Предсказанието

ЛАС ВЕГАС, НЕВАДА

Преди Мърсър да успее да реагира на думите й, жената подкара колата по Мандалей Бей Роуд и сетне по Лас Вегас Булевард — улицата с казина от двете страни, известна в целия свят като Стрип. Тя мина на червено и бързо се отдалечи от задръстването, което предизвика.

— Не исках да прозвучи така, докторе.

Той се опита да проясни съзнанието си и да подреди мислите си след случилото се. Приливът на адреналин намаляваше и краката и рамото му пулсираха в ритъм с все още лудешки биещото му сърце. Дишането му беше учестено.

— По колко начина може да се тълкува изречението „и без това ще умрете“?

— Имах предвид, че те ще продължат да ви преследват — отвърна жената. Лицето й беше в сянка. — Искат ви мъртъв.

Докато минаваха покрай една от по-ярките неонови реклами, в тъмния интериор на колата проникна розова и зеленикаво-синя светлина и Мърсър най-после видя профила на спасителката си.

Устните й бяха стиснати от съсредоточеност. Светлините затанцуваха по гладката й кожа, озарявайки в различни цветове очертанията и извивките на лицето й, правейки я красива и същевременно демонична. Косата й беше черна и лъскава, подстригана късо около главата и падаща на кичури около тънкия й врат. В същия миг тя се обърна и го погледна.

Носеше скъпи очила с черни рамки, които й придаваха сериозен вид. Големите й очи имаха форма на бадеми, бяха раздалечени и издаваха азиатския й произход. Веждите й представляваха изящни дъги. Ако Мърсър не беше избягал от втори опит за покушение върху живота му в продължение на четири часа, тя щеше да му се стори привлекателна. Дори поразително красива.

Вгледа се по-отблизо в очите й и видя какво го е привлякло към нея толкова бързо. Никога нямаше да забрави тези очи и болката в тях. Той съзря безкрайно отчаяние, сякаш жената бе виждала ужаси, на каквито никой не трябваше да става свидетел. Сякаш гледаше в очите на страдащо дете бежанец. Или на майка, току-що загубила рожбата си. Тя беше обсебена от нещо и изглежда никога нямаше да се отърси от натрапчивата мисъл.

Мърсър трябваше да положи усилия, за да прогони предизвиканото от нея съчувствие и да се съсредоточи върху случилото се. Той зададе най-очевидния въпрос.

— Не че не съм ви благодарен, но знам, че не се появихте случайно в подходящия момент, затова бихте ли ми казала коя сте, кои бяха стрелците и защо ме искат мъртъв?

— Казвам се Тиса Нгуен. — Фамилията й често се срещаше във Виетнам, но малкото й име беше странно. — А онези мъже бяха изпратени да ви убият заради работата ви в Зона 51.

Фактът, че тя знаеше името на свръхсекретната научноизследователска американска база, не го изненада. В края на краищата, това беше една от най-известните тайни в света. Мърсър обаче се учуди, че знае за работата му там. Айра Ласко щеше да изпадне в шок, ако Мърсър успееше да оцелее и да му го каже.

Забеляза, че Тиса Нгуен не разкри самоличността на убийците.

Тя зави на едно от кръстовищата, излезе на магистралата и се отправи на север. Движението беше оживено, но Тиса сякаш бе свикнала с това, използваше и най-малките свободни пространства и умело докосваше педала за газта и спирачките, докато се движеше със сто и двадесет километра в час. Караше като професионален състезател.

— Не мога да ви кажа кои бяха стрелците. Съжалявам. Но Държа да знаете, че ви спасих, за да покажа искреността си. Смятам, че не е справедливо да страдате за нещо извън вашия контрол.

— Последните двадесет минути бяха абсолютно извън контрола ми — избухна Мърсър. — Щом сте знаела къде съм отседнал и какво ще се случи, не мислите ли, че трябваше да ми се обадите и да ме предупредите? — Той пренебрегна опитай да го прекъсне. — Благодаря ви за помощта, но защо не спрете на следващата отбивна и не ме оставите?

— Опитах да ви се обадя — троснато каза Тиса Нгуен. Говореше английски с акцент, може би френски. — Няколко пъти. Вие не вдигнахте слушалката и после, точно преди те да нахлуят в стаята ви, телефонът даваше заето.

Той отвори уста да възрази и пак я затвори. Твърдението й беше правдоподобно. Мърсър стоя под душа половин час, а после веднага се бе обадил на Хари. Може би Тиса Нгуен наистина се бе опитала да го предупреди. Но какво означаваше фактът, че тя е знаела кога ще атакуват стрелците? Или ги бе следила, или беше с тях. Той внимателно подбра следващите си думи.

— Знаете, че те убиха една жена. И вероятно двама души от охраната на хотела.

Тиса Нгуен не реагира по очаквания от него начин, само примигна.

— Можеше да е и по-зле.

— По-зле? Казвам ви, че са загинали невинни хора, а вие отговаряте, че е могло да бъде и по-зле. Мисля, че можехте да ги спасите, да предупредите управата на хотела или да направите нещо друго. Не съзнавате ли, че ръцете ви са изцапани с тяхната кръв?

— Тяхната кръв не е първата, доктор Мърсър — сухо отговори Тиса. — И със сигурност няма да е последната.

Измина една минута, изпълнена с напрежение. Мърсър наблюдаваше профила й, раздвоен между красотата и безразличието.

— Закъснях и не успях да им попреча да нападнат стаята ви. Но щях да се опитам да ви спася при всички случаи. Изложих живота си на риск, като ви помогнах, но това всъщност няма значение.

— Какво няма значение? Че загинаха невинни хора или че вие може да сте следващата?

— Нито едно от двете.

Превозните средства оредяха и беемвето покачи скоростта на сто и петдесет километра в час.

Мърсър беше чул достатъчно. Не му трябваше Тиса Нгуен, за да се досети, че нападението е свързано със Зона 51. Беше благодарен за спасяването си, но нямаше да търпи уклончивите й отговори. Щеше да разбере истината, след като двамата с Айра подложеха на строг разпит Дони Рандъл, който несъмнено имаше връзка със стрелците. Мърсър знаеше, че истината няма нищо общо с фалшивото прикритие за хранилище за радиоактивни отпадъци на Ласко. Терористите не убиват миньори, докато копаят склад за ядрени материали, а ги нападат по време на транспортиране или нанасят удара, след като обектът е пълен.

Той сложи ръка на лоста за скоростите.

— След десет секунди ще изключа от скорост.

Тиса Нгуен го погледна, после отново отмести очи към пътя отпред.

— Не можете да ми попречите, освен ако не сте въоръжена, затова защо просто не спрете?

— Не съм въоръжена — призна тя.

— Тогава спрете проклетата кола.

Тиса Нгуен не обърна внимание на заповедта и заговори самоуверено.

— Преди четири месеца имаше сеизмичен трус, регистриран на отдалечено място в Зона 51.

— Една.

— Епицентърът се намираше на двеста и четиридесет метра под земята.

Това беше дълбочината, на която Мърсър и екипът му бяха пробивали главната шахта.

— Две.

— Ако прегледате архивите на Топографския институт на Съединените щати, ще видите, че няма данни за разлом в този район, не и толкова плитко. Това е първото подобно земетресение там.

Тази част на Невада беше осеяна с микроразломи, много от които не бяха открити. Мърсър не остана изненадан от думите й.

— Три.

— Проблемът е там, че това не беше земетресение. Тиса Нгуен млъкна и той трябваше да си напомни за броенето.

— Четири.

— Най-близката аналогия е взривяване на мехур в плътна скала. Всичко е било нормално и после изведнъж сеизмографите регистрират силен трус. След това отново всичко става нормално. Нещо като контролирана ядрена експлозия, продължила само миг.

— Колко? — попита Мърсър.

— Пет.

— По скалата на Рихтер?

— Не. Вашият ултиматум. Стигнахте до пет. По скалата на Рихтер трусът е регистриран като един-единствен пик от три цяло и едно.

— Продължителност?

— Една секунда.

— Не е възможно — заяви той. — Не е ли имало леки трусове преди или след това?

— Само един пик.

Мърсър не бе чувал подобно нещо, но въпреки всичко странното земетресение не беше причина да го убиват. Той я попита защо.

— Забравихте да броите — отвърна Тиса Нгуен. Въпреки осезаемия му гняв тя му се присмиваше.

— Броя наум — измърмори той, макар че беше готов да се усмихне. — Защо някой ще ме иска мъртъв, че работя на неоткрит разлом?

— Защото не е разлом. Те мислят, че е било експеримент на някакво оръжие. Не знам подробности. Аз… не участвам в групировката, която издаде заповедта за убийството ви. Научих какво ще се случи и долетях във Вегас да ви спася. Вие сте невинна пионка в тази игра. Не искам да пострадате.

— Защо?

Тя го погледна за пръв път от дълго време. Очите й омекнаха, но устните останаха предизвикателно стиснати. Шокът от атаката бе преминал и Мърсър трябваше да признае пред себе си, че Тиса Нгуен е изключително красива.

— По лични причини. Само това мога да ви кажа.

— А откъде знаете, че работя в Зона 51? — Самият той не го знаеше, докато не го напъхаха в правителствения шевролет.

Тя се засмя.

— Не предполагах, че сте скромен, докторе, Това е очарователно.

— Не съм скромен.

— В някои кръгове вие сте един от най-известните хора в света, може би най-добрият геолог изследовател в днешно време. Открили сте или сте изиграли важна роля в разработването на десетки преуспяващи мини. Опали в Австралия. Диаманти в Канада и Африка. Рубини в Индия. Изчислено е, че сте отговорен за изкопаването на сто милиона кубически метра пръст през последните осем години.

И тогава Мърсър разбра. Досети се по изпълнения със страхопочитание фатализъм, с който говореше Тиса Нгуен. Тя беше член на природозащитна организация с радикални убеждения и бе решила да се откаже от пасивните протести и да премине към насилие. Така както някои фанатизирани групировки, защитници на правото на живот, бяха започнали да убиват лекари, извършващи аборти, беше неизбежно и природозащитниците екстремисти постепенно да вземат на прицел онези, които смятаха за най-опасните врагове на екосистемата. Мърсър все още имаше белези от сблъсъка с подобна организация в Аляска преди няколко години.

— Мислите, че съм враг номер едно на Земята и като ме Убиете, няколко акра от пустинята ще останат непокътнати за идните поколения, които всъщност няма да обърнат внимание на този факт?

Тиса Нгуен се замисли върху обвинението.

— Тъкмо обратното. Наистина съм член на организация на име Ордена и се стремим да опазим планетата, но не така, както вие мислите. Не се завързваме за дървета и не преследваме китоловни кораби с гумени лодки. Нашата работа е по-скоро… свързана с последиците. Мърсър се подсмихна.

— И смятате мен за достатъчно важен за последиците, за да ме убиете?

— Аз не желая да ви убиват — разпалено заяви тя. — Но други искат.

— Защото съм преуспяващ минен инженер? И смятате, че работата ми вреди на околната среда?

Тиса Нгуен отново го погледна.

— С изключение на някои крайности един човек не може да повлияе на околната среда по никакъв начин. Трябва да се придържате към скромността. Повече ви подхожда. Малко от вашите постижения изискват корекции от моя страна.

Мърсър нямаше представа какво има предвид под „корекции“и се приготви да я попита, но тя продължи.

— Опасявам се, че сте взет на прицел, защото стоите на пътя на хора, научили какво се е случило преди четири месеца дълбоко под Зона 51. Докато не разберат защо се е случило, в това число и аз, хората от Ордена смятат, че има огромен риск.

— Нямам представа за какво говорите. Тя кимна.

— Нямате представа колко много неща не знаете. И се боя, че нямам време да ви ги обяснявам. Всъщност имам време, но няма да ми повярвате.

Мърсър започна да мисли, че спасителката му е откачена. В думите й нямаше логика.

— А аз искам да ми вярвате. — Тиса Нгуен го погледна. Мъката се бе разсеяла, но в очите й бе останала лека тъга, всеобхватна меланхолия, която омекотяваше чертите й. Той разбра, че думите й са интимна изповед. — Със спасяването ви, надявам се, показах, че може да ми имате поне малко доверие. Ако бях разбрала за плановете им по-рано, кълна се, че щях да ви предупредя. Съжалявам за гостенката на хотела, за която споменахте. Колко е часът?

— Моля?

— Часът?

Мърсър погледна часовника си и после забеляза, че на таблото има електронен часовник.

— Осем и половина. Защо питате? Ще се случи ли нещо?

— Не — разсеяно отвърна Тиса Нгуен. — Просто не нося ръчен часовник. Спасих ви, защото реших, че е крайно време някой да предприеме нещо. Организацията ни не прибягваше до насилие. Опитите за употреба на сила започнаха отскоро и се страхувам, че ще става по-лошо.

— Защо не отидете при властите?

— Това правя. Дойдох при вас. Вие имате опита и познанията да разберете онова, което ще ви покажа, и да се надяваме — влиянието да го предотвратите.

Сетивата му се обостриха.

— Какво да предотвратя? Терористична атака?

— Опасявам се, че не е толкова лесно. Ще разчитам на малкото доверие, което — надявам се — изпитвате към мен, и ще отговоря, че все още не мога да ви кажа, но ще ви направя демонстрация. Трябва да знаете, че онова, което ще ви кажа, нарушава клетва за опазване на тайна, датираща от сто и петдесет години.

Тиса Нгуен пое дълбоко въздух. Мърсър нямаше представа коя е тя и какво иска организацията й, но беше ясно, че жената се бори със съвестта си. Очевидно изпитваше по-голямо желание да изложи на риск живота си, за да го спаси, отколкото да наруши обета си.

— Може ли да дойдете да се срещнем на гръцкия остров Санторин на двадесет и седми?

— Предполагам — предпазливо отвърна той.

— Там има лифт, който пренася хората от пристанището до града. Ще ви чакам на крайната спирката горе в пет следобед.

— Съжалявам, но вие не ми дадохте нито една причина да съм спокоен, че всичко това не е някакъв сложен сценарий за клопка.

— Не мога да кажа или да направя нищо до двадесет и седми — настоя тя, но сетне се поправи. — Чакайте. Мога.

Преобразяването й беше драстично. На Мърсър му се стори, че друг човек кара колата. Премрежените й замислени очи се оживиха.

— След няколко дни в Тихия океан ще се случи нещо необяснимо. Съжалявам, но не знам какво е, а само че ще бъде невиждано досега природно явление. Убедена съм, че ще го разпознаете. Ако се случи, ще се срещнете ли с мен? — Тонът й беше умолителен.

— Явлението има ли нещо общо с вашата организация? Как я нарекохте? Ордена?

— Да.

— Но вие не сте замесена?

— Не. Това е… групировката, която ви нападна.

— Ако се срещна с вас, ще ми обясните ли най-после коя сте?

— Ще разберете, когато видите демонстрацията. — Тя отново млъкна, загадъчна, но и примамлива. Мърсър знаеше, че не трябва да й вярва. — Хората ви наричат Мърсър, а не Фил или Филип, нали?

— Да.

— Може ли и аз да ви наричам Мърсър?

— Щом ще се срещаме на един от най-романтичните острови в света, мисля, че това е най-малкото, което можете да направите.

Мускулите на лицето й се изкривиха, докато се опитваше да сдържи усмивката си.

— Мърсър — промълви Тиса Нгуен, а после изведнъж удари спирачки. — Пристигнахме.

Бяха излезли от магистралата най-малко преди час. Млечнобялата луна се очертаваше над сухите, безводни планини на изток, а звездите блестяха студено и безразлично. Високите електрически стълбове край пътя бяха наредени до хоризонта като оловни войници. Докъдето стигаше погледът, нямаше други доказателства за човешко присъствие, никакви светлини или сгради.

— Какво е това място? — попита Мърсър.

— Твоята спирка. — Тиса видя, че той стана напрегнат, сложи ръка на рамото му и се вторачи в бледите отблясъци на кожата си върху тъмния плат на спортното му сако. — Отпусни се. Намираме се на служебния път към Зона 51. Периметърът е стотина метра по-нататък. Щом преминеш маркировката, камерите за наблюдение и топлинните сензори ще те засекат. Охраната ще те открие само за две минути. Ще ти отнеме повече време да докажеш кой си, но мисля, че ще се оправиш.

— А ти? — попита Мърсър по-загрижено, отколкото очакваше.

— Всичко ще бъде наред, стига да се срещнем след две седмици на Санторин.

— А онези…

— Престъпната фракция? Няма да посмеят да ме докоснат. Не се тревожи.

Мърсър слезе от беемвето и затвори вратата. Не виждаше логика в случилото се и нямаше обяснение за изминалите няколко часа. Докато стоповете изчезваха зад завоя, той осъзна, че има две идеи. Едната беше да настоява за отговори от Айра Ласко, а втората — че въпреки недоверието, което бе показал пред Тиса, не се съмняваше в здравини разум. Беше му се случило твърде много и предполагаше, че става нещо много по-значимо. Експлозията в мината, изчезването на Дони Рандъл и нападението в „Луксор“. Между всичко това имаше връзка, но Мърсър нямаше представа каква и не смяташе да се отдава на размисъл. По-късно щеше да го направи. Той придърпа на раменете си мокрото сако и тръгна по пътя. Хрумна му трета идея и Мърсър погледна през рамо към мястото, където бе заглъхнало бръмченето на колата на Тиса. Беше сигурен, че си струва да разбере онова, което тя знае.