Предсказанието

БЕЛИЯ ДОМ

Дъждът, който валеше от няколко дни, най-сетне намаля. Улиците бяха чисти и свежи. Около лампите блестяха ореоли от мъгла. В късния час нямаше коли и пешеходци. Дори бездомниците спяха.

Кадилакът, който взе Мърсър, зави в задния вход на Белия дом и спря пред будката на охраната. След като провери шофьора и прокара огледало под шасито, търсейки експлозиви, пазачът поиска документите за самоличност на Мърсър и намери името му в електронно тефтерче, а после направи знак колата да мине.

Айра чакаше във входа на Западното крило. Беше с костюм, но без вратовръзка. Двамата се ръкуваха мълчаливо и адмиралът го поведе навътре в сградата. Вървяха по оскъдно осветени коридори, минаха покрай няколко тихи кабинета и накрая стигнаха до затворена врата.

— Президентът не знае естеството на съвещанието — уведоми го Айра. — Клайншмид му се обадил преди тридесет минути и казал само, че е възникнала криза.

— Кой друг е там?

— Адмирал Морисън. — Томас Морисън беше обаятелният председател на съвета на началник-щабовете, униформеният главнокомандващ на американската армия и вероятно следващият обитател на Овалния кабинет. — Пол Барнс, шефът на ЦРУ, и Дик Хена, директорът на ФБР.

— Отдавна не съм виждал Дик — отбеляза Мърсър. Двамата бяха приятели от няколко години, но натоварената им програма се бе отразила на познанството им.

— Срещата не е светско събитие — напомни му Айра. Мърсър кимна мрачно.

Ласко почука и изчака помощникът да отвори тежката врата. Кабинетът представляваше дълго помещение с огромна маса за съвещания в средата. Президентът седеше на традиционното си място в центъра. Беше облечен в поло и не се беше бръснал от двадесет часа. Джон Клайншмид, съветникът по националната сигурност и пряк шеф на Айра, тъкмо се настаняваше от дясната страна на президента. Пол Барнс седеше от лявата. За разлика от останалите той бе отделил време да си сложи костюм и връзка. Дори адмирал Морисън не беше в униформа. Мърсър и Барнс се бяха спречквали няколко пъти и взаимната им неприязън пролича в беглите погледи, които си размениха.

Айра седна срещу президента и посочи на Мърсър стола до себе си, а Дик Хена приятелски му кимна. Някой му даде чаша кафе и се оттегли.

— Убеден съм, че уважаемите членове на четвъртата власт се питат каква е тази среднощна среща, и откровено казано, и аз си задавам същия въпрос. — Президентът притежаваше рядката способност да направи така, че лекият упрек да прозвучи незлобливо. Той сложи големите си ръце на лакираната маса. — Айра, искаш ли да ми кажеш какво правим тук в този късен час?

— Господин президент, мисля, че сте виждали доктор Филип Мърсър от моя екип.

— По няколко повода — усмихна се президентът. — Спомням си, когато Хавай едва не беше отцепен от Съединените щати, му казах, че един ден ще работи за мен. Как е ягуарът ви?

— Много добре, сър. — Мърсър се учуди, че президентът знае каква кола кара, и само след секунда чу обяснението.

— Вероятно не знаете, че аз платих да заменят автомобила ви, който беше разбит по време на кризата в Хавай. Беше ми по-лесно да напиша чек, отколкото да скрия разхода там, където някой старателен счетоводител от данъчните власти можеше да го намери.

— Поласкан съм.

— Това беше малка цена, за да ви се отплатя за онова, което направихте за страната — усмихна се президентът и после стана сериозен. — И тъй като отново сте тук, подозирам, че се готвите да направите на администрацията ми друга услуга.

— Ако не е станало късно.

Президентът неспокойно насочи сините си очи към Айра.

— Е, разкажете ми какво става.

Ласко не се прокашля, нито размести листовете пред себе си. Не прибегна до нито една от обичайните тактики на забавяне, които хората използват, когато се готвят да съобщят лоша новина, а започна без заобикалки.

— От разузнавателен източник, завербуван от Мърсър, научихме за възможно изригване на вулкан на Ла Палма, част от Канарските острови. По моя заповед там беше изпратен екип от Института по топография и геология и преди около два часа те потвърдиха, че островът може би е в начален етап на вулканично изригване.

— Извинете — прекъсна го президентът, — но какво ни интересува това?

Айра потупа Мърсър по рамото.

— Ти си геологът. Искаш ли да обясниш?

Макар че едва преди няколко часа чу за съществуването на Ла Палма, Мърсър заговори със самочувствието на експерт.

— За онези, които не знаят, Канарските острови се намират в Атлантическия океан, около сто и шестдесет километра от западния бряг на Мароко. Те са испанско владение и живеещите на север европейци ги смятат за ваканционен курорт. Ла Палма е най-западният от островите и от гледна точка на геологията — най-скоро образуваният и вулканично най-активният. Последното изригване беше през 1971 година, но онова, което ни интересува, е станало през 1949. Същата година вулканът Кумбре Виеха в южната част на острова е изригвал в продължение на няколко дни. В това, разбира се, няма нищо необикновено. Вулканът изригва на всеки двеста години. Необикновеното при онова изригване е четириметровата пукнатина, образувала се в средата на острова. Западната част, която представлява скала с размери сто и двадесет кубически километра, първоначално се е преместила към морето и после е спряла.

— Защо е спряла? — попита президентът.

— Защото Майката Природа е пожелала да ни спаси от бедствието, сър. Две геоложки особености правят Ла Палма особено опасен. Първата е, че поради състава на почвата островът се състои от много стръмни склонове. Всъщност Ла Палма е един от най-стръмните острови в света. По правило надвисналият скален пласт би трябвало да продължи да се плъзга към водата. Извадили сме невероятен късмет. Но може би не за дълго. Преди десетина години британски учен на име Робърт Райт разпространи идеята, че едно значително изригване ще отслаби още повече скалата, която ще се напука и ще се срути в океана. Подобно явление ще предизвика катастрофична вълна, наречена мегацунами. Предположението се появи в няколко заглавия за Деня на Страшния съд в пресата, когато Райт публикува проучването си. Но никое правителство не прие сериозно идеята и не бяха направени широкомащабни анализи.

— Какво е мегацунами? — попита адмирал Морисън.

— Макар че обикновено се нарича приливна вълна, цунами няма нищо общо с приливите, а се поражда от подводни земетресения. Размерите й се определят от обема преместена земна кора и това е хубаво, защото скалата може да поеме неимоверно налягане преди да рухне. Затова не бихме усетили земетресения със сила над осем цяло и шест. Повечето геологични разломи се приплъзват много преди да съберат достатъчно енергия, за да предизвикат земен трус от седма степен. Следователно едно земетресение под морето ще предизвика цунами със съответната сила. Ако разломът пропадне с шест метра, вълната на повърхността ще бъде със същата височина.

— Това не звучи толкова страшно — язвително се обади Пол Барнс, директорът на ЦРУ.

Мърсър се обърна към него и не си направи труда да прикрие гнева в гласа си.

— Кажете го на трите хиляди жители на Папуа, Нова Гвинея, които загинаха от подобна вълна през 1998 година. — Той отново насочи вниманието си към Морисън, като от време на време поглеждаше президента. — За разлика от приливните вълни, мегацунами се образува от свличане на земните пластове и се измерва единствено по количеството отломки, които се срутват във водата. Геолози, специалисти по петрола, работещи в Аляска през петдесетте години на двайсети век, са открили доказателства за подобна вълна в залива Летуя. Той бил опасан с линия, където многовековните гори необяснимо свършвали. Сякаш някаква сила била изкоренила дърветата на около сто и седемдесет метра над морското равнище.

— Сто и седемдесет?

— Толкова била висока вълната, която се образувала, когато огромен къс гранит се откъснал от скалата и паднал в залива.

— Това е невъзможно! — заяви Барнс. Мърсър отмести поглед към президента.

— Три години по-късно в същия район група рибари попаднали под цунами, висока трийсет метра. Оцелели само неколцина.

Изражението на президента беше серизно.

— Искате да кажете, че ако изригне, вулканът на Канарските острови ще предизвика подобна мегацунами?

Мърсър поклати глава.

— Гранитният къс, породил вълната в Аляска, е тежал две хиляди тона. В Ла Палма става дума за половин трилион тона скална маса. Освобождаването й е енергиен импулс, равен на консумацията на електричество в Съединените щати за шест месеца. — Този факт беше установен от научноизследователски екип от Швейцария и бе потвърден от няколко специалисти по компютърни симулации.

Мъжете около масата застинаха неподвижно и се замислиха върху споменатите измерения.

Дик Хена наруши мълчанието, като се прокашля и попита:

— Ти каза, че две неща правят Ла Палма особено опасен. Едното е, че островът е изключително стръмен. Какво е другото?

Мърсър не се изненада, че Хена е запомнил това. За разлика от президента, Пол Барнс и Джон Клайншмид, Дик се бе издигнал с усилен труд до сегашния си пост и дълбоко в душата си беше следовател, а не политик. — Дайките.

— Моля? — едновременно попитаха президентът и Хена и се спогледаха озадачено.

— Ла Палма е образуван от изключително пропусклива вулканична скала. Островът поглъща дъжда като сюнгер. Има обаче образувания от изключително плътен базалт наречени дайки, които минават като преграда през средата на острова. Дайките играят ролята на бентове и задържат дъждовната вода, образувайки високи стълбове от свръхнапоен слой. Смята се, че те са достатъчно солидни и не може да бъдат засегнати от сеизмични трусове при изригването на вулкана.

— Тогава къде е опасността?

— Изригването започва със запълване с магма на пещерите дълбоко под острова. Водата в стълбовете ще заври от горещината от притока на разтопените скали. Както всички знаем от часовете по физика в гимназията, водата се разширява, когато се нагрее, но не може да се компресира. Това ще упражни невероятно налягане върху ДАЙКИТЕ. Срутването на една или много от тях е неизбежно.

Президентът се наведе напред.

— И това ще задейства свличане на земни пластове и ще предизвика мегацунами? — Мърсър кимна и президентът зададе очевидния въпрос. — За какви поражения говорим и какво можем да направим, за да ги сведем до минимум?

— Според компютърната симулация, направена преди няколко години, вълната ще бъде висока над триста метра и ще се движи със стотина километра в час през първите десет минути след свличането. Ще прекоси океана във всички посоки с около осемстотин километра в час и ще удари първо Северна Африка. Дотогава вълната ще е намаляла до стотина метра и за щастие онази част на континента е рядко населена. Броят на жертвите ще бъде минимален. Следващите ще бъдат Испания, Португалия и Южна Англия. По това време вълната ще се извисява на трийсет метра и все още ще има достатъчно енергия, за да рикошира и да се разпространи в Ламанша и да потопи Холандия.

Лицата около масата пребледняха.

— Девет часа след свличането на земните пластове — продължи Мърсър, — вълната все още ще се движи със скоростта на реактивен самолет и ще заличи от географската карта Бахамските и Бермудските острови и архипелага от Пуерто Рико до Венецуела. След нея няма да остане нищо — нито хора, нито доказателства, че някога там са били домовете им.

Всички зяпнаха в почуда, но мъжете в залата бяха натоварени със задачата да пазят Съединените щати, затова някой попита:

— А ние? Какво ще стане, когато стигне до нас?

— Ще удари първо Маями. Тогава ще бъде висока двайсет и пет метра и широка около дванайсет в основата, невиждан досега прилив. При скорост осемстотин километра в час кинетичната енергия е почти неизмерима. Сградите, пътищата и мостовете на двайсет и пет километра навътре на брега ще бъдат разрушени. Има шанс да оцелеят някои от по-солидните постройки, макар че ще бъдат изтърбушени първо от началните пулсации на вълната и после отново, когато водата се оттегля обратно към морето. Същият сценарий ще се разиграе и по Източното крайбрежие от Флорида до Мейн, Джаксънвил, Савана, Норфък, Вашингтон, Фили, Ню Йорк и Бостън. Всичко ще бъде заличено от лицето на земята. Ще загинат около четири милиона души. И това са цифрите само за Съединените щати. На Карибите, в Африка и Европа ще има още толкова жертви.

— А броят на ранените? — попита Айра.

— Картината ще наподобява терористичните актове срещу Световния търговски център.

Присъстващите в стаята проумяха думите му. Като мнозина американци и те бяха дарили кръв, за да помогнат на ранените оцелели от терористичната атака, но бяха установили, че в подобна трагедия няма оцелели.

— Ако това наистина стане, можем ли да евакуираме Източното крайбрежие?

Адмирал Морисън отговори на този въпрос, защото след дългогодишната си военна кариера имаше познания по логистика.

— Искате да изселим една пета от населението, господин президент. Ще отнеме няколко месеца само да координираме къде да ги изпратим.

— Разполагаме ли с няколко месеца? — обърна се президентът към Мърсър.

— Истината е, че не знаем, сър. — Мърсър подреди мислите си за миг. Намираше се на ръба на пропаст и една погрешна дума можеше да го запрати надолу. Или по-точно Тиса. — През последните петдесет години учените постигнаха напредък в предсказването на катаклизми като земетресения и вулканични изригвания. Има някои признаци, които ни показват какво става дълбоко в недрата на Земята много преди на повърхността да се появи нещо видимо. Единият е наличието на микротрусове, леки земетресения. Новите сеизмографи са стотици пъти по-точни. От почвата, извадена от сърцевината на активната зона, може да определим повишаването на дифузните газове като въглероден двуокис, а това явление предшества изригването на вулкан. Всичко това ни дава представа, че вулканът се активизира. Подобни доказателства откри екипът, изпратен от адмирал Ласко на Ла Палма. Но те не са гаранция, че вулканът ще изригне всеки момент. Вулканите непрекъснато дават признаци на живот, но после пак заспиват.

— Не вярвате, че дейността на Ла Палма ще свърши скоро, нали? Смятате, че островът ще изригне.

— Да, господин президент. И всички трябва да мислим така.

— Защо? — намусено попита Барнс.

— Айра спомена, че съм завербувал източник. Това не е точно така. Тя се обърна към мен. — Мърсър набързо огледа присъстващите и осъзна, че има най-ниското ниво за достъп до секретна информация и не е необходимо да крие каквото и да било. Той започна от пристигането на двамата агенти в дома му и разказа всичко. Когато приключи, всички имаха въпроси и с нетърпение очакваха да направят разбор на историята му.

Президентът отби атаката, като махна с ръка.

— Вярвате ли й?

— Не се съмнявам в съществуването на организацията. Уверих се в това в Лас Вегас, в Тихия океан и на борда на ферибота. Бих отхвърлил като фантазии твърденията й, че могат да предсказват земетресенията, но видях книгата и усетих труса на Санторин. Тиса Нгуен знаеше кога и къде ще се случи. Това не е случайно и съдейки по обхвата на дневника, който тя носеше, мисля, че организацията много отдавна има такива възможности.

Президентът се приготви да зададе друг въпрос, но Мърсър го изпревари.

— Моля ви, не ме карайте да го обяснявам. Демонстрацията на Тиса Нгуен противоречи на всичко, което съм учил като геолог, но въпреки това не мога да отрека доказателствата.

Изминаха няколко секунди. Всички чакаха президента.

Мърсър погледна Айра, който сви рамене. Обръснатата му глава беше обляна в пот. Мърсър предполагаше, че Ласко вече се чувства удобно в коридорите на властта. Беше напуснал флота с чин генерал-лейтенант, затова общуването с елита на нацията не би трябвало да е нещо ново за нещо. Това съвещание обаче го бе накарало да се изпоти. Мърсър осъзна, че като го доведе там, Айра мълчаливо го бе подкрепил. Ако президентът отхвърлеше твърденията му, сутринта Ласко щеше да е безработен.

Мърсър му намигна по-смело и уверено, отколкото се чувстваше.

Президентът сключи пръсти и внимателно ги отпусна на масата.

— През последните няколко години има интересна промяна в очакванията от кабинета. Сега американският народ разчита на президента да бъде вездесъщ. Очакват от нас да знаем мотивите на всеки враг и съюзник и да предвиждаме последиците от всяко действие. Вече нямаме право да грешим. Мисля, че това започна по време на войната в Персийския залив, когато хората видяха прецизността на нашите военни. Започнаха да вярват, че щом можем да вкараме бомба през набелязан прозорец, можем да правим всичко. Предполагат, че същата прецизност би трябвало да се приложи и в икономиката, и във външната политика. Казано с прости думи, хората мислят, че на бюрото си в Овалния кабинет имам вълшебна кристална топка. Очевидно нямам. Имам правомощията да издам заповед за евакуация на петдесет милиона души, но ако хиляда загинат в паниката и нищо не се случи? Или ако разпоредя евакуация, а оцелелите обвинят правителството, че не е предотвратило бедствието? Другият вариант е да не направя нищо, да реша, че кризата е съчинена от лековерен учен, повлиян от религиозна организация, и никой няма да разбере нищо.

Пол Барнс затвори папката с кожена подвързия пред себе си, сякаш съвещанието беше приключило, и каза:

— Мисля, че това е най-доброто решение. Президентът изглежда беше готов да се съгласи с него. „Сега или никога“ — помисли Мърсър.

— Има още една възможност за избор, сър.

— Надявах се — усмихна се президентът.

— Смятам, че Тиса Нгуен ми даде достатъчно време, за да направим нещо и да предотвратим бедствието. Наблюдаваме първите признаци на активиране на вулкана. Това не означава, че изригването предстои всеки момент. Може да стане след шест месеца. Или след шест години. — Мърсър млъкна, но не за да постигне драматичен ефект. Мислеше за последиците, ако следващите му думи се окажеха истина. — А може би след шест седмици. Тя е единственият човек, който знае със сигурност. Трябва да я намерим. С информацията, която Тиса Нгуен може да ни даде, ще бъдем в по-изгодно положение да разберем срещу какво сме изправени.

— Знаете ли къде е сега?

— Може би, но се нуждая от помощ. Днес разглеждах сателитни снимки и търсих издайнически знак за местонахождението на село Ринпоче-Ла. Трябва да призная, че аз и човекът, който ми помагаше, не сме анализатори на такива фотографии и мисля, че това беше огромна загуба на време.

— Хари ти е помагал? — недоверчиво попита Хена. Дори Мърсър трябваше да признае, че да помоли осемдесетгодишен старец да прегледа хиляди снимки, е инициатива с малки изгледи за успех. Но за момента нямаше какво друго да предприеме и беше отчаян. Мърсър се усмихна мрачно.

— Той беше у дома и не ми пречеше. В това се изрази помощта му.

— Джон, какъв е екипът в Мериленд, който анализира сателитните ни снимки? — обърна се президентът към съветника по националната сигурност.

— Имаме Национална разузнавателна служба, но мисля, че говорите за Националната агенция по фотография и картография в Бетезда.

— НАФК, точно така. Къде търсите, доктор Мърсър?

— Северните склонове на Хималаите.

Пол Барнс се обърна към Мърсър. Очите му бяха широко отворени от изумление.

— Китай?

Мърсър запази спокойствие.

— Да.

— Можете ли да я измъкнете оттам? — обърна се президентът към шефа на ЦРУ.

— Господин президент, моля ви! — отвърна Барнс. — Дори да намерим селото, което е малко вероятно, организирането на спасителна операция ще отнеме месеци. В Китай имаме малцина ценни агенти. Повечето живеят в големите градове и няма да оцелеят и пет минути в рядко населен район, без да са официално упълномощени.

— Ами ако изпратим наши хора?

— Ако беше по време на студената война и мишената беше в Източна Европа или Русия, бих казал, че има шанс. Но в Китай — забравете. Екипът на отдел Специални операции ще трябва да влезе по сушата от Непал или Пакистан и да премине една от най-строго охраняваните граници в света. Няма да изминат и пет мили и ще ги заловят.

— А ако екипът е съставен от китайци и американци?

— Не разполагам с такъв персонал. Всичките ни китайско-американски агенти са анализатори или преводачи. Никой не е обучен за оперативна дейност.

— Отпуска ви се бюджет от три милиарда долара годишно, а нямате нито един азиатски Джеймс Бонд? — язвително попита Хена.

— Господа — намеси се президентът, за да ги успокои, — първо трябва да се съсредоточим върху намирането на Ринпоче-Ла и после да измислим как да измъкнем Тиса Нгуен. — Хена и Барнс кимнаха едновременно. — Мърсър, бих искал да напишете доклад за хората в НАФК, за да им обясните точно какво да търсят. Тяхната специалност е да намират игли в копи сено, но съм убеден, че ще бъдат благодарни за всичко, което им предоставите.

— Да, сър.

— И после искам да си приготвите багажа за Ла Палма.

— Не, сър.

Президентът не беше свикнал да му противоречат, но изглеждаше по-скоро стреснат, отколкото ядосан. — Моля?

— Казах не, господин президент. Мисля, че хората, изпратени от Айра на острова, са по-квалифицирани да изследват вулкана. Те са специалисти в тази област, а аз не съм. Само ще им преча. Смятам, че е по-добре да придружа агентите, които ще бъдат изпратени да спасят Тиса Нгуен.

— Изключено! — изрева Барнс. — Няма да позволя цивилен да се включи в екипа ми. Щом мислите, че ще пречите на специалистите по вулканите на Ла Палма, как смятате да помогнете на контингент оперативни работници на ЦРУ?

Мърсър можеше да злорадства. Барнс го заслужаваше, макар че просто се опитваше да защити феодалното си владение. ЦРУ трябваше да знаят за случая много преди Мърсър да им го поднесе на тепсия. Барнс беше унижен и трябваше да намали щетите, за да възстанови авторитета си. Не му беше по вкуса да работи с Мърсър, затова се нахвърляше срещу него.

— Господин Барнс, забравяте един основен факт. Никой от хората ви няма представа как изглежда Тиса Нгуен. В даденото положение портретът по мое описание няма да свърши работа на спасителния екип.

Директорът на ЦРУ се накани да отговори, но затвори уста. Нямаше какво да възрази. Дик Хена закри с ръка устата си, за да не може никой да види усмивката му.

— Имате право, докторе — каза президентът. — Предполагам, че знаете в какво се въвличате?

— Да. Нямаше да го правя, ако не смятах, че е важно.

— Тогава ако изпратим хора да намерят и да измъкнат Тиса Нгуен, смятайте се за член на екипа. — Президентът стана и строго огледа събралите се мъже. — Засега не искам информацията да излиза от тази стая. Извършете необходимите проверки, но без да вдигате шум. Ако изригването на вулкана е сериозно, както мислим, имаме малко време преди медиите да го надушат. Всички знаем какво ще стане след това. Доктор Мърсър, на всичко отгоре вие сте мой специален научен съветник. Искам възможности за избор.

— Възможности за избор, сър?

— Да спасим нашата страна. Може би разполагаме само с две седмици или с два месеца. Всички сме на мнение, че евакуация е изключена. Дори да успеем да я осъществим успешно, ако бедствието се случи, Съединените щати ще престанат да съществуват в сегашния си вид. Същото се отнася и за частите от Европа, където ще удари вълната цунами. Трябва да има начин да предотвратим изригването или да стабилизираме стената на вулкана. Това са възможностите за избор, които искам.

— Разбирам — отвърна Мърсър, като си помисли, че президентът няма представа какво иска.