Предсказанието

АРЛИНГТЪН, ВИРДЖИНИЯ

През последните три нощи сънят се различаваше от дейсвителността в един и същ момент. Вкопчили се един в друг до цистерната, Тиса и Мърсър чакаха в мрака Рандъл и Люк Нгуен да се откажат от търсенето. Тиса не извика на брат си и не отплува, а остана до Мърсър. И той беше щастлив. Реалността нахлу заедно с дикретния камбанен звън на будилника и Мърсър се събуди. От няколко дни изпитваше чувство на празнота, която не можеше да запълни с нищо. Процеждащата се през капандурата над леглото му светлина беше бледа и сивкава. Третият пореден дъждовен ден напълно съответстваше на настроението му.

Той се обърна да изключи будилника и видя длъгнеста муцуна и зачервени насълзени очи. Повлекан чакаше своя шанс. Басетът започна да ближе лицето му и ритмично да удря с опашка по одеялата. Откакто Мърсър се беше върнал от Гърция, кучето се отказа от стопанина си, който спеше на дивана в бара, и се настани на голямото легло. Всяка сутрин чакаше будилникът да иззвъни и показваше обичта си към Мърсър, за да го накара да стане.

Това не са целувките, които искам — измърмори Мърсър и почеса увисналите му уши, — но оценявам жеста.

Повлекан се промъкна под завивките и предостави за внимание дебелия си корем. Сънят винаги оставяше Мърсър облян в пот, затова докато басетът се заравяше по-навътре в топлината на леглото му и ръмжеше блажено, той се изкъпа набързо и нахлузи джинси, тениска и маратонки. После слезе в бара да си налее кафе и с обич погледна Хари Уайт, който спеше на дивана. Протезата му беше на пода до него. Устата му беше отворена. Хари спеше там, откакто Мърсър се бе върнал. Макар че не бяха разговаряли много за изминалите няколко седмици, Хари разбра, че приятелят му тъгува, и отказа да го остави сам. Смяташе да чака, докато Мърсър е готов да обсъжда чувствата си.

Кучето слезе по спиралната стълба, мина покрай бара и продължи към фоайето. Ноктите му тракаха по плочките, докато стигна до предната врата. Там тихо изджафка. Искаше да излезе.

Когато Мърсър се върна от разходката из квартала, Хари седеше на обичайното си високо столче до бара и пушеше цигара. Беше си налял от готовото силно кафе, вместо да си направи по-слабо, и държеше писалка, готов да решава кръстословицата във „Вашингтон Поуст“. Мърсър му даде вестника и включи филтъра за пречистване на въздуха.

— Виж какво — дрезгаво каза Хари и се изкашля, за да прочисти гърлото си, но гласът му не се оправи. — Повлекан свикна да спи в леглото ти, когато те нямаше. Ако ми го отстъпиш, сутрин няма да те безпокои.

— Не е от леглото, Хари, а това, че нощем ставаш десетина пъти да пуснеш една вода.

— Какво да правя? Винаги съм имал слаб пикочен мехур.

— Или слаба простата.

— Дрън-дрън! — Хари отпи от кафето и направи гримаса.

— Имаш ли „Блъди Мери“?

— Да. Онази помия, която Дребосъка ми пробута. Няма да ти хареса.

Хари презрително махна с ръка на предупреждението.

— Мислиш, че го пия заради сместа? Просто използвай хубава водка.

Мърсър недоволно измърмори нещо. Смяташе, че Хари Уайт трябва да бъде включен сред неизбежните неща в живота като смъртта и данъците. Той направи питието и го сложи до пепелника.

— Отново ли ще прекараш деня пред компютъра? — попита Хари и уви дългите си пръсти около чашата.

Първите дванадесет часа след пристигането си на летище „Дълес“ преди три дни Мърсър беше разпитван от Айра Ласко и сборен екип от агенти на ЦРУ и ФБР. Разказа им всичко, което знаеше за Тиса, Ордена, атаката срещу ферибота и загадъчните й последни думи, които все още не разбираше. Беше участвал в подобни инструктажи и преди и съумя да овладее гнева и лошото си настроение, докато отново и отново му задаваха едни и същи въпроси, за да изтръгнат повече от него. Накрая агентите прибраха касетофоните, камерите и тетрадките си и излязоха, без да кажат нищо. Мърсър и Айра останаха сами.

— Какво ще правим сега? — попита Мърсър.

— Нищо — отвърна Айра. — Те ще напишат докладите си и ще запълнят някои празноти, ако могат. Аз ще ги прочета и ще ги изпратя на шефа си, който може и да не ги предаде на президента.

— Тиса Нгуен рискува живота си, за да ме убеди, че организацията й може да предсказва земетресенията. Сигурен съм, че не го направи само да ме смае. Мисля, че се задава нещо сериозно, за което тя искаше… по-скоро е трябвало да знам. Тиса ни предаде предупреждение или поне част от него.

— Лепър Алма, за която е споменала?

— Да. Но нямаше време да ми каже кога. Признавам, че нямам представа какво означава Лепър Алма, дали е място или име на атомна централа, или нещо друго. Но каквото и да е, мисля, че ще бъде разрушено от земетресение или изригване на вулкан.

— Ще го потърсим.

— Ще го потърсите? Без мен? — презрително се изсмя Мърсър. — Аз ти съобщих информацията, а ти не ми даваш възможност да участвам в разследването.

— Не съм те отрязал, но само се погледни, за Бога! Изглеждаш ужасно. Миналия месец работи усилено без почивка. Остави анализаторите да си свършат работата, а ти си почини. След ден-два ще ти се обадя и ще ти кажа какво са открили.

— А през това време Тиса ще бъде в неизвестност и никой няма да си помръдне пръста да й помогне — възмути се Мърсър.

— За момента не мога да направя нищо по този въпрос. Ти ни съобщи много информация и ще отнеме известно време докато проверим достоверността на твърденията ти.

— Твърдения? Колко души загинаха, когато Дони Рандъл взриви ферибота? Четиридесет? Петдесет?

— Четиридесет и седем.

— Това не е ли основание онези негодници да бъдат спрени?

— Ще бъдат, но не искам да бъдете неподготвен.

— Така както се държиш, съмнявам се, че някога ще бъдеш подготвен — ядоса се Мърсър. — Е, приключихме ли?

Айра го погледна, но не каза нищо. Щом Мърсър затвори вратата след себе си, Ласко поклати глава, бръкна в най-долното чекмедже на бюрото си, извади тефтерче и намери телефонния номер, който търсеше.

— „При Дребосъка“.

Айра позна пискливия глас на Пол Гордън.

— Пол, обажда се Айра Ласко. Приятел съм на Мърсър. Идвал съм в бара ти няколко пъти заедно с него.

— Да, спомням си. Какво мога да направя за теб?

— Виждал ли си Хари Уайт?

— Сутрин, обед и вечер.

— Имаш ли представа къде е в момента?

— В тоалетната. Чакай, излиза. Искаш ли да говориш с него?

— Да, благодаря.

— Адмирале! — оживено викна Хари. — Какво става? Къде е Мърсър?

— Върна се. Току-що излезе от кабинета ми. Нещо се е случило с него в Гърция. Не съм го виждал такъв.

— Какво е станало?

Айра му разказа как е потънал фериботът.

— Не е това — заяви Хари. — Мърсър се е забърквал и в по-големи каши. Нещо друго?

— Има и жена.

— Аха, сега вече сме на прав път. Какво се е случило с нея?

— Мърсър отиде там да се срещне с нея. Имала някаква информация. След като избягали от ферибота, тя била отвлечена от организацията, в която членува.

— Терористи?

— Още не сме сигурни.

— Няма значение. Ти познаваш Мърсър от две години, но не така добре като мен. Трябва да разбереш, че в душата си той е скаут и поема отговорността за всичко и за всеки около него. Това го мотивира. В момента се обвинява, че са отвлекли онази жена, и няма да му мине, докато не си я върне.

— Знам. Само че го приема лично.

— Той всичко приема лично.

— Не, Хари, ти не слушаш. Имам предвид присърце. Хари проумя едва след минута за какво намеква Айра.

Идеята беше шокираща.

— Да не би да мислиш, че е… Не може да е…

— Не знам — отвърна Ласко. — Но всички признаци са налице.

— Мамка му! Кой би помислил? Нашето момче е влюбено. Признавам, че това е непозната територия за мен. Откакто го познавам, не си е падал по никоя. Веднъж отиде по-далечно с една богата наследница на петролен магнат, хубаво момиче с повече пари, отколкото разум, но дори това увлечение беше временно.

Хари млъкна. Раздвояваше се. От една страна, искаше Мърсър да бъде щастлив, но от друга се страхуваше от последиците за приятелството им. „Няма да има последици“ — бързо реши той. Мърсър не би се влюбил в жена, която не оценява компанията на сакат стар пияница и смрадливото му куче. И когато осъзна това, Хари разбра, че ще направи всичко по силите си, за да помогне на приятеля си да си я върне.

— Исках да знаеш — каза Айра. — Би ли го държал под око? Опитай се да го накараш да говори. Затворил се е в себе си и не желая да го видя да избухне.

— Не се тревожи. Колкото и да се е увлякъл, Мърсър познава границата си. Нужно му е малко време, това е всичко. Но благодаря, че ми каза. Ще го държа под око.

— Ти си добър приятел, Хари Уайт.

— Да. Ти също, Айра. Ще поддържаме връзка.

И оттогава Хари се въртеше в дома на Мърсър, наблюдаваше го и го чакаше да се изповяда. Мърсър прекарваше времето си пред компютъра и търсеше всичко свързано с легендата на Ринпоче-Ла. Откритията му потвърдиха разказа на Тиса за флотилиите с китайското съкровище и необикновените пътешествия на адмирал Чжън Хъ. Имаше малко информация за Чжу Чжан-дзъ и баснословните ценности, които бе отмъкнал тайно, и абсолютно нищо за Ордена. Научи, че китайците наистина са се опитали да разработят точни детектори за земетресения — деликатно балансирани порцеланови съдове, които стават нестабилни, когато се напълнят с вода. И при най-лекия трус водата се изливала от многобройни драконови усти. Посоката и количеството на излятата вода показвали на наблюдателите къде са и колко са силни земетресенията. Най-старият намерен съд беше почти на две хиляди години.

Колкото до загадъчното село, интернет предоставяше много предположения, но малко факти. Повече страници бяха посветени на мистицизма, астрологията и метафизиката. Там пишеше, че Ринпоче-Ла е последното девствено място на земята, нещо като земна нирвана, където жителите са освободени от ежедневното бреме на човешкото съществуване. Селото се намираше високо в Хималаите, навътре в пустинята Гоби.

Написаното звучеше ексцентрично и нелогично и Мърсър реши, че никой не е използвал научен подход, за да намери Ринпоче-Ла. Той се свърза с комерсиална компания за сателитни снимки в Ла Джола, Калифорния, и поиска всички фотографии на северната страна на Хималаите от последните пет години. Тиса беше казала, че е родена там, и при петстотин долара за снимка сумата за разширяването на издирването отвъд района би била зашеметяваща.

Както тръгнаха нещата, консултантската му работа за „Де Беерс“ щеше да покрие само част от разходите за двете хиляди снимки, които куриерът бе донесъл късно следобед предния ден.

Преди да ги разгледа, Мърсър реши да избие от главата си издирването на Ринпоче-Ла и да се съсредоточи върху втората загадка на Тиса — Лепър Алма.

— Да — най-после отговори той на въпроса на Хари какви са плановете му за деня. — Поредното напразно усилие пред компютъра. Не мога да направя много, докато Айра ми се обади.

— Разбира се, че можеш. — Хари вдигна празната си чаша. — Налей си питие и се отпусни. Ще се обадя на Дребосъка да го питам дали ще отвори рано. Или може да отидем до Пимлико да гледаме понитата.

Колкото и съблазнително да звучаха предложенията, Мърсър поклати глава.

— Не мога.

— Самоубийството ти няма да я върне — измънка Хари. Мърсър се вцепени. Не се изненада, че Хари се е досетил какво го измъчва. Вероятно разбираше мотивите му по-добре и от самия него. Стресна се, че Хари повдигна въпроса. По техните неписани правила никой не обсъждаше чувствата си. Всеки имаше рани, в които не искаше да бърка.

— Обичаш ли я? — подкани го Хари.

— Не знам — бавно и замислено отвърна Мърсър. — Може би. Прекарахме заедно само един ден. Не беше достатъчно да се опознаем.

— Никой не може да бъде сигурен, когато става дума за любов.

— Чул си го в някое телевизионно шоу. Хари се подсмихна.

— Темата беше ученици, влюбени в учителите си. — Той се замисли. — Няма значение колко време си прекарал с някого. Ден, седмица или година. Все едно. Господи, има двойки, които са прекарали целия си живот заедно и накрая признават, че се мразят от първия ден!

— Вярно е. Най-много от всичко ме е яд, че някакъв тъпак ни отне възможността да разберем истината, Хари.

— Ами ако не е любов?

— Пак ще я търся. Ако не за друго, поне заради възможността да убия Дони Рандъл.

Хари се усмихна и удари по бара.

— Сега вече говориш като човека, когото познавам.

— Какво да правя, по дяволите?

— Първо напълни чашите, а после продължи да работиш с компютъра. Само не мисли защо искаш да я намериш. Това ще замъгли преценката ти. Съсредоточи се върху въпроса как да я откриеш.

Мърсър призна, че съветът не е лош, като имаше предвид източника.

— Колко най-дълго си бил с жена? Изражението на Хари стана сладострастно.

— Един час и десет минути, но това беше в полунощ, когато сменяха времето и превъртяхме напред часовниците си.

— Сериозно.

— Около шест месеца. Беше преди години, когато отидох да живея във Вашингтон и реших, че е време да улегна.

— Какво стана?

— Осъзнах, че когато съм с нея, не съм верен на себе си. Вече бях улегнал и я използвах, за да придам легитимност на живота си. Известно време криех чувствата си в погрешен опит да я предпазя. Голяма грешка. В нощта, когато скъсах с нея, тя очакваше да й предложа да се оженим. Нямаше представа за истинските ми чувства. Сцената беше адски неприятна, но знам, че така беше най-добре. Можех да се преструвам още, може би няколко години, но накрая пак нямаше да излезе нищо. Убеден съм, че по-късно и тя го е осъзнала. Предполагам, че ако бях на твое място, щях да се запитам дали съм останал същият, докато съм бил с нея. И въпросът е много по-сложен, отколкото изглежда на пръв поглед.

— Знам — съгласи се Мърсър. — И истината е, че не съм сигурен.

— Но когато беше нея?

— Да — не се поколеба Мърсър.

Хари се облегна назад на високото столче. На лицето му се изписа самодоволно изражение.

— Отивай да работиш, но в три часа тръгваме към Дребосъка и аз ще черпя, докато единият от нас се напие безпаметно. Това не е предложение, а заплаха.

Мърсър си направи втора каничка кафе, взе я, остави Хари да решава кръстословицата и слезе в кабинета си. Стаята беше обзаведена като бара — зелен килим и мебели от дърво и месинг. В единия ъгъл беше едно от безценните му притежания — почерняло парче лек метал, част от цепелина „Хин-денбург“. Минавайки покрай шкафа до вратата, Мърсър докосна парче синкав минерал на име кимберлит. Смяташе, че минералът, знак за наличието на диаманти, му носи късмет. Беше му го подарил благодарен управител на мина, чийто живот бе спасил.

— Той седна зад старинното бюро и се включи в Интернет. Написа „Лепър Алма“в търсачката и изпъшка, като видя, че има двеста и петдесет хиляди справки. Нямаше представа какво означава името, но компютърът го намери четвърт милион пъти.

След един час образователна информация за проказата7 Мърсър разбра, че е на погрешна следа.

В света бяха останали само няколко колонии за прокажени и никоя от тях не бе свързана с името Алма. Нямаше и известни прокажени или лекари, които да ги лекуват, на име Алма.

— Не съм на прав път — измърмори той.

Очевидно не беше чул правилно какво му е казала Тиса. Номерът беше как да си спомни точните й думи. Мърсър стана и се приближи до килера в ъгъла на кабинета. Сред различните непотребни вещи, папките и книжата, които беше по-лесно да изхвърли там, отколкото да подреди, той намери голяма кутия от обувки и я занесе на бюрото си. Извади мека кърпа, постла я на бюрото и сложи тридесетсантиметрово парче релса в средата, а после измъкна препарати за излъскване на метал, парцали и шкурка.

В продължение на тридесет минути той работи върху ръждясалата част на релсата, изтъркваше метала съсредоточено, като бижутер, който шлифова безценен камък. Повтарящите се движения бяха начинът да се концентрира. Беше придобил той навик в института, за да се разтоварва от напрежението да учи, без да затормозява съзнанието си, така както Уинстън Чърчил бе строил тухлени стени в двора на Даунинг Стрийт 10 в най-мрачните дни на Втората световна война.

След час и половина Мърсър бе прогонил от съзнанието си всичко, освен секундите, в които Тиса плуваше към брат си. Той сякаш отново почувства, че движенията му са затруднени от тежестта на водата и пулсирането в главата от удара в предното стъкло на камиона с цистерната.

„Тук съм, Люк. Аз съм, Тиса.“ Гласът й отекваше над тъмното море, вик, който ясно прозвуча на фона на нещастието наоколо. Главата й едва се подаваше над водата, докато плуваше към моторницата на брат си. На половината разстояние тя спря и се обърна към Мърсър. „Господи! Лепър Алма, Мърсър. Внимавай за Лепър Алма.“

Мърсър сякаш чу думите й отново и отново. Лепър Алма.

Той полагаше усилия да си представи как Тиса се скрива от погледа му и това беше по-потискащо от чувството за празнота, с което се събуждаше през последните три дни. Сърцето му биеше лудо, но ръцете му не трепнаха, докато излъскваше ръждата от релсата.

Беше твърде тъмно и не видя устните й. От няколко метра лицето й представляваше блед овал над водата. Лепър Алма. Мърсър си спомни, че Тиса се потопи във водата, докато произнасяше думите. Наблизо премина вълна, която леко надигна главата й, но и закри устата й.

Думата не беше „лепър“. Тиса изплю морска вода, докато говореше, и може би каза Леп Алма. Мърсър беше на път да разгадае думите й и ръцете му заработиха по-бързо. Металът под пръстите му заблестя под въздействието на химичните препарати и търкането.

Изведнъж прозрението го осени. Той пусна кърпата на бюрото и седна на стола. Тиса бе казала Ле Палма или Ла Палма. Мърсър се обърна към компютъра, без да обръща внимание на изцапаните си пръсти, които оставиха петна по клавишите, докато пишеше името в търсачката.

Тя показа десетки хиляди справки, но само петнадесет минути след като започна да работи върху първата, Мърсър се обади на Робърт Райт, геолог от Кеймбридж, Англия. Не го познаваше, но на няколко интернет страници на видно място беше спомената титлата доктор по геология. След едночасов разговор Мърсър се свърза с Ласко.

— Айра, обажда се Мърсър. Търсим на погрешно място. Не съм чул правилно думите на Тиса. Тя е казала Ла Палма, а не Лепър Алма.

— Знаем — отвърна адмиралът.

— Какво? Как разбрахте?

— Възложих задачата на анализаторите на криптограми от Агенцията за национална сигурност. Докладът е на бюрото ми от вчера сутринта. Разделили са думите фонетично и са получили две хиляди съвпадения. Най-очевидното било Ла Палма, един от Канарските острови, спящ вулкан.

— Не и според един учен, който през цялата си кариера е изучавал това място. Току-що говорих по телефона с него.

— Говориш за доктор Райт? Поръчах да проверят научното му изследване и честно казано, не сме смаяни. Няколко пъти е обвиняван, че фалшифицира информацията, за да пасне на хипотезата му.

— Ще поемеш ли риска, че той греши?

— В момента изчакваме.

— Изслушай ме, Айра. Тиса направи всичко възможно да ме предупреди за изригване на Ла Палма. Очевидно го е сторила достатъчно рано, за да предприемем нещо. Мисля обаче, че нямаме време да чакаме. Ако си прочел предсказанията на доктор Райт, ще проумееш изводите.

— Имай ми малко, доверие. Вече изпратихме екип на острова да наблюдава положението. Утре там ще отиде друга група с техника, каквато Райт не е виждал. Работим по въпроса, Мърсър, но засега не виждам необходимост от паника.

— Каза ли на президента?

— Предадох информацията на съветника му по сигурността Клайншмид. Не знам дали я е препратил по-нагоре.

— Трябва да я намерим, Айра. — Кого? Тиса Нгуен?

— Вулканът ще изригне, каквото и да каже екипът ти. Тя е единственият човек, който знае кога. Нуждаем се от нея, по дяволите! — Мърсър пое въздух в опит да се успокои. — Съгласен съм, че в момента наблюдаването на острова е най-добрият ход, но трябва да говорим с Тиса преди да е станало късно.

— Нямаме представа къде е.

— Работя по въпроса — побърза да отвърне Мърсър. — Ако открия мястото, ще разрешиш ли спасителна операция?

— Ами… ще си помисля. Това е най-доброто, което мога да направя.

— Тогава те моля да го сториш.

Мърсър прекъсна връзката и се почувства по-добре. Беше успял да прогони от съзнанието си ужасяващите последици от изригването на Ла Палма само защото мислеше за Тиса. Тя знаеше отговорите, които му трябваха, и Айра започваше да отстъпва, за да му позволи да я намери.

Повечето му багаж беше на дъното на Егейско море, затова Мърсър отиде в стаята за гости на втория етаж, където държеше стари чанти. Хари го видя, че ги мъкне нагоре.

— Какво правиш?

— Приготвям си багажа.

— За къде?

— Поне до Африка. Ако ми провърви — до Китай.

— Трябва да говориш с туристическия си агент. Всичките ти маршрути са скапани.

Мърсър напълни двете чанти и се върна в бара с кутия, пълна със сателитните снимки от фотографската компания в Калифорния. Беше поискал да ги подредят в хронологичен ред, така че първите десет да показват едно и също място на Земята през последните пет години. Следващият комплект беше на съседно място за същия период от време. Мърсър раздели купчината на две и даде на Хари една от двете лупи, които бе донесъл от кабинета си. После запали лампите в бара и му обясни как са подредени снимките.

— Какво трябва да правя?

— Търси облаци, които не се движат.

— Какво?

— Тиса ми каза, че Ринпоче-Ла се намира до горещ геотермален извор. От него трябва да се вдига пара. Ако на всяка снимка на едно и също място има облак, вероятно ще имаме попадение.

— Добра идея. Колко са снимките?

— Две хиляди. Ако не намерим нищо в тази купчина, ще поръчам още.

— А казват, че вече нямало кавалери — измърмори Хари, навеждайки се над първата фотография. — Спомняш си Ромео, който се самоубил над трупа на Жулиета, нали? Не е принудил най-добрия си приятел да ослепее.

Мърсър не можа да сдържи усмивката си.

— По-малко приказки, повече работа.

Късно следобед и двамата се отказаха. Нямаха опит в тайнственото изкуство на разчитането на сателитни снимки, а и на изображенията, направени сто и шейсет километра над Земята, глетчерите приличаха на неподвижните гъсти облаци, които търсеха. За пет часа бяха набелязали тридесет и пет вероятни места, където можеше да се намира Ринпоче-Ла, и разгледаха едва една четвърт от снимките.

Накрая си поръчаха китайска храна и после отидоха в „При Дребосъка“. Въпреки заканата на Хари да напие безпаметно Мърсър, двамата изпиха само по две питиета. Главите им пулсираха от взирането в снимките и не искаха да засилват болката.

Мърсър изведе Повлекан за последен път точно преди полунощ и отиде да си легне. Докато изми зъбите си и използва тоалетната, басетът вече се беше изтегнал на леглото му. Сърце не му даваше да безпокои старото куче, затова Мърсър се сви з края и се приготви за поредния кошмарен сън.

Телефонът иззвъня в два и петнадесет. Мърсър се събуди още преди края на първото пронизително звънене. Знаеше кой се обажда и какво ще чуе. Той затвори очи, очаквайки за миг да запази спокойствието, с което след малко щеше да се раздели. Обаждането можеше да го доближи до Тиса, но също така и да го заведе в свят на прага на Армагедон. Тя не преувеличаваше, когато каза, че животът — такъв, какъвто го познават — скоро ще свърши.

Мърсър отговори на второто позвъняване.

— Вече се случва, нали?

— Да. — Айра говореше сякаш изобщо не беше заспивал. — Дълбочинните сеизмографи показват, че Ла Палма се активира.

— За колко време може да стигне кола дотук?

— Десет минути, може би по-малко.

— Къде да ида?

— В Белия дом.

— Ще се видим там — каза Мърсър и прекъсна връзката.