Предсказанието

МИНА МН — 2, НЕВАДА

Дъното на каньона беше в сянка много преди слънцето да залезе и за Мърсър не беше трудно да си представи, че скоро ще се зазори, вместо че след няколко минути ще падне здрач. Това беше един от номерата, до които прибягваше, когато работеше нощна смяна. Другите мисловни игри не допринасяха много, за да облекчат напрежението в схванатите му рамене, упоритата болка в кръста и червените кръгове около очите му. Не беше прекарал толкова много време в мината като останалите, но се бе трудил усилено и усещаше, че изтощението обзема всички. Темпото на работа беше жестоко, а Мърсър все още не се беше съвзел след Канада.

Влезе във фургона, който служеше за команден център, и се наведе над сеизмографа. Вниманието му се съсредоточи върху равномерната линия от мастило, оставяща следа върху въртящия се барабан с хартия. Писецът оставаше неподвижен, но това нямаше да е за дълго. Макар че отиваше на работа един час преди смяната му да започне, Мърсър свикна да наблюдава резултатите от взривовете на Дони Рандъл.

Ред Хардинг влезе във фургона, където държаха сеизмографа и няколко други научни технически средства, и сложи чаша кафе до лакътя му. Мърсър му благодари с кимване.

— Още не си разбрал как го прави, а? — Ред отпи малка глътка от пепси колата, която го зареди с кофеин.

Навън хората от екипа на Дони минаваха на път за фургоните с душовете, трапезарията и леглата. Графикът изтощаваше повечето и те не си правеха труда да гледат сателитна телевизия, да играят билярд или да ползват другите развлечения в залата за почивка.

— Все още не — разсеяно отговори Мърсър.

Големият часовник на стената показваше, че остава една минута до взривяването на експлозивите, поставени от хората на Дони.

Хардинг се почеса по оплешивялото, загоряло от слънцето място на главата.

— Той има различни методи, това е всичко.

Мърсър бе забелязал аномалията през десетте дни, откакто беше на обекта. Двете работни смени изкопаваха сходни количества камъни с всеки взрив, макар че Рандъл използваше малко повече експлозиви. Дони някак съумяваше да намали силата на сеизмичния шок от взривовете, които поставяше, създавайки по-малко напрежение в околните пластове — нещо, което всички миньори се стремяха да постигнат. Мърсър го бе наблюдавал, докато работи, но не бе забелязал нищо, което да покаже как го прави. Не искаше да признае възможността Рандъл Дръжката да е по-добър във взривяването на скалите и себелюбието го караше да търси отговора.

— Нашият екип е прокопал два метра повече от него — добави Ред. — Той не е по-добър от нас, а само затрупва с повече камъни дупките, след като постави експлозивите. На това се дължи ефектът.

— Може би имаш право — отвърна Мърсър. Не беше напълно доволен от обяснението, но не можеше да намери друго.

Земята и писецът подскочиха едновременно. Трусът под краката им съвсем не беше толкова силен, колкото показа сеизмографът. Стоманената игла начерта назъбена линия на хартията като електрокардиограф, регистриращ инфаркт. Миг по-късно ударните вълни намаляха и линията стана права, сякаш пациентът бе починал. Мърсър отвори на компютъра графики за сравнение с предишни взривявания. И този път взривът на Рандъл показваше два процента по-слаби шокови вълни от тези на екипа на Мърсър. Двата метра повече, които хората му бяха изкопали, не бяха достатъчни, за да заличат разликата.

Устните на Мърсър увиснаха в краищата.

Вратата на фургона се отвори с трясък, Рандъл се извиси застрашително на прага. Лицето и дрехите му бяха изцапани Брилянтинът и прахолякът бяха превърнали косата му в лъскава каска, прилепнала за черепа. Боята, която използваше, за да направи косата си гарвановочерна, се стичаше по челото му, примесена със сивкави струи пот.

— Как се представих? — Гласът му прогърмя излишно високо.

— Три цяло и две — смотолеви Ред, сякаш предаваше шефа си с отговора.

— Ха! — засмя се подигравателно Дони. — Заредих десет заряда „Товекс“ допълнително. Ако ти беше направил взрива, стрелката щеше да покаже най-малко четири. — И излезе, без да дочака отговор.

— Сякаш ни трябваше още една причина да го мислим за гадняр — отбеляза Ред.

Мърсър не каза нищо. Какво би могъл да каже? Той провери сензорите на вентилацията, изпаренията и концентрацията на прах. За половин час огромните вентилатори щяха да изчистят шахтата от задушаващата смес. След това Мърсър прегледа видеозаписа от монтираната в дъното на тунела камера.

Очите му се приспособиха за секунда към въртящите се облаци от прах пред обектива. Вихрушката приличаше на силна пясъчна буря. Мърсър пиеше кафе, докато вентилаторите изкарваха пушека на повърхността. След няколко минути той видя разпръснатите на пода на тунела камъни, отломките, взривени от скалата при експлозиите на Рандъл, и после от мъглата се появи краят на тунела. Камъкът беше забележително гладък, като се имаше предвид силата на Детонацията. Взривът на Дони беше чист.

Мърсър вече се обръщаше, за да се приготви за работната смяна, когато някаква сянка върху скалата привлече вниманието му. За малко да не я забележи, защото реши, че петното е езултат от ниската разделителна способност на камерата, но после отново седна и се вторачи в него. Ред долови внезапното му напрежение.

— Какво има?

— Не съм сигурен. Вероятно нищо.

Мърсър гледа още една минута. Петното остана непроме-нено. Изпита мрачно предчувствие. В геоложките доклади пишеше, че се намират на десетина метра от подземното езеро, затова не можеше да е вода. Но тогава какво беше?

Той бързо взе решение и грабна преносима кислородна бутилка и маска с вграден интерком.

— Стой тук и наблюдавай камерата. Аз слизам долу.

— Сигурен ли си, че не искаш да дойда с теб?

— Да. Ако петното на скалата се промени, кажи ми.

— Какво мислиш?

— Вероятно инклузия в скалата, но не искам никой да слиза долу, докато не се уверя. — Мърсър взе каската си и изскочи от фургона.

Операторът на подемника слизаше от контролната кабина, когато Мърсър влезе в пещерата.

— Майк, включи асансьора и не напускай мястото си. Може да ми потрябваш да ме издърпаш нагоре бързо.

— Какво става? — попита работникът и отново седна на столчето в кабината.

— Вероятно проникване на вода от високото налягане. — Мърсър затвори с трясък вратите на клетката и смътно чу предупредителния звънец преди асансьорът да започне да се спуска. Намести кислородната бутилка на гърба си и провери комуникационната връзка с Хардинг. — Чуваш ли ме, Ред?

— Силно и ясно.

— Има ли промяна?

— Все още нищо. Мислиш, че докладът е грешен и вече сме стигнали до водата, нали?

— Може би.

Прашинките в лъча на фенерчето му приличаха на снежна вихрушка, а после на виелица, докато се спускаше все по надълбоко. Видимостта беше девет метра, когато асансьорът стигна до подстанцията на двеста и четиридесет метра под земята.

Според доклада се намираха далеч от подземното езеро.

Мърсър не можеше да отхвърли предположението, че петното е вода, процеждаща се през земната кора. Налягането зад нея сигурно беше невъобразимо силно и каменният бент между водата и тунела нямаше да издържи още дълго. Ако беше вода, следващата поредица от дупки лесно можеха да преминат предела и всичко щеше да рухне в катастрофално наводнение. Може би дори в момента скалата се разпадаше и щеше да се срути.

Мърсър не можеше да рискува да изпрати хората си там долу, докато не разбереше какво става. Страхът, че може да пробият преградата към подземното езеро, беше поредният в дългия списък от опасности за миньора и малцина биха оцелели, за да разкажат за него. Миньорите се бояха от наводнение в шахтите повече, отколкото от срутване или пожар. Мърсър си спомни дългите три дни, които бе прекарал в Съмърсет Каунти, Пенсилвания, съветвайки местните експерти как да спасят шестима работници, попаднали в неочаквано наводнение. Изваждането им беше една от най-рискованите операции, които си спомняше.

Той се раздвояваше между необходимостта да бърза и предпазливостта, но както много пъти в живота му всеотдайността към работата го мотивираше. Мърсър хукна навътре в тунела. Ботушите му разплискваха локвите и стъпките му отекваха в затвореното пространство. Дъхът му излизаше със съскане зад маската на лицето. Лъчът на фенерчето на каската му танцуваше с всяка дълга крачка.

Ако бяха стигнали до вода, Мърсър трябваше да изкара хората от мината най-малко за тридесет и шест — тридесет и осем часа и да наблюдава скоростта на овлажняването, а след това трябваше да променят метода на взривяване. Попадането на вода толкова скоро щеше да ги забави драстично.

Вентилационната система пречистваше добре въздуха. Докато Мърсър се приближаваше към работната площадка, видимостта леко се подобри. Той мина покрай камерата.

— Виждам те, Мърсър — извика Ред по предавателя.

— Как изглежда задникът ми? — пошегува се Мърсър, за да намали напрежението в гласа на Ред.

— Голям заради работния комбинезон. Петното не се променя.

— Ей сега ще го разгледам.

Мърсър извади двуметров стоманен лост от шкафа за инструменти, вграден в един от по-малките електрически булдозери. Земята беше обсипана с камъни от експлозията. Някои бяха големи колкото двигател на кола, а други — колкото речни камъчета. Макар че таванът изглеждаше стабилен, Мърсър провери няколко пукнатини с лоста, за да се увери, че няма да се срути върху него. Той откърти няколко камъка и отскочи встрани да не го ударят. След десетина минути беше сигурен, че е безопасно да се приближи до петното. Ред се обади и му каза, че въздухът е чист и може да се диша. Мърсър махна маската от лицето си и изключи кислородния апарат на гърба си.

Лъчът на фенерчето му освети петното и се отрази в лъскавата му повърхност. Изглежда от подземното езеро наистина бе проникнала вода през микроскопични пукнатини в скалата.

Наведе се да го разгледа по-отблизо. Камъкът не беше мокър на допир и приличаше на змийска кожа. Мърсър се върна при кутията с инструментите, взе тебешир и очерта периметъра на петното — около шейсет сантиметра. Маркировката щеше да покаже дали в тунела прониква още вода.

Той клекна и разгледа петното, като дишаше бавно през устата, защото във вентилационната система продължаваше да влиза прах, и пет минути го наблюдава дали нараства. Ако се бе разширило дори само няколко милиметра, Мърсър щеше да изскочи от мината колкото е възможно по-бързо.

Гласът на Ред по предавателя най-сетне привлече вниманието му.

— Вода е, нали?

— Да, но няма признаци, че проникването продължава.

— Искаш ли да слезем там долу?

— Не. Дай ми още няколко минути.

Мърсър се съсредоточи върху купчините камъни, разппъснати от последното взривяване на Дони. Мокрото петно беше ниско долу в лявата страна на тунела и той използва лоста, за да разрови отломките там. Търсеше доказателства на каква дълбочина са пробили подгизналата скала. Не искаше да рискува живота на хората в шахтата, затова напрегна сили да претърколи сам по-големите камъни. Тялото му скоро се обля в пот.

След десетина минути намери първия мокър камък, който беше по-тъмен от останалите наоколо и мазен на допир. След като видя как изглежда хидростатично променената скала, той откри още няколко такива камъка по-нататък в тунела. Рандъл очевидно не бе обърнал внимание на доказателствата за процеждането на вода, когато бе пробивал дупките за последните експлозиви. Екипите обикновено взривяваха три пъти по време на смяната си и Мърсър се запита колко пъти Рандъл съзнателно е рискувал живота на хората си, като е пробивал опасната скала. Усети, че тялото му се изопва от гняв.

— Ред — извика той по предавателя, — изглежда когато Дони е пробивал дупките за последните взривявания, е знаел, че ще стигне до вода. Събери екип да проверят отломките, който е изкарал горе по време на смяната си. Искам да знам дали има и други мокри камъни.

— Прието. Нещо друго?

— Да. Никой да не слиза долу без моя изрична заповед. Приготви преносимия сеизмограф. Ще измеря точно работната шахта. Струва ми се, че се държи, но може да има трусове, които не усещам.

— Добре.

— И намери Рандъл Дръжката.

Мърсър се върна при скалата и премести камерата по-близо до влажното петно.

То не се беше увеличило и не бе излязло извън очертанията на тебешира. Намалявайки налягането на скалата върху езерото, те изглежда не бяха увеличили притока на вода. Мърсър се успокои, отново се наведе, доближи лице на единдва сантиметра от лъскавия камък, изплези език и близна грапавата повърхност.

И в следващия миг се дръпна назад от алкалния вкус.

— Какво е това, по дяволите? — Той близна друго място, за да бъде сигурен, че възприятията не го лъжат. Водата, проникваща от недрата на земята, беше солена, а би трябвало да бъде сладка и бистра като планински извор, след като се филтрираше през стотици метри скали. — И не само е солена, а и има привкус на морска вода — озадачено добави на глас Мърсър.

Мърсър накара всички да работят през следващите три часа. Пренебрегвайки забраната на Айра да привличат внимание, той нареди да запалят всички лампи, докато работниците претърсваха камъните, изкопани наскоро от мината. Нямаше мокри петна и гневът му леко започна да намалява.

Замаян от съня и раздразнителен, че са го събудили, Дони Рандъл настоя, че не е видял вода, когато хората му са пробивали последните дупки по време на смяната, и доказателствата изглежда подкрепяха твърденията му, че е невинен. Камъните, извадени преди последното взривяване, не бяха влажни. Ругатните на Рандъл се бяха превърнали в подигравателни забележки, когато Мърсър призна, че е сгрешил в твърдението, че Дони е изложил хората си на риск.

Рандъл седеше във фургона с командния център. Беше с долнище на анцуг, тежки ботуши и кожено яке, облечено върху голите му рамене. Във фургона беше малко по-топло, отколкото навън, в пустинната нощ. Дони почистваше ноктите си със сгъваемо джобно ножче, когато Мърсър влезе. Боядисаната и намазана с брилянтин коса на Рандъл блестеше на светлината на неоновите лампи. Той видя Мърсър и свали краката си от бюрото.

— Не намери нищо, затова се връщам в леглото. — Рандъл се изправи пред Мърсър в опит да го изплаши. — Май докторската ти степен, хонорарът от хиляда долара на час и фактът, че Айра Ласко те мисли за бог, не означават много, а?

Мърсър изтръпна. Не съзнаваше, че Рандъл знае толкова много за него.

Дони се изсмя, тълкувайки погрешно неволното му движение.

— Следващият път когато искаш урок по минно дело, ела при мен и попитай и аз ще ти кажа как се правят нещата. — В очите му отново блесна хищническа злоба и той заби пръст в гърдите на Мърсър. — И ако още веднъж се усъмниш в способностите ми, по-добре бъди прав, защото ако сгрешиш отново, ще те скъсам от бой. Ясно ли е?

Мърсър не се замисли за физическото превъзходство на Рандъл. Единственото, което го възпря да не счупи пръста на Дони, беше вероятността това да го разяри още повече и фургонът да бъде разрушен по време на последвалото сбиване.

— Не мисля, че си толкова корав, колкото съм чувал — подигравателно добави Рандъл и презрително тръсна намазаните си с брилянтин коси.

Той беше на прага, когато гласът на Мърсър го спря.

— Сгреших за теб, Дони. Извинявам се.

— Така по ми харесваш — засмя се Рандъл. Лицето на Мърсър остана безизразно.

— Ти си не само най-тъпото копеле, което познавам, но те наблюдавах как оглеждаш мъжете и разбрах, че си използвал дръжката на кирката върху миньорите в Африка, защото си и сексуално сбъркан.

Рандъл премига, докато схване обидата. Мърсър сякаш видя как мислите рикошират в главата му като топче за пинг-понг между две хилки. Точно когато очите на Дони се уголемиха от прозрението, във фургона влязоха Ред Хардинг и още пет-шест души. Бяха приключили с преравянето на отломките от мината и нямаха представа в каква ситуация попадат.

Рандъл мълча още миг и явно реши да подмине забележката, но хвърли убийствен поглед на Мърсър, който знаеше, че всичко ще свърши дотам, и се усмихна на прозрачността му.

— Какво стана? — попита Ред, след като Рандъл излезе.

— Дони изрази разочарование от преценката ми за неговия характер.

— Какво? Мърсър се ухили.

— Рандъл се опитваше да докаже, че може да пикае по-надалеч от мен.

— Ясно — отвърна жилавият тексасец. — Готови сме да монтираме сеизмографа. Ще ти трябва помощ. — Той посочи монитора, който показваше мокрото петно. — Не се е уголемило, затова мисля, че може набързо да слезем долу.

Фактът, че през скалата не продължаваше да прониква вода, успокои само донякъде Мърсър. Той се тревожеше много повече за произхода на водата, макар че не бе споменал нищо по този въпрос. Смяташе да се придържа към първоначалното си решение да не пуска работниците в мината най-малко един ден.

— Добре. Ти ще дойдеш ли?

— Разбира се, по дяволите! Мърсър кимна одобрително.

— Вземи още някого. Ще се срещнем при подемника след десет минути.

— Ще се обадиш ли на адмирал Ласко?

Мърсър протегна ръка към закодирания сателитен телефон на бюрото.

— Това е следващата задача в списъка ми. — Той изчака мъжете да напуснат фургона и набра номера.

— Ласко.

— Обажда се Мърсър, Айра. Стигнахме до вода.

— Лошо ли е положението? — след миг на стъписване попита адмиралът.

— Само едно малко мокро петно. Не се уголемява, нито през него се процежда вода.

Прозрението изведнъж осени Ласко.

— Нали не сте пробили пещерата?

— Не. Дотам има още осем метра, но водата изглежда е излязла от кухината, ако съдим по онова единствено петно.

— Това нещо обичайно ли е?

— Трудно е да се каже — след кратко мълчание отвърна Мърсър. — Всичко зависи от налягането на водата, пропускливостта на скалата, откога е там водата…

— Какво общо има всичко това? — прекъсна го Айра.

— За няколко милиона години водата прониква през всичко. Ако знам кога е запълнена кухината в земята, ще имам представа колко бързо се движи водата.

— А, да.

— Поставих камера да наблюдава мокрото петно и след малко ще монтираме преносим сеизмограф да следи стабилността на скалата.

— Добре. Колко души има долу?

— Николко. Това е единствената причина, поради която ти се обаждам. Докато не разбера какво става, не искам никой да работи на обекта.

Мърсър очакваше възражение, но Айра се съгласи.

— Добре. Колко време ще ти трябва? Два дни?

— Най-малко. Скалната преграда между тунела и подземното езеро е под напрежение и докато не преценя доколко е безопасно, не мога да рискувам живота на хората.

— Чакай малко, Мърсър. — Ласко закри с ръка телефонната слушалка, за да говори с някого в кабинета си.

Във Вашингтон беше девет вечерта и Мърсър се запита защо Айра работи толкова до късно.

— Да, ето ме. Виж какво, няма смисъл хората да стоят там два дни. Организирам хеликоптери да ги закарат във военновъздушната база Зона 51. Ще задържат служебния полет до Лас Вегас за вас и ще ви запазят стаи в хотел.

Мърсър се зарадва, но и малко се изненада, че Айра Разсъждава като него. От друга страна обаче, Ласко беше Добър администратор и знаеше как да изтръгва максимални постижения от подчинените си. Хората се нуждаеха от четиридесет и осемте часа в Лас Вегас, за да си починат след месеците непрекъсната работа. Мърсър се засмя.

— Страхотно! Преди няколко минути миньорите ме мислеха за герой, защото им дадох няколко дни отпуск, но ти ме надмина с отиването в Града на греха.

— Там може да ги контролираш в баровете за стриптийз които несъмнено ще посетят — пошегува се Айра.

Смехът застина на устните на Мърсър.

— Няма да замина с тях. Искам да остана и да наблюдавам мината.

— Отиваш с тях — също така сериозно каза Айра.

— Няма да стане. Не желая да обиждам хидролозите ти, но аз съм шефът тук, и ще се уверя дали тунелът е безопасен.

— Затова сме приятели, Мърсър — усмихна се Ласко. — Ти поемаш отговорността дори когато не е необходимо. И аз това правя цял живот. Иди в Лас Вегас, за Бога! Ще прочетеш докладите на хидролозите, когато се върнеш. Нает си да прокопаеш тунела, а не да контролираш целия проект. Освен това ще мога да доведа доктор Худ или доктор Мари найрано вдругиден.

— Не искам никой да влиза в мината — настоя Мърсър. Професията му включваше знания и по хидрология, но беше съгласен, че Грегър Худ познава тази област много по-добре от него. Нямаше какво да прави до пристигането му, освен да гледа мониторите на компютрите. И независимо дали ще бъде в мината или в Лас Вегас, нищо не можеше да попречи на водата да прониква през скалната преграда, ако вече беше нестабилна.

— Ще поставя пазачи на обекта. Никой няма да влиза и да излиза. Почини си два дни. Ако наистина сме толкова близо до подземната пещера, ти и момчетата го заслужавате.

— Добре — склони Мърсър и почувства, че се отпуска. — Печелиш.

— Хеликоптерите ще бъдат там след половин час. Полетът от Зона 51 до Лас Вегас е само петнадесет минути. Чакай. Айра отново закри с ръка телефонната слушалка, за да говори е някого в кабинета си. — Добре, благодаря! Мърсър, имай запазена стая в хотел „Луксор“. Извинявай, че не е апартамент, но пътуваш с държавни пари. Ще се опитам да се измькна от Вашингтон и да се срещна с теб, когато доктор Худ и доктор Мари пристигнат.

— Хубаво. Ще се видим след два дни. Ако кажеш на Хари, че съм в Лас Вегас, ще те убия.

В списъка с най-важните неща в живота на Хари Уайт хазартът беше след пушенето и пиенето, но преди яденето и къпането. Мърсър смяташе да му се обади от хотела, за да го подразни.

Айра се засмя.

— Има груби шеги, има и откровена жестокост. Присъствието ти там се смята за държавна тайна. Ще бъдеш в безопасност.

Мърсър стана от стола и тръгна към входа на мината. Спомни си, че искаше да каже на Айра за солеността на водата, но реши, че това може да почака, докато разговаря с Грегъри Худ. По всяка вероятност този детайл не означаваше нищо и щеше да установи, че хидрологът е имал опит с подобни аномалии по време на свои предишни анализи.

Ред чакаше заедно с един друг миньор, Кен Портър. В краката им беше тридесет и пет килограмовият брониран куфар със сеизмографа и батериите. Те го вдигнаха за дръжките и тръгнаха след Мърсър към подемника. Никой не пророни дума, докато клетката се спускаше в мрака. Обикновено миньорите запълваха времето си с шеги и вицове или игри със зарове, докато слизаха в по-дълбоките шахти, но тримата бяха сериозни и напрегнати, защото много добре съзнаваха риска.

Когато стигнаха до подстанцията, Ред и Кен сложиха сеизмографа на трактора влекач, а Мърсър се настани на седалката и включи електрическия мотор, като продължи да поддържа връзка с миньора на повърхността, който следеше за промени в работната шахта. Спря трактора още преди да се приближат до края на тунела, защото и най-леките вибрации на тежките гуми върху неравната земя можеха да задействат катастрофално срутване. Оттам тръгнаха изключи-телно предпазливо, като сапьори, които ще обезвреждат бомби.

Ред и Кен носеха сеизмографа, навели глави от тежестта му. Мърсър въртеше глава насам-натам, така че лампата на каската му да осветява пода, тавана и стените. Ботушите им скърцаха по осеяния с камъни тунел.

Мърсър се приближи до мокрото място и остана доволен че камерата не е излъгала. Петното бе останало в тебешире-ните очертания.

— Да монтираме сеизмографа и да се махаме оттук — каза той и посочи къде иска да го сложат.

Двамата с Ред се заловиха с трудния процес да настроят сеизмографа и да вкарат в него същия информационен кабел, който пренасяше картината от камерата на повърхността. Кен Портър огледа скалата, за да провери дали има дру-ги мокри петна.

— Мамка му! — неочаквано извика той и се дръпна назад. Мърсър вдигна глава.

— Какво има?

— Неексплодирала бомба.

Тялото на Мърсър се смрази. Кен бе намерил експлозив, който не се беше взривил заедно с останалите. Той посочи към една от петсантиметровите дупки, пробити от екипа на Дони Рандъл. От този ъгъл Мърсър не виждаше какво има вътре. Кен бе осветил с миньорската си лампа триметровата на дълбочина дупка и бе видял синята опаковка на експлозива „Товекс“.

— Отстъпи назад бавно и внимателно — каза Мърсър. „Товекс“ беше един от най-надеждните разрушителни взривове на пазара и той не искаше да рискува.

Кен Портър отстъпи назад няколко крачки. Очите му бяха приковани в черната дупка в тъмния камък. Той се отдалечи от отвора, за да излезе от обхвата на евентуалната експлозия, и се намираше на шест-седем метра оттам, когато зарядът се взриви.

Дупката не беше затрупана отново, за да ограничи силата на взрива, и експлозията изригна като отработили газове на ракетен двигател — кипяща плазма от газ и пламъци, които стрелнаха в тунела в уголемяващо се огнено кълбо. Ударна вълна повали Кен на земята.

Мърсър и Ред също бяха блъснати от взрива. Никой не чу предупредителните викове на другия, защото ушите им заглъхнаха от мощната детонация. Мърсър се изправи пръв, олюлявайки се от кънтенето в ушите си. Той хукна към Кен, но спря. Онова, което видя на потрепващата светлина на лампата на каската си, беше неописуемо.

Мястото около димящата дупка потъмня като уголемяващо се петно от разляно мастило. Вследствие на огромното налягане водата изпълваше микроскопичните кухини в скалата, процеждайки се като пот от пори. Отначало повърхността изглеждаше само влажна, а после заблестя. За няколко секунди се образуваха капки, които започнаха да се процеждат от камъка.

Примитивната част на мозъка му каза да забрави за другите и да бяга, но Мърсър устоя на изкушението. Без да откъсва очи от предвестника на неизбежното наводнение, той протегна ръце към Кен Портър и преметна на рамото си изпадналия в безсъзнание миньор. Ред Хардинг също се бе изправил и се бе вторачил във водата, извираща от скалата.

— Да вървим! — с всичка сила изкрещя Мърсър, но гласът му прозвуча глухо и слабо дори в собствените му уши.

Ред най-после видя, че Мърсър тича към него, излезе от шока и побягна в тунела. Водата зад тях връхлиташе яростно върху камъка, изследвайки най-тесните пролуки, докато намери най-слабото място. От дупката бликна струя с диаметър пет сантиметра и блъсна сеизмографа. За миг водата се разпени около бронирания куфар, но силата й беше твърде голяма, за да бъде спряна от такова незначително препятствие. Тежкият куфар започна да се плъзга по пода, отначало бавно, после набра скорост. Ред имаше петнадесет метра преднина, но преобръщащият се куфар едва не го събори, докато мощната струя го тласкаше в тунела. Шумът се засили, когато дупката се разшири и в шахтата нахлу още вода. Мощта й беше по-голяма, отколкото на пожарен маркуч. Мърсър разбра, че ако струята го докосне, най-малко ще го повали на земята, но по-скоро ще откъсне крайни-ка, който закачи.

Двамата бягаха, преследвани от безмилостния потоп. Нивото на водата се повиши и в тунела започнаха да пулсират вълни. След сто и петдесет метра водата стигна до коленете им. Ред погледна Мърсър и видя в очите му решителност да се бори въпреки намаляващия шансМилиардите тонове вода зад тях притискаха скалата, търсейки излаз от подземното езеро. Дупката се разширяваше и струята бликаше с такава сила, че потокът се извисяваше на петнадесет метра във въздуха преди да падне на земята. Вод-ният стълб мина покрай трактора влекач като прииждаща река и го повлече.

Кен тежеше на раменете му и Мърсър едва настигаше Ред, но преданият тексасец не го изостави. Те се движеха един до друг, докато водата се покачи до кръста им. Скоростта на потока ги влачеше и заплашваше да ги събори. И двамата знаеха, че падането означава смърт.

След осем минути, които им се сториха цяла вечност, Мърсър видя светлините на подстанцията и чу как водата се излива като водопад в дълбоката шахта — оглушителен звук, който разтърсваше земята. Ако успееха да стигнат до подемника, може би щяха да бъдат изтеглени нагоре преди камъните от бента на подземното езеро да се срутят.

Надеждата на Мърсър обаче угасна.

Водата беше твърде много, налягането — твърде голямо, Вместо да рухне на секции, целият тунел се срути едновременно. Стената от вода изпълни всеки квадратен сантиметър на затвореното пространство — плътна бариера, движеща се с шейсет и пет километра в час.

От срутването се образува огромна вълна, която се стрелна в потока. Мърсър и Ред бяха заварени напълно неподготвени.

Като при цунами водата ги блъсна и ги понесе по течението. Мърсър изпусна Кен Портър, когато се удари в стената. Сблъсъкът изкара от белите му дробове последната скъпоценна глътка въздух.

Той успя да се надигне и се изправи. Тъмната вода спадна от предишното си ниво и Мърсър тръгна със залитане. Знаеше че мощният прилив е само прелюдия. Ред се появи на повърхността на няколко метра от него. Дишането му беше затруднено и не можеше да фокусира погледа си. Този път Мърсър не пренебрегна инстинктите си. Ако се заловеше да търси Кен, със сигурност щеше да изгуби Хардинг.

Той сграбчи по-дребния мъж за гърба на работния комбинезон, така че главата му да е над водата, и хукна в тунела като разярено животно. Наводнението беше отнело живота на един човек и Мърсър нямаше да му позволи да убие и втори. Беше изпуснал каската си с лампата, затова се съсредоточи върху далечното съзвездие от светлини около подстанцията. Край раменете му свистеше силен вятър, предвестник на урагана от мощната струя, връхлитаща върху тях.

Ако подът на подемника не беше от метална мрежа, през която водата се стичаше в шахтата, тунелът вече щеше да бъде наводнен до тавана. Спасението обаче беше нож с две остриета — ако се намираха в клетката, когато удареше голя-мата вълна, телата им щяха да бъдат смазани в тежката мрежа.

Мърсър извървя последните крачки до подстанцията и се остави течението да го понесе към асансьора. Добра се до пода на клетката и се изправи на колене. Гърлото го заболя от поглъщането на толкова много вода, а очите му пареха от солта. Мърсър натисна с длан бутона за нагоре и се обърна така, че да вижда тунела. Подемникът започна да се издига.

Водата се процеждаше през мрежата на пода. Мърсър обаче почти не забелязваше това. Той видя как лампите на стените примигваха и после се скриваха под водата. До повърхността оставаха шейсет метра.

Трийсет.

Петнайсет…

Асансьорът бе изминал едва три четвърти от пътя си догоре.

Приливната вълна се разби в подстанцията и запълни всеки ъгъл, търсейки свободно пространство. Сякаш усетил отдушник, потокът се отправи към асансьорната шахта, блъсна се в стената и изригна като гейзер от пода на клетката.

Мърсър и Ред бяха повдигнати във въздуха, блъснати в мрежестия таван и приковани там, докато подемникът ги изкара от водата. Двамата паднаха на пода, без да могат да повярват, че са живи.

Водата в шахтата под тях бучеше в плътна зеленикава завеса. Същински подземен Ниагарски водопад.

— Добре ли си? — задъхано попита Мърсър. Ред кимна.

— Ударих главата си, счупих няколко ребра и може би изкълчих китката си, но съм добре. Кен?

На Мърсър му бе необходима минута, за да превъзмогне факта, че е загубил един от хората си. Колкото и да му беше неприятно, Кен не беше първият, когото бе изгубил под земята, и вероятно нямаше да е последният, докато продължаваше да работи по специалността си. Такава му беше професията.

— Той е в списъка на загиналите.

Ред вдигна два пръста, а после три и накрая само палците си. Двама оцелели от трима беше добре, като се имаше предвид какво бяха преживели.

— Искам да те питам нещо — каза той, приглаждайки косата си, за да изцеди водата. — Забеляза ли, че вкусът е като на морска вода?

— Да.

— Имаш ли обяснение? Мърсър поклати глава.

Подемникът продължаваше да се издига към повърхността.