръсотия, която се размазваше при опит да я почистят. Страхът накара Мърсър да диша учестено.

Асансьорът се спусна в неизвестността и измина десет нива, навлизайки все по-навътре в дима. Когато наближи единадесетото, горещината стана почти непоносима. Но никой от мъжете не изрази желание да спрат. Трябваше да разберат какво се е случило с двадесет и шестимата миньори, попаднали в пожара.

Картината, която видяха при отварянето на вратите на клетката, беше по-страшна и от най-страховитите изображения на ада. Стените, таванът и подът тлееха от остатъчната енергия при избухването на пожара. Всичко възпламенимо гореше, а хората представляваха ужасяващи изкривени форми от въглен. И най-лошото — някои от тях все още бяха живи. Спасителите използваха преносими пожарогасители, за да потушат пламъците. Докато звукът на огъня заглъхваше, жаловитите викове на умиращите се засилваха.

Първата експлозия бе изчерпала повечето въздух в мината, но макар че мощните вентилатори на повърхността бяха изключени, огънят щеше да запали отново въртящите се облаци от въглищен прах веднага щом долу проникнеше кислород. Мърсър разбра, че разполагат с няколко минути. Хората от екипа довлякоха ранените в асансьора. Двама спасители пожелаха да останат и да търсят другите миньори, но Мърсър не им позволи. В мината беше твърде горещо. Рискът вече граничеше със самоубийство.

Втората експлозия беше силна като първата и разтърси подемника, когато бяха на петнадесет метра от повърхността. Ако не бяха със защитни облекла, вълната от свръхсилно налягане щеше да ги обгори до смърт. Използваха телата си като човешки щит, за да предпазят пострадалите си другари, докато асансьорът стигна до върха. Движейки се едва-едва сред талазите от пушек, изнесоха седемте мъже, които бяха спасили от пожара. Работниците пренесоха ранените в сградата, а Мърсър и хората му съблякоха обгорените защитни облекла. Когато Мърсър влезе в станцията за първа помощ, само единия от мъжете все още беше жив, но и той не оцеля, за да стигне до най-близката болница. Мината горя дванадесет дни. По-късно труповете бяха извадени, но единадесетото ниво не беше отворено отново.

От всички спасителни операции в мини тази се бе запечатила най-дълбоко в паметта му. Не защото му беше първата а защото беше единствената, в която не спаси нито един миньор.

Той разтърси глава, за да прогони образите. Паметта му беше пълна с такива страхотии, че отбягваше да си ги спомня. Необичайно лошото му настроение вероятно се дължеше на факта, че сегашната ситуация го изнервяше. Неизвестността беше противникът, от когото се страхуваше най-много. Щом разбере какво става, мрачното настроение щеше да премине.

Четири часа по-късно самолетът започна да се спуска. Мърсър предположи, че са се движили с петстотин възела, и изчисли, че са прелетели шестстотин и петдесет километра. Но не знаеше посоката и мястото можеше да бъде навсякъде — Южна Америка, Азорските острови, Гренландия или на запад до…

Не, не можеше да бъде!

А може би да? Имаше само един начин да разбере. Сайкс не спеше, но от петнадесет минути не бе прелиствал страница от книгата, която четеше. Преди придружителят му да осъзнае, че самолетът се снишава, Мърсър наклони щорите на стъклото. Мракът навън беше непрогледен. Можеше да се намират над Атлантическия океан, но Мърсър се съмняваше в това.

Ярката луна осветяваше отдолу облаците над „Гълфстрийм“и когато засенчи очи с ръката си срещу блясъка на осветлението в кабината, Мърсър видя тъмните очертания на планини на хоризонта.

Самолетът леко зави и на земята блеснаха светлини. Гледката беше пищна и неземна, каквато нямаше никъде другаде в света. Лас Вегас.

Мърсър знаеше наоколо само едно място, което беше свръхсекретно и изискваше това ниво на достъп, което бяха изискали от него — отдалечена част от пустинята, наречена с романтичното име Страната на мечтите, но повече известна с обозначението си на стара карта на Министерството на енергетиката.

Зона 51.