Предсказанието

НА БОРДА НА „МОРСКИ НАБЛЮДАТЕЛ II“ТИХИЯ ОКЕАН, ОСЕМСТОТИН КИЛОМЕТРАЮГОИЗТОЧНО ОТ ОСТРОВ МИДУЕЙ

Чарли Уилямс никак не харесваше положението си. Но вината си беше негова. Не беше забелязал как опонентът му премести фигурите си и взе топа му. Царицата му беше притисната от двата коня на противника и Чарли губеше играта. Единствената му утеха беше, че това е едва петата му партия шах и на третия помощник-капитан на кораба Джон Карлайл му бяха необходими петнадесет хода повече, за да го победи, отколкото предишния път.

Спирит, съпругата на Чарли, долови отчаянието му и вдигна глава от книгата, която бе взела от малката библиотека на кораба — биографията на Алфред Уоткинс, откривателя на геомагнитните линии в Англия. Освен блясъка на уредите и сиянието на преносимия компютър на Чарли, където се играеше шахът, нейната лампа даваше единствената светлинка на мостика на „Морски наблюдател II“. Нощта отвъд големите прозорци беше беззвездна, а океанът — спокоен. Вратата беше отворена и тропическият бриз отвяваше озонния мирис на електрониката.

— Чарли — рече тя с глас, който можеше да я направи богата или момиче от телефон за секс услуги, — неприятно ми е да ти го кажа, любими, но макар че най-силната фигура в шаха е женска, самата игра се основава на женомразки представи за класова борба, в която целта е да поддържаш живота на безсилен цар и да жертваш пионките, без да се интересуваш какво означават в реалния свят. Според мен е хубаво, че губиш. Това означава, че си просветен.

— Означава — отвърна Чарли, без да откъсва очи от компютърната игра, — че съм заклет монархист, който ако беше цар, щеше да убие царицата, без да му мигне окото, ако това би го задържало на власт още няколко минути. Какво ще кажеш, Джон?

Третият помощник-капитан наближаваше петдесетте. Дъщеря му беше малко по-млада от Спирит и той мислеше, че Чарли е сполучил в брака си. Спирит представляваше убийствена комбинация от категорично мнение, желязна воля и абсолютно никакво търпение. От друга страна, имаше циганска красота и очевидно обичаше Чарли с цялата си душа и сърце. Карлайл зашари по клавиатурата, за да засили атаката си срещу царя на Чарли, като придвижи офицера си през две трети от шахматната дъска.

— Мисля, че тъй като вие двамата очевидно никога не спите и нямате нищо против да ми правите компания по време на нощната смяна, ще се въздържа от отговор, за да не ме изоставите.

— Дипломатичност от страна на шахматния войник — присмя му се Спирит. — Може би и ти си малко просветен.

— Аз съм много неща — усмихна се старият морски вълк, — но ти си първата, която ме нарича просветен.

Изследователският кораб „Морски наблюдател“ беше собственост на консорциум от Калифорнийския университет и се използваше за изучаване на световните океани. Повечето му пътници бяха млади, наскоро дипломирали се висшисти, които не знаеха много извън специалността си, а екипажът се състоеше от опитни моряци, мнозина с военна подготовка, наслаждаващи се на спокойната скорост на кораба в морето почти десет месеца всяка година.

Това пътуване беше петото за Карлайл и второто за Чарли, но първо за Спирит Уилямс, която втора година учеше за докторска степен и изучаваше въздействието на глобалното затопляне върху дълбокоокеанските течения. Чарли беше нов член на поддържащия персонал на дългия осемдесет метра плавателен съд и отговаряше за „Тритон“ — свръхмодерните водолазни костюми, които приличаха на комбинация между средновековна броня и Мишелин Мен от анимационния филм. Освен това беше зачислен като лоцман на „Скокльо“ — триместната подводница, съхранявана в специален гараж на кърмата на „Морски наблюдател“.

Чарли и Спирит се бяха запознали преди шест месеца и се бяха оженили само четири седмици по-късно. Той бе израснал в Южна Калифорния и бе запазил мускулестото телосложение и тена си на дългогодишен сърфист. Гъстата му разрошена коса, изрусяла почти до бяло от слънцето, беше започнала да губи лъскавината си и да става по-естествено руса, но върхът на носа му бе останал червеникав. Чарли беше двадесет и осем годишен и бе навлязъл в света на дълбоководните подводници, защото бащата на съквартиранта му в колежа притежаваше компания, която ги проектираше и произвеждаше в склад в Лонг Бийч. Докато учеше, Чарли работеше за него през пролетните ваканции и след като завърши, беше нает на пълен работен ден. Той беше спокоен и сговорчив, живееше ден за ден и не се интересуваше от нищо, освен от непосредствените задачи. Не гласуваше на избори, не беше ходил на църква от дете и за малко неща имаше категорично мнение.

Спирит Уилямс беше пълна негова противоположност. Косата и очите й бяха черни, а кожата — бяла, и както подсказваше името й3, притежаваше богата душевност.

Беше израснала в хипарска комуна край Монтерей и отгледана от родители, които така и не приеха, че шестдесетте години на XX век са безвъзвратно отминали. Майка й имаше индиански произход и беше акушерка и заклинателна, а баща й отглеждаше най-силната марихуана в щата. Те я бяха възпитали да живее семпло, в света на природата. Спирит мислеше, че земята е Гея, жив дух, а човечеството се намира не на върха, а на дъното на световния социален ред. За разлика от съпруга си тя твърдо вярваше в цял списък от възгледи и принципи и се интересуваше от опазването на околната среда, феминизма, правата на животните, на децата, на местни те американци, на затворниците и почти във всяка друга хуманна кауза. Спирит беше двадесет и пет годишна и вече бе арестувана за разбиване на прозорците на голям индустриален концерн в Сиатъл и пръскана с лютив газ на протест при среща на върха във Вашингтон.

— Щом не знаеш шах, на какво си играла като малка? — обърна се Карлайл към нея.

Спирит отбеляза страницата, до която беше стигнала, с перо от бухал.

— Типични детски игри. Например на стражари и апаши.

— Каубои и индианци? Тя кимна.

— На криеница. — Спирит се усмихна. — А по-късно и на доктори.

Карлайл се замисли, докато тълкуваше какво означава това, и се стъписа от безсрамието й.

— На доктори?

— Да. Сякаш дъщеря ти не е играла на това.

— Може, но е проявила тактичност и не ми е казала.

— Обзалагам се, че си от онези бащи, които не знаят кога момиченцето им за пръв път е имало менструация, но знаят точния ден и час, когато синът им се е надървил за пръв път.

Джон можеше да се обиди, но знаеше, че тя не иска да каже нищо лошо със забележката. Спирит просто си говореше така и той й го върна.

— На осемнадесети юни, в седем и двадесет и една минути сутринта.

Тя повдигна вежди в знак на интерес.

— Може би трябва да се запозная с него.

Карлайл погледна смутено Чарли, но съпругът бе свикнал с флиртуването й и гледаше електронната шахматна дъска, за да види дали има надежда за бягство и да реши какъв да бъде следващият му ход.

— До всички кораби, до всички кораби! Говори корабът на Съединените американски щати „Смитбек“. Мейдей, Мейдей, Мейдей!4

— Гласът от високоговорителите беше ясен и тримата на мостика чуха страха на моряка.

Джон Карлайл грабна слушалките на радиопредавателя.

— „Смитбек“, „Смитбек“, „Смитбек“. Кажете координатите си и каква е аварията.

— „Морски наблюдател“, упълномощени сме от Тихоокеанското командване да подадем сигнал за бедствие и да поискаме незабавна помощ.

Карлайл си представи сценария. Кораб на американския военен флот беше в беда, но въпреки това екипажът трябваше да иска разрешение да помоли за помощ.

— „Смитбек“, моля, съобщете координатите си и каква е аварията — спокойно повтори Джон и през рамо каза на кормчията филипинец да уведоми капитана Пери Джакоби и да го извика на мостика.

— Блъснахме се в айсберг. В кораба влиза вода, но засега помпите се справят.

„Господи!“ — помисли Карлайл. Сигурно получаваше блуждаещ сигнал от водите на Арктика или Антарктика, отразил се някъде в атмосферата — нещо, което често се случваше. По този начин радиолюбителите разговаряха с колегите си в другия край на света. „Морски наблюдател“ едва ли беше най-близо, за да окаже помощ. Всъщност, в зависимост от позицията на военния кораб, можеше да минат няколко дни, докато спасителите стигнат до него.

— Намираме се на 21.21 градуса северно и 173.32 западно… Карлайл ядосано поклати глава и престана да слуша. Това беше фалшив радиосигнал за бедствие — морската версия да изкрещиш в препълнен театър, че има пожар. Някакъв кретен с мощен радиопредавател се преструваше на потъващ американски кораб, но беше твърде глупав, за да осъзнае, че според координатите се намира в тропически води само на сто и петдесет километра от „Морски наблюдател“. Блъснат от айсберг, как не!

— Тук е „Морски наблюдател“ — строго каза Джон. — Нарушавате морския закон и подлежите на съдебно преследване, ако не престанате да подавате фалшив сигнал за бедствие.

От високоговорителите се разнесе друг глас, по-уверен от онзи на нервния радист.

— „Морски наблюдател“, говори командир Кенет Галоуей, капитан на „Смитбек“. Това не е шега. Ние сме товарен кораб на американската флота и се блъснахме в айсберг. Не го видяхме на радара. Изскочи от водата точно пред нас. Нямахме време за маневри да избегнем сблъсъка. Отначало помислихме, че е подводница, но айсбергът се натроши на парчета.

По радиовръзката Карлайл и другите чуха тревожен вой на сирени и панически викове на обезумели хора на закъсалия кораб. Джон се зае да изчислява курса.

— Съжалявам за недоразумението, капитане — отвърна той. — Намираме се на седем часа път от вашата позиция и потегляме към вас. Какво е положението?

— Отначало пораженията не изглеждаха сериозни. Помпите се справят с притока на морска вода и заковахме дупките с дъски, но въпреки това изглежда потъваме. Спуснали сме се с метър и двайсет за последните тридесет минути. Ако продължаваме така, след седем часа ще бъде късно.

През минутата, докато помощник-капитанът на „Морски наблюдател“ обмисляше положението, на призива за помощ отговориха три други кораба в района — два контейнеровоза, пътуващи от Япония за Лос Анджелис, и малък танкер с бензин за остров Уейк. Те не бяха по-близо от изследователския кораб, но капитаните им заповядаха на екипажите да се отклонят от маршрута си, за да предложат помощ. От остров Мидуей излетя военноморски патрулен самолет.

Карлайл не постави под съмнение думите на Галоуей. Щом капитанът твърдеше, че корабът му потъва, значи се случваше точно това. Хрумна му, че може да не са забелязали някоя пробойна, но това беше малко вероятно. Ремонтните екипи на военните кораби бяха добре обучени и не биха допуснали подобен елементарен пропуск.

— Какво означава това? — попита Чарли. Спирит беше до него и държеше ръката му.

Джон почти бе забравил за присъствието им.

— Не знам.

— Мейдей! Мейдей! Мейдей! — отново изкрещя радистът. — Потъваме бързо. Носът е във водата. Говори „Смитбек“. О, Господи! Исусе! Морето! Морето започна да гори!

От високоговорителите се разнесе приглушена експлозия. Чу се още един писък и после тътен на вода. Накрая настъпи тишина.

В продължение на шест часа и четиридесет минути, докато „Морски наблюдател П“ стигна до последните известни координати на „Смитбек“, Джон Карлайл продължи да предава по радиото, без да получава отговор. Противолодъчният боен самолет „Р — 3 Орион“ от Мидуей вече бе докладвал, когато изследователският кораб стигна до мястото. Един час след последното обаждане на „Смитбек“ „Орион“ не бе намерил останки, нито отломки или дори мазно петно.

Товарният военен кораб сякаш никога не бе съществувал.