Предсказанието

НА БОРДА НА „ПЕТРОМАКС ЕЙНДЖЪЛ“ ПО КРАЙБРЕЖИЕТО НА ЛА ПАЛМА

До Мърсър се приближи матрос, който теглеше малка лебедка на колела. Двамата извадиха ядрената бомба от боеприпаса. Оръжието се залюля и увисна като гирлянд в края на кабела. Абсурдността на тази мисъл накара Мърсър да се усмихне.

— Какво толкова смешно има, докторе? — попита морякът.

— Фойерверки за Коледа, а?

Те закараха бомбата до контейнер на кърмата. Пепелта бе натежала върху вълните и корабът стоеше неподвижно. Пожарните маркучи бяха насочени към задната част, за да отворят място в калта, така че да се улесни спускането на водолазите в морето. От сигналните светлини се виждаше, че валежът от пепел и дъждът намалява. Небето се бе прояснило и имаше цвета на тъмно олово.

Мърсър предаде количката на друг моряк и отвори вибриращия си мобилен телефон. Сигналът беше силен и ясен.

— Имаш сериозно влияние над президента — без предисловие каза Айра.

— Какво стана?

— Опитвам се да се свържа, за да ти кажа, че той реши да изчака до утре, за да направи изявлението.

— Съмнявам се, че това се дължи на моето влияние — отвърна Мърсър, зарадван от новината. — Да се изчака дневната светлина, за да се започне евакуацията, е по-логично, отколкото да й даде начало в единадесет през нощта.

— Разполагаш с пет часа. Ако успееш да взривиш бомбата и да предотвратиш свличането, президентът няма да обяви евакуация. Пристигна ли?

— Преди две минути. Използването на УМБ беше добра идея.

— Помислих, че това ще ти хареса. Ще се погрижим хората на западната страна на другите острови да не бъдат засегнати от вълните след взривяването на бомбата. Флотата измества блокадата. Един кораб ще остане в кордона, в случай че ти потрябва.

— А крайбрежието на Северна Африка? — попита Мърсър, изумен от нивото на координация, макар че беше в центъра на събитията.

— По-безлюдно е от обикновено. Обединените нации са свършили добра работа там. Готови ли са водолазите?

Мърсър не желаеше да знае подробности за реакцията на света към кризата, нито да отегчава Айра с нападението срещу Чарли Уилямс или че самият той ще се гмурне, за да постави бомбата.

— Да. — Мърсър не знаеше как да зададе следващия въпрос. Не му беше присъщо да поставя под съмнение успеха, но трябваше да се застрахова. — Виж какво, Айра, искам да ми направиш една услуга.

— Кажи.

— Ако не успеем и обявят евакуация, искам да се погрижиш за Хари.

— Вече го направих. Той и Дребосъка са напълнили с бензин колата ти и имат резервация в хотел до Линчбърг, Тенеси.

Изборът им не изненада Мърсър. В Линчбърг се намираше фабриката за производство на „Джак Даниълс“.

— Увери се, че ще заминат.

— Не се тревожи. Мисля, че ще отидат независимо дали президентът ще направи изявлението или не. Мърсър се усмихна.

— Тогава му кажи, че ако кучето му издраска кожените ми седалки, ще ги претапицирам с набръчканата му кожа.

— Добре. Трябва да затварям, Мърсър. Дръж ме в течение.

— Аз може да нямам връзка, но ще се погрижа Джим Маккензи или Тиса да са на разположение.

— Хубаво. Успех!

Мърсър прибра телефона в джоба на работния комбинезон, който Глас му беше дал. Скот стоеше до своя АВК и разговаряше със Спирит.

— Как е Чарли? — попита Мърсър. Тя го погледна гневно и не отговори.

— Все още е в безсъзнание — отвърна Скот, без да разбира враждебността й. — Инженерът му е прелял трето пликче кръвна плазма. Спирит казва, че цветът на лицето му е по-добър и кървенето е спряло.

— Хубаво.

Тиса излезе от контролния център. Спирит я погледна гневно и се обърна към Мърсър.

— Виждам, че не си чак такъв мъж, та да използваш водолазния костюм на Чарли — язвително подхвърли тя и се отдалечи.

— Казах ти — отбеляза Тиса.

— Опасявам се, че дълбоко грешиш за нея. Тя ме мрази в червата.

Тиса погали ръката му.

— Не знаеш много за жените. Това е лошо за теб. И добре за мен.

— Защо да е лошо за мен?

— Защото няма да разбереш женските ми номера.

Тиса и обещанието за връзка между тях го крепяха и му даваха сили въпреки сериозното положение и бремето, което тегнеше на плещите му. Закачливите й забележки го караха да забравя всичко друго. Той хвана ръката й и се обърна към Скот.

— Разполагаме с пет часа преди президентът да издаде заповед за евакуацията на Източното крайбрежие и да предизвика паника, която може да отнеме живота на хиляди хора. Бомбата ще се взриви три часа след като часовникът бъде активиран, а на мен ми трябва поне един час след експлозията, за да видя какви са резултатите.

— В такъв случай ни остава един час да извадим „Консей“и да поставим бомбата — недоволно измърмори Скот. — Времето не е много.

— Още една причина да тръгваме веднага. Как ще носим бомбата?

— Моят водолазен костюм ще поеме тежестта на кабела. Ще закачим бомбата на твоя колан. Жироскопите в скафандъра ще компенсират за добавената тежест и ще го уравновесяват.

— Добре. — Мърсър стисна ръката му.

Двама работници на „Петромакс“ им помогнаха да влязат във водолазните костюми. Преди да затворят задната част, Мърсър направи знак на Тиса да се приближи до него.

— Ще се видим скоро.

— Колко е часът?

— Осем и тридесет. Господи! Да не би оракулът да е предсказал нещо друго за днес?

— Не. Просто исках да знам. — Тя се усмихна и го целуна. — Ако не бях загубила на ферибота часовника, който ми подари, мисля, че щях да започна да го нося.

— Ще ти купя друг — обеща той.

Тиса отстъпи назад. Скафандърът на Мърсър беше затворен и херметизиран. Вентилационната система вече работеше, но му беше необходимо няколко пъти дълбоко да поеме въздух, за да напълни белите си дробове.

— Чуваш ли ме, Мърсър? — обади се Скот от своя „Тритон“.

— Силно и ясно. Джим, във връзка ли сме с контролния център?

— Чувам и двама ви. Всичко изглежда наред. Само кажете и ще ви пренесат до кърмата и ще ви спуснат.

— Дайте ни една минута — помоли Скот. — Мърсър, провери още веднъж моторите. Увери се, че всичко е в изправност.

Мърсър натисна с краката си големите педали в основата на скафандъра и беше възнаграден с бръмченето на съответния мотор. Тиса вдигна палец с пожелание за успех. И после се престори, че е смаяна от размера на бицепсите му, като стисна бронираната повърхност на водолазния костюм. Скафандърът беше твърде тежък, за да се движи във въздуха, затова Мърсър можеше само да й се усмихне, но тя не виждаше лицето му.

— Готови сме, Джим.

Един от техниците направи знак на Тиса да се отдалечи от тежката стоманена клетка, която щеше да спусне водолазите до входа на тунела. Преди да отстъпи назад, тя се наведе над завързаната за костюма бомба и остави отпечатък от червилото на устните си върху шлема на Мърсър. Лицето й беше на няколко сантиметра от неговото и той непогрешимо разбра думите, които Тиса произнесе.

— Обичам те.

В сърцето му нахлу адреналин. Но преди да успее да отвърне, кранът повдигна клетката и тя тръгна по релсите на палубата. Дъждът не можа да заличи отпечатъка от устните на Тиса върху пластмасата.

Мърсър прогони от съзнанието си мислите за нея и думите й, съсредоточи се върху предстоящата задача и провери мониторите на електронните уреди в долната част на шлема си. Нивата на захранването с кислород и охладителна течност бяха на зелено. На лицевата част се образуваха капки кондензация. Той настрои вентилационната система и се опита да диша по-бавно. Имаше предостатъчно кислород за гмуркането, но Скот и инструкторът му отпреди няколко месеца го бяха предупредили за по-сигурно да не вярва на показанията на уредите.

Двата костюма стигнаха до края на релсите и кранът повдигна във въздуха голямата клетка. Мърсър и Скот стояха неподвижно като статуи, докато мощната хидравлика ги издигна нагоре, пренесе ги над крана и ги задържа над разпенената вода. Мърсър видя океана под краката си.

— Джим, на позиция сме — съобщи по предавателя Скот. — Готови сме за потапяне.

Макарата с дебелия кабел беше занитена в основата на крана.

— Спускаме ви.

Кранът размота кабела и клетката се спусна под височината на палубата. След миг Мърсър видя името на кораба на кърмата. Във водолазните костюми не се усети нищо, когато водата започна да изпълва клетката и да се издига около краката им. Мърсър наблюдаваше как се покачва все по-високо. Лека вълна разплиска мръсна вода по шлема му и изми червилото на Тиса.

И после се потопиха. Водата беше тъмна и пълна с утайки. Прожекторите в горната част на клетката им осигуряваха шестдесет сантиметра видимост.

— Водата ще се избистри, когато се спуснем под пластовете пепел — отбеляза Скот.

Клетката и кранът изпълняваха ролята на асансьор и спуснаха водолазите в бездната, без да използват акумулаторите си. Когато мисията приключеше, те отново щяха да се качат в нея, за да ги издигне на повърхността.

Потъването продължи десет минути, но тъй като не можеха да се ориентират, им се стори много по-дълго. Водата все още беше тъмна. Налагаше се да действат почти слепешком.

— Джим, стигнахме до мястото — докладва Скот, след като включи мощните халогенни прожектори на скафандъра си. — Виждам отвора на вулкана. Намира се точно пред нас. Единственият проблем е, че температурата на водата се повиши на тридесет и два градуса.

— Костюмите ще издържат — увери го Джим.

— Знам, но не искам да се сваря жив в това нещо.

— Ще те сервираме като омар с масло и зърна царевица. Дори ще сложим снимката ти на салфетките.

— Извратено копеле!

Маккензи знаеше как да се шегува, за да намали напрежението.

— Отпуснахме сто и шейсет метра кабел от макарата и достатъчно шамандури, за да имате неутрална плаваемост. Продължете, когато сте готови.

— Прието — отвърна Скот и се обърна към Мърсър. — При мен е краят на кабела. Хвани се на около три метра по-назад. Не забравяй, че лостчето на палеца ти позволява да затвориш щипците, затова не е необходимо да натискаш.

Сглобките на „Тритон“ бяха изумително подвижни под водата благодарение на течността, с която бяха изработени. Мърсър вдигна ръка и хвана дебелия два сантиметра и половина кабел там, където Скот бе поискал, и после щракна механичните щипци, за да не се изплъзне.

— Готово.

— Да тръгваме.

Двигателните системи на костюма на Глас се включиха и забръмчаха. Той се повдигна от металната клетка и изчезна в мрака.

Мърсър натисна педала с пръстите на десния си крак. „Тритон“ полека се измъкна от клетката и навлезе във владенията, за които беше предназначен, неподвластен на налягането върху дебелата му алуминиева обвивка.

Водата се завихряше от витлата на гърба на водолазния костюм на Скот. Мърсър го последва във вулканичния тунел. Мехурчетата бавно се издигаха в подобната на бульон вода.

— Вътре съм — съобщи Глас, когато мракът погълна блясъка на прожекторите на скафандъра му.

Мърсър се движеше зад него, теглейки дългия кабел след себе си. Костюмът на Скот поемаше повечето напрежение от влаченето на кабела във водата.

— Температурата се повиши с пет градуса.

Мърсър не усещаше топлината. Скафандърът имаше вградена мрежа от тръби, по които циркулираше или студена, или топла вода в зависимост от условията. Чарли беше казал, че водолазът може да се чувства удобно в „Тритон“ при температури до сто градуса. Всъщност климатично контролираната система можеше да издържи и на повече, но пластмасовата лицева част на шлема щеше да се стопи при над деветдесет градуса.

— Как я караш, Мърсър?

— Няма проблем. — Жироскопите държаха „Тритон“ изправен, а Скот направляваше малкото им влакче, затова Мърсър трябваше само да поддържа равномерен натиск върху педалите на краката. Гмуркането беше много по-лесно от експедицията в наводнената мина МН — 2 с Букър Сайкс.

— Стигнахме до дълбочина шейсет метра.

Отговорът на Маккензи беше неразбираем.

— Повтори, Джим.

Шлемът на Мърсър се изпълни със статичен шум. Скот остана невъзмутим.

— Смущения от скалата. Имахме го предвид.

На стотина метра от отвора на вулканичното гърло температурата се повиши на петдесет и четири градуса и тунелът се стесни. Скот даде указания на Мърсър как да балансира скафандъра така, че „Тритон“ да се носи под ъгъл, за да намали височината си. Преди да извърши процедурата, Мърсър полетя към дъното и блъсна бойната глава в камъка.

— Яде пердаха, но продължи да тиктака — измърмори той.

— По-добре още да не тиктака.

Влизането им във вулкана беше забавено от тежестта и влаченето на кабела. Моторите на водолазния костюм на Скот прегряха, но вместо да ги чакат да се охладят, те размениха местата си. Мърсър пое водачеството и скафандърът му се натовари с по-големия дял от работата. Той не управляваше така умело, но успя да предпази „Тритон“ от повторно охлузване в стената на тунела.

Двамата минаха първия лек завой в иначе правия проход и видяха „Консей“. Обективите на камерите му бяха матови на потрепващата светлина на прожекторите и роботът изглеждаше мъртъв.

— Затова донесохме кабела. — Разстоянието между горната част на робота и тавана на пещерата беше един метър — недостатъчно, за да се промъкнат оттам с обемистите водолазни костюми. — Трябва да го измъкнем на по-широко място.

— Под водата сме вече двадесет минути — каза Мърсър. — Няма ли да стане по-бързо, ако отчупим горните подпори и махнем някои уреди, за да се промъкнем?

Скот не отговори.

— Скот, попитах няма ли да е… — Мърсър млъкна, когато чу, че Глас издаде някакъв задавен, клокочещ звук. — Скот? Скот?

Отне му минута, докато се завърти така, че да е с лице към партньора си. Прожекторите на водолазния костюм на Мърсър осветиха шлема на Скот, но лицето му не се виждаше. Скафандърът му беше пълен с гъст бял газ.

— Какво става, по дяволите?

Изведнъж Глас притисна лице до дебелата пластмаса. Очите му бяха замъглени от кървави сълзи, а езикът му се беше подул.

— Някъде стана късо съединение — с дрезгав глас каза той. — Усещам, че жиците горят.

Най-големите му страхове се сбъднаха. Скот Глас се сваряваше жив във водолазния си костюм. Кожата му се зачерви и се осея с мехури, докато огънят в краката му се разпалваше. Скафандърът му потрепваше конвулсивно от трескавите му опити да стъпче пламъците. Мърсър намали до минимум силата на звука на подводния си предавател, защото не можеше да слуша виковете на агония, макар че не се дръпна от Скот до последното му издихание.

Гневът му се засили, докато не виждаше почти нищо. Някой беше повредил водолазния костюм на Скот. Саботьорът отново бе нанесъл удар и този път Мърсър знаеше кой е.

„После ще си разчистя сметките!“ — помисли той гневно и се отмести от безжизненото тяло на Скот.

„Консей“ беше съставен от външна рамка с подпори и основно тяло с камери, сензори и двигателни системи. Мърсър хвана единия край на подпората и я откъсна от робота, а после започна да дърпа и да блъска, като режеше жиците с щипците и използваше огромната тежест на скафандъра си, за да изтръгва частите.

Лудешките му усилия бяха мотивирани отчасти от омраза, но предимно от страх. Беше напълно възможно някой да е пипал и неговия „Тритон“. Но нямаше да се върне. Бомбата трябваше да бъде занесена сто метра по-навътре във вулкана, а може да срути задържащите водата дайки, които заплашваха да разцепят острова по средата. Като се имаше предвид мощността на ядреното устройство, стотина метра не бяха много, но експертите по експлозивите бяха непреклонни. Те се опитваха да взривят планината както се събаряше сграда и поставянето на заряда на точното място беше от изключително важно значение.

Мърсър изтръгна горната част на „Консей“, хвърли зад себе си плетеницата от метал и жици и се покатери върху робота. Гърбът на скафандъра му се заклещи в тавана на тунела и го принуди рязко да се извърти. Краката му танцува ха по педалите, за да извлече и последната частица енергия. Мърсър успя да се освободи и се понесе към дъното. Движенията му бяха предизвикали буря от утайка и лицевата част на шлема му се замъгли от учестеното му дишане. Той увеличи тягата на моторите и започна да се придвижва навътре в гърлото на вулкана.

В шлема му прозвуча аларма и Мърсър огледа екраните на измервателните уреди. Температурата на водата се бе повишила на осемдесет и два градуса.

— Господи, не сега! — Той изключи пронизителната сирена и продължи напред, без да иска да признае, че започва да усеща проникващата във водолазния костюм топлина въпреки охлаждащата система.

Нямаше представа какво са направили със скафандъра на Скот, за да предизвикат пожара. Вероятно не беше свързано с таймер, защото и в двата „Тритон“ щеше да стане късо съединение едновременно. Предизвикало го беше нещо друго. Мърсър си спомни, че моторите на Скот бяха прегрели. Това ли беше причината? Или опъването на кабела бе задействало някакво устройство, което бе предизвикало пожара? Той погледна показанията за шестте мотора на водолазния си костюм. Всичките бяха на зелено.

— Не, по дяволите, не е това!

По време на тренировките Мърсър и Скот бяха разменили скафандрите си. Саботьорът знаеше, че Мърсър ще носи бомбата, но не и че ще използва водолазния костюм на Скот, а не другия, останал свободен след нападението срещу Чарли Уилямс. Повреждайки „Тритон“ на Чарли, саботьорът бе възнамерявал да убие Мърсър и да не му позволи да постави бомбата. Не беше необходимо да пипа и костюма, с който трябваше да се гмурне Скот Глас.

Времето го притискаше. Мърсър реши, че не трябва да се страхува от саботаж, и продължи да се придвижва в тунела. Сърцето му забави ритъма си и тялото му престана да се поти толкова обилно.

Стигна до дълбочина двеста и четиридесет метра, изключи моторите и си позволи да се отпусне на дъното. Температурата на водата беше деветдесет и три градуса. Във водолазния костюм все още беше поносимо, но той усещаше горещината. Освен това забеляза, че пластмасовата лицева част на шлема се замъглява.

Беше трудно да откопчае бомбата от колана си и когато най-после ги отвори, оръжието тупна на дъното.

Мърсър уви металните щипци около болта на капака и го развинти. Часовникът обаче остана запечатан. Изскочил бе само болтът. Мърсър изруга и се опита да хване все още прикрепения към бомбата капак, но щипците не можаха да се вкопчат здраво. Той отново изруга.

Нямаше инструменти.

— Мисли, по дяволите, мисли!

Трябваше му нещо по-твърдо и плоско, което да вклини в пломбата, и да отвори капака. Сгъваемото му джобно ножче би било идеално за целта. Острието му беше с точния размер.

„Острие — помисли Мърсър. — Някоя от перките на витлото на костюма.“

Той протегна ръка към едно от витлата на рамото си, но не можа да го достигне. Костюмът не беше чак толкова гъвкав. Нямаше време да се върне и да отчупи перка от скафандъра на Скот.

Мърсър легна напреки на тесния тунел, подпря краката си на стената и блъсна с гръб колкото можа по-силно. Ударът разтърси водолазния костюм и захранването прекъсна за миг, когато една от жиците са скъса. В краткотрайния мрак той видя слаба светлина, излъчваща се от недрата на вулкана. Лавата вече навлизаше в гърлото. Количеството очевидно не беше голямо, защото водата би закипяла, но беше достъчно. Мърсър продължи да блъска гърба на скафандъра си в скалата. Главата му се удари в остър ръб в шлема и от раната потече кръв.

На седмия път успя и усети, че един от предпазните кожуси на главния мотор изхвърча от костюма, понесе се по бавното течение и се спря в купчината от жици. Мърсър бръкна в защитната обвивка и изтръгна витлото.

Трите перки бяха дълги пет сантиметра и направени от волфрамова стомана. Изящната им извивка беше предназначена за максимално изтласкване напред с минимална съпротива. Без да се колебае, той пъхна острието в дебелия капак и го повдигна.

В малкото отделение имаше едно-единствено червено копче. Мърсър го натисна, без да се замисля, че току-що е активирал еквивалента на четири хиляди и петстотин тона тротил. Електронният екран на „Тритон“ регистрира температурата. Деветдесет и девет градуса. На тази дълбочина трябваше да бъде много по-висока, за да заври водата, но лицевата част на шлема му бавно започна да се топи. Гледката се замъгли, сякаш Мърсър се опитваше да отвори очи в пълен с хлор плувен басейн.

Блясъкът на лавата се виждаше дори на светлината на халогенните прожектори на водолазния костюм.

Мърсър затвори капака на бомбата и тръгна обратно по пътя, по който беше дошъл. Дори ако лавата потечеше над бомбата, защитният й кожух щеше да я предпази от термалната атака.

Единият мотор се влачеше безполезно зад него и управлението на костюма се превърна в предизвикателство, особено когато Мърсър осъзна, че другият главен мотор е повреден, и губи равновесие. „Тритон“ искаше да завие наляво и после надолу. Мърсър настрои баланса така, че скафандърът да е в хоризонтално положение и да му позволи да използва моторите за посоката, за да се изтласква напред. Имаше чувството, че едва пълзи в тунела. Щипките му се влачеха по дъното и утайката заслепяваше.

Магмата зад него продължаваше да навлиза в тунела и колкото и бързо да се придвижваше, Мърсър не можеше да избегне врящата вода. Дигиталният термометър отчете сто и три градуса. Лицевата част на шлема се бе превърнала във вълнообразна призма. Охладителната система се бореше да компенсира топлината. На лакътя му се образува гореща точка, която направи мехур на кожата му. В скафандъра се разнесе миризма на варено месо.

Шлемът издрънча в опустошените останки на „Консей“. Беше изминал стоте метра за петнадесет минути. „Петромакс Ейнджъл“ се движеше с максимална скорост дванадесет възела. Мърсър трябваше да им даде най-малко два часа, за да се отдалечат от мястото на експлозията и неизбежната вълна цунами, която щеше да последва.

Той се покатери върху робота, закачи се в плетеницата от жици, сряза ги с щипците и се измъкна. Повече от всичко друго на света искаше да изнесе трупа на Скот на повърхността, но нямаше как да го направи. Без да бъде контролиран от оператор вътре, водолазният костюм можеше да се заклещи в тясното гърло на вулкана и да задържи и двата на място.

Мърсър сложи ръка на гърдите му.

— Съжалявам — промълви той, измъкна кабела от Скот, хвана го здраво и го дръпна с щипците.

Реакция не последва. Мърсър дръпна отново, този път по-силно, и изведнъж усети, че го изтеглят от тунела. Той отскачаше и се премяташе насам-натам, докато кранистът на кораба мислеше, че вади робота.

След няколко минути Мърсър видя, че е изпреварил топлинния шок. Температурата беше спаднала с десетина градуса. Не беше сигурен, но сякаш замъглената лицева част на шлема му се бе изчистила.

Три минути по-късно кабелът го измъкна от тунела и Мърсър се озова в студена вода. Пластмасата изпука, когато се охлади, но не се проби. Мърсър отпусна мускулите на гърба и раменете си за пръв път, откакто бе влязъл в гърлото на вулкана.

— Джим, чуваш ли ме? Джим, говори Мърсър. Чуваш ли ме?

— Чувам те. Какво се случи там долу, по дяволите? Очаквах да изтегля робота преди половин час.

— След минута ще ти обясня всичко. Държа края на кабела. Дърпаш мен.

— Какво? Къде е Скот?

— Мъртъв е. Моля те, Джим, издърпай ме. Ще ти разкажа всичко.

— Добре.

— Джим, намери Спирит Уилямс и не я изпускай от поглед.

— Защо?

— Тя носи дървени обувки.

Мърсър се надяваше, че Маккензи знае апокрифната история за произхода на думата „саботаж“. Предполагаше се, че произлиза от бунт по време на Индустриалната революция, в който френските работници хвърляли дървените си обувки тип сабо в машините във фабриките, за да ги повредят.

Той продължи да се издига нагоре като закачена риба.

На петнадесет метра дълбочина водата бе все още тъмна и зловеща както близо до гърлото на вулкана. Слоят пепел блокираше слънчевата светлина и беше покрил цялото море. Мърсър стигна до девет метра и усети, че изтеглянето стана по-бавно. Работниците се подготвяха за деликатната операция да го прехвърлят на кораба. Все още не можеше да определи къде е повърхността, като ли да види очертанията на „Ейнджъл“.

Най-после, когато стигна пет метра, той съзря кила и сянката на нещо до кораба, но го изпусна от поглед, докато се приближаваше към безопасността.

Издърпаха го през двуметров пласт от вулканична пепел и кал — лепкава каша, която забави за миг придвижването му, докато кранистът компенсираше за добавената тежест.

Мърсър провери още веднъж дали хидравличното налягане на щипците, държащи кабела, е на максимума, и се усмихна, като си помисли, че водолазният костюм може да се изхлузи. За да изпълни задачата, беше съсипал моторите и ако паднеше във водата, нямаше начин да се спаси.

Главата му се показа над повърхността. По скафандъра се стичаше кал, която напълно замъгли видимостта. Дори когато лицевата част на шлема се изчисти, Мърсър едва виждаше през вълнообразната пластмаса. Кранът го издигна още и го понесе над напречната преграда. Мърсър видя Джим Маккензи, Спирит и Чарли, чиято глава беше бинтована. Нямаше следа от Тиса.

Краката му се издигнаха над перилата на кърмата, когато осъзна, че Джим, Спирит и Чарли се карат. И в следващия миг забеляза, че за „Петромакс Ейнджъл“е завързан друг плавателен съд. Мърсър погледна надолу. Не познаваше краниста.

— Мърсър! — изкрещя Тиса по предавателя.

— Тиса! — извика в отговор той.

Тя изскочи от контейнера с контролния център. Двама мъже хукнаха след нея. Изглеждаха въоръжени, макар че Мърсър не беше сигурен, защото лицевата част на шлема беше изкривена.

„Ейнджъл“ беше похитен! Извършителите бяха чакали удобна възможност. Освен това Мърсър разбра, че го бяха извадили заради атмосферния водолазен костюм, за да могат после да влязат в отвора на вулкана и да извадят бомбата.

Единият мъж настигна Тиса и се хвърли върху нея. Двамата се претърколиха на палубата. Вторият също се приближи до нея. Мърсър го позна по гъвкавите движения. Люк Нгуен.

Затворен в бронирания костюм, увиснал на крана до перилата, той не можеше да направи нищо. Люк помогна на Тиса да стане и нежно махна косата от лицето й.

— Хайде, Джим! — извика Мърсър, макар че никой не го чуваше. — Направи нещо!

И Маккензи пристъпи към действие. Спорът достигна кулминационната си точка. Чарли и Спирит крещяха. Джим извади револвер и стреля три пъти в стомаха на Чарли. Куршумите бяха с кухи върхове и от гърба на сърфиста се разнесе облак тъмночервена мъгла.

Мърсър нямаше представа на какво беше станал свидетел. Спирит падна на колене до мъртвия си съпруг. Тиса сякаш беше изпаднала в транс. Люк Нгуен остави сестра си и се приближи към Джим. Двамата се прегърнаха като приятели, които не са се виждали отдавна.

Докато те бяха с гръб към нея, Спирит скочи и хукна към Мърсър. Лицето й беше изкривено от мъка и решителност. Единият от похитителите, които се бяха качили на „Ейнджъл“, реагира бързо като нея и вдигна пушката на рамото си, когато Спирит бе изминала половината разстояние до Мърсър.

Крачките й бяха невероятно дълги, като на газела. Тя успя да направи още две преди пушката да гръмне. Куршумът откъсна парче от рамото й и я спря.

Следващият я улучи по-надолу и се взриви в стомаха й. Устата й се отвориха, но понесена от инерцията, тя продължи да бяга, докато се блъсна в скафандъра.

Ударът залюля двеста и петдесет килограмовия водолазен костюм над перилата. Спирит се беше вкопчила в него.

— Пусни се — изкрещя Мърсър.

Той не се поколеба — в най-високата точка на залюляването отвори щипците и освободи кабела. Скафандърът излетя встрани от „Ейнджъл“. Спирит не издържа и се пусна, докато се носеха към водата. Мърсър мина през слоя от пепел и падна като камък в тъмната вода, оставяйки Спирит да умре в тинята.

Той остана зашеметен за няколко секунди. Не беше в състояние да направи нищо друго, освен да стои във водолазния костюм, който потъваше все по-надълбоко. Когато най-после се съвзе и се опита да включи моторите, за да спре спускането, Мърсър установи, че те нямат мощност. Очуканият „Тритон“ беше дисбалансиран и с отрицателна плаваемост.

Потъването продължи сякаш цяла вечност — безкрайно пътуване към дълбините. Скафандърът можеше да издържи на налягане, но Мърсър знаеше, че огънатата лицева част на шлема ще се пръсне много преди това. Според измервателния уред вече се намираше на сто и петдесет метра дълбочина. Не беше забравил, че Ла Палма е един от най-стръмните острови в света. Подводната му част вероятно беше още по-отвесна. Под краката му може би имаше още километър и половина вода.

Той премина двеста и петдесет метра. Беше сигурен, че саботьорът е Спирит Уилямс. Езотеричната й философия идеално се вместваше във възгледите на Ордена и тя бе имала удобни възможности на „Морски наблюдател“и на „Ейнджъл“. След като беше с Чарли от толкова дълго, Спирит сигурно знаеше как да повреди „Тритон“. Но в паметта му се бе запечатал фактът как бе облечена по време на изригването на вулкана. Няколко минути преди това Мърсър я бе чул да се кара с Чарли в каютата им. Тя бе изскочила веднага щом бе чула експлозията. Чарли бе имал време да се облече и вече беше нахлузил джинси и обувки. Мърсър беше убеден, че тогава Спирит го е ударила, за да му попречи да се гмурне.

Но сега знаеше, че не е станало така. Спирит просто бе изскочила навън. Джим е влязъл в каютата, докато Чарли се е обличал, и го е ударил с нещо по главата. Забележката на Спирит, че Мърсър не е чак такъв мъж, та да използва водолазния костюм на Чарли, не беше направена в момент на паника при осъзнаването, че е повредила погрешен скафандър, а собственически израз на любовта й към Чарли. Тя явно се държеше грубо и предизвикателно, защото харесваше Мърсър и се ненавиждаше заради това.

Той погледна дълбокомера. Триста метра. Наоколо беше непрогледен мрак.

Проклетият Джим Маккензи! Той имаше предостатъчно удобни възможности и очевиден мотив, ако беше член на Ордена. Беше успял да спечели доверието на Мърсър и винаги се намираше в центъра на събитията, за да се направи на незаменим. Маккензи беше планирал сценария, откакто на борда на „Морски наблюдател“ бе изказал предположението за сигнала, активирал кулата.

— По дяволите! — изкрещя Мърсър.

Водолазният костюм имаше аварийна въздушна възглавница. Чарли я бе нарекъл „антишут“, шегувайки се, че парашутите забавят падането, а антишутът прави обратното и бързо те издига.

Той опипа контролния панел в десния си ръкав, повдигна предпазния капак на бутона за освобождаване на въздушната възглавница, натисна го и извика от облекчение, когато чу, че антишутът се надува. Спускането постепенно спря.

Това обаче беше всичко. Скафандърът не започна да се издига.

— Хайде!

Той отново натисна копчето, но без резултат. Беше повредил цилиндъра с газ, когато бе разбил мотора в тунела. Мърсър се понесе по течението като човек, затворен в коша на неуправляем балон с горещ въздух.

— Не. Няма начин. — Той прогони всички мисли от съзнанието си, включи все още работещите мотори и се ориентира по компаса.

„Петромакс Ейнджъл“ беше на километър и половина от брега. Мърсър добави и ъгъла на подводните скали и изчисли, че се намира на не повече от четиристотин метра от острова. Беше активирал часовника на бомбата преди тридесет и две минути и до детонацията оставаха два часа и двадесет и осем минути.

Надутата до половината въздушна възглавница изпълняваше ролята на платно. Мърсър се придържаше към течението, доколкото беше възможно. Водолазният костюм се движеше със скорост половин възел.

През следващите тридесет минути той не си позволи да мисли за нищо, а само стоеше неподвижно и натискаше педалите на краката, макар че образът на Тиса се въртеше в периферията на съзнанието му.

Пепелта все още не бе проникнала на тази дълбочина и видимостта беше около пет метра. Скалата постепенно се появи пред него като безкрайна, застрашително извисяваща се стена. Мърсър протегна ръка и я докосна, уверявайки се, че е реална. Беше успял да стигне дотам, но същинската работа предстоеше. Той провери дълбочината. Беше се спуснал още шейсет метра, много отвъд границата на издръжливост на „Тритон“.

Аварийната въздушна възглавница му осигуряваше почти неутрална плаваемост, иначе онова, което бе намислил, щеше да бъде невъзможно. Мърсър нямаше необходимата сила, а костюмът — необходимата гъвкавост. Той допря крак до скалата, търсейки опорна точка. След като доби относителна стабилност, Мърсър ритна, търсейки по неравния камък място, където да вкопчи щипците. Издигна се два метра, но пропадна с един, докато металните щипци намерят пукнатина.

Той откри друга опора и отново се изтласка нагоре. Издигна се само метър и половина, но не пропадна, защото щипците се забиха в тясна ивица отдавна изстинала лава. Краката му започнаха да се схващат. Мърсър провери нивото на кислорода. Имаше достатъчно запаси, затова отвори по-широко вентила, давайки на мускулите си необходимата енергия.

Продължи да се катери по скалата. Понякога се издигаше три метра с едно-единствено изтласкване, а друг път пропадаше с два. Катеренето беше изнервящо и мъчително. Тялото му се обля в пот и тъй като ръцете му бяха в ръкавите на скафандъра, не можеше да избърше солта от очите си. Раменете и бедрата му пламтяха, но Мърсър не спираше и постепенно се придвижваше нагоре. Налягането на газа във въздушната възглавница намаля. Балонът се разшири и увеличи плаваемостта, улеснявайки подскоците му.

След половин час се наложи да си почине. Едва си поемаше дъх и сърдечният му ритъм беше неконтролируем, а стъпалата му плуваха в пот.

Няколко минути преди да почувства, че може да продължи, Мърсър отново се изтласка и потърси пукнатина, където да забие механичните щипци. Не смееше да погледне уреда за измерване на дълбочината. Не искаше да остане разочарован, ако установи, че не се е изкатерил толкова, колкото предполага, нито да се окуражава, че се е издигнал по-високо, и запази равномерния ритъм на придвижване.

Той отново погледна часовника и се изненада, като видя, че са изминали тридесет минути. Водата все още беше тъмна, а скалата не се променяше. Не беше забелязал нито една риба или морско растение. Мърсър не устоя и погледна уреда за измерване на дълбочината.

Осемдесет метра.

Беше изкатерил почти триста метра за един час, но скоростта му бе намаляла. Последните осемдесетина метра щяха да му отнемат още един час. Преди двадесет минути повредената въздушна възглавница се бе издула, доколкото беше възможно, но това не му помагаше кой знае колко. Останалата част от пътя щеше да зависи изцяло от него.

Мърсър отново подскочи, издигна се три метра, но не можа да намери нищо, в което да се вкопчи. Той започна да пада встрани от планинския склон и увеличи мощта на моторите. Скафандърът се върна до скалата. Шлемът се удари в камъка, издавайки зловещ приглушен звук. На лицевата част имаше дълбока бразда, от която плъзнаха пукнатини.

Кракът му докосна скалата и още преди да бъде сигурен, Мърсър намери опора да се изтласка нагоре, хвана се за една издатина и използва ръцете си, за да продължи да се катери.

Лицевата част на шлема се напука още повече.

Той влезе в ритъм — изтощителна поредица от движения, които натовариха него и водолазния костюм до предела на възможностите им. Но Мърсър не спря. И когато откри леко наклоненото плато на скалата, той се подхвърли на него така, както Нийл Армстронг бе подскачал на Луната. Ботушите му вдигаха облаци тиня с всяка измината крачка, а напуканата лицева част на шлема тракаше и подрънкваше.

На петнадесет метра шелфът се изравни и Мърсър се изкуши да задейства аварийния механизъм, който щеше да отвори костюма и да му позволи да плува свободно, но се обърна към скалата, подпря крака си на камъка и се изтласка нагоре.

Усети дневната светлина едва когато стигна на пет-шест метра от повърхността и вълните започнаха да се плискат по скафандъра му. Крайно време беше.

Той се закрепи за скалата и вкопчи металните щипци в камъка, сетне пое дълбоко въздух и с едно-единствено рязко движение извади лявата си ръка от ръкава на водолазния костюм. Едва не я измъкна от ставата и силна болка прониза рамото и горната част на гърба му.

Когато агонията се превърна във вцепенение, Мърсър бръкна в джоба на работния си комбинезон, отвори мобилния си телефон и набра пряката линия на Айра. Водата беше плитка и сигналът се отрази в близката антена.

— Айра, слушай внимателно — извика той, когато връзката се осъществи. — Обажда се Мърсър.

— Мърсър? Къде си? Гласът ти се чува така, сякаш си на дъното на варел.

— Нещо подобно. Бомбата е поставена. Ще експлодира след петдесет минути. Но аз имам проблем. Люк Нгуен е превзел „Петромакс Ейнджъл“. Качили са се от друг плавателен съд, който или е дошъл от острова, или се е промъкнал през блокадата. Джим Маккензи е член на групировката. Той е включил помпата за метан-хидрата в Тихия океан.

— Къде е корабът?

— Предполагам, че са отплавали. Не знам. Аз скочих… блъснаха ме през борда.

— На Ла Палма ли си?

— Не съвсем. Обаждам ти се от водолазен костюм. Намирам се на пет метра под повърхността.

— Какво?

— Нямам време да ти обяснявам. В момента съм точно над бомбата. Трябва да изпратиш хеликоптер от кораба, на който се намираш.

— Ще са ми необходими няколко минути.

— Няма да ходя никъде. В случай че сигналът изчезне, ще се появя над водата след тридесет минути. Кажи на пилота, че ще държа мобилния си телефон. Не може да има много такива хора наоколо.

Ласко се усмихна.

— Ще му кажа какъв е моделът, ако случайно има и други. Не се тревожи, Мърсър. Идваме да те вземем.

Както Мърсър подозираше, сигналът се изгуби.

Той потрепери от студ. Мокрите дрехи и косата му бяха залепнали за тялото му. Мърсър се помъчи да регулира климатика, но скафандърът не се затопли. Опитите почти изтощиха акумулаторните батерии на водолазния костюм. Той се прегърби в алуминиевата черупка и зачака времето да мине. Беше твърде изтощен дори да се тревожи за Тиса.

Тя бе казала, че го обича. Това не беше двусмислено стенание в разгар на страст. Беше му го казала в очите. Знаеше, че отново ще бъде с нея, и ще й каже, че и той я обича.

Уреченият момент наближи и Мърсър започна да разширява белите си дробове, събирайки кислород до мига, когато почувства, че ще припадне. След това натисна копчето за аварийно отваряне на скафандъра.

Гърбът се отдели и леденостудената вода, която нахлу вътре, го скова. Той започна да рита и да гребе нагоре.

Слоят пепел го обгърна и Мърсър трескаво размаха ръце. Сякаш се бореше с плаващи пясъци. Той извиваше тяло и се опитваше да се измъкне над гъстия пласт, но беше сигурен, че потъва. Гърдите му пламтяха. Нямаше начин да разбере дали се намира на три сантиметра или на три метра от повърхността.

Положи усилия да се успокои и загреба равномерно. Пепелта се мъчеше да го завлече към дълбините, но той отказваше да се предаде, докато най-после изскочи над блатото, пое въздух и се закашля. Едва държеше главата си над водата, но това нямаше значение.

Наблюдателният пилот на „Сийхоук“ го забеляза веднага как се бори в инак спокойната завеса от наноси, приближи хеликоптера до Мърсър и спусна коша.

Мърсър успя да използва вълнообразната маса от пепел и пемза като трамплин, за да се претърколи в коша и командосът от спасителния екип го издърпа в хеликоптера. Разполагаха със седемнадесет минути да се отдалечат от мястото на експлозията и електромагнитния импулс, който щеше да повреди електрониката на борда.

Командосът наметна одеяло на раменете му.

— Ранен ли си?

— Не — неубедително отговори Мърсър. — Чувствам се добре.

— Мисля, че трябва да легнеш, докато се върнем на кораба.

Мърсър хвърли одеялото.

— Искам да говоря с пилота.

— Смятам, че идеята не е добра — посъветва го едрият мъж. — Не се обиждай, но съм виждал удавени плъхове, които изглеждаха по-добре от теб.

Мърсър грабна слушалките от стената до пилотската кабина и товарното отделение.

— Забеляза ли кораб да минава през кордона, докато идваше насам?