Предсказанието

РИНПОЧЕ-ЛА, ЗАПАДЕН ТИБЕТ

В западните части на Тибет няма многобройно постоянно установено население. Пасищата за ползване от пастирите номади и обработваемите площи са малко. Поради тази причина след окупацията през 1950 година китайските военни поддържаха строг контрол и използваха земята за собствените си цели. Затворите за политически престъпници не бяха много, но районът се наблюдаваше и границата между Непал и Индия се охраняваше от радарни инсталации. Тибет беше анексиран като буферна държава и китайците го държаха изкъсо. С изключение на отблизо следените туристически групи, чужденци не бяха допускани извън столицата Лхаса, а достъпът в западните части на страната беше почти забранен. Военни патрули редовно обикаляха малкото пътища и никой нямаше право да прелита над територията. Неколцината търговци на наркотици, които дръзваха да изпитат въздушната защита, мигновено биваха засечени от базирания на земята радар и по-късно взети на прицел от някой „Миг“ или „СУ“.

Страната на покрива на света беше обвита в легенди и загадки и нямаше по-непознато място от западната й граница.

За да запази тайната на долината, Ордена имаше строг протокол за достъп до Ринпоче-Ла. Придвижването от границата с Непал никога не следваше един и същ маршрут два пъти и не продължаваше по-малко от две седмици, но въпреки тези мерки заплахата от разкриване беше голяма. Този период от време не включваше дните, прекарани в Катманду за изплъзване от китайските информатори, задръстили столицата на Непал, за да изкарат някой юан, като докладват за подозрителни хора.

Придвижвайки се мъчително и пренебрегвайки изискванията за безопасност, Люк Нгуен принуди групата си да заведат сестра му от Непал до Ринпоче-Ла само за осем дни. Те рискуваха, като използваха камиони по открити пътища, и едва успяваха да се скрият, когато специално модифицираните за разредения въздух на Хималаите хеликоптери изреваваха през планинските проходи. Хеликоптерите често патрулираха в района и търсеха бегълци от „работническия рай“, който китайците бяха натрапили на народа на Тибет.

На височина три хиляди и шестстотин метра постоянно имаше вятър. Независимо дали беше лек летен зефир или пронизваща зимна вихрушка, вятърът в долината никога не стихваше, нахлувайки от върховете на още две хиляди и четиристотин метра над нея. Планините бяха назъбени и оголени, изчистени от снега и пръстта, с изключение на защитените долчинки и клисури. Макар че по-голямата част от Тибет беше известна с красивите си гори и планини, земята около Ринпоче-Ла беше особено сурова и грозна. Най-близкият град се намираше на около сто километра на изток и нямаше шосета, а само едва личаща пътека, по която се осмеляваха да тръгнат най-безстрашните.

Строежът на манастира в Ринпоче-Ла започнал през 1052 година под ръководството на индийския учен Атиша и продължил с прекъсвания до изоставянето му през 1254 година в знак на протест, че Годан Хан, внук на Чингис Хан, направил ламата на будистите сакия8 регент на цял Тибет.

Селото се намирало в покрайнините на тибетското царство и останало напълно забравено. Неколцината жители едва си изкарвали прехраната в сянката на огромната сграда на манастира. И така докато Чжу Чжан-дзъ, конфуцианецът, предизвикал императора, скрил познанията, събрани от адмирал Чжън Хъ по време на историческите му морски пътешествия. В архивите на Ордена нямаше документи, описващи как Чжу Чжан-дзъ е разбрал за съществуването на долината. Това се превърна в поредната легенда за Ринпоче-Ла.

През следващите шестстотин години от юг, изток и север срещу Тибет били извършени многобройни нашествия, които кулминирали в тоталитарната окупация от Китай. Завоевателите убили един милион тибетци и удвоили населението на страната чрез принудителна миграция на етнически китайци, но Ринпоче-Ла останало сгушено в долината си и неизвестно, с изключение на слуховете и разказите на номадите, които рядко се осмелявали да се приближат до страховитата планина. Освен с географското си положение, долината беше изолирана и от река. Преминаването й през зимата беше трудно, а през лятото — невъзможно.

Манастирът се намираше в края на долината. Централната пететежна сграда беше заобиколена от пристройки и опасана с висока десет и широка три метра каменна ограда, измазана с хоросан. Долината зад отшелническото убежище завършваше в отвесна тридесетметрова скала с извисяващи се каменни крепостни зидове от двете страни. Селото беше разположено в подножието на манастира и се състоеше от каменни къщи, сякаш израснали от скалата. Ринпоче-Ла приличаше на просека, изсечена в планината, затова до него достигаше малко светлина, която се разсейваше от потока, извиращ от безбройните геотермални пукнатини.

Парата осигуряваше на селото заслон и средства за препитание. Микроорганизмите, които вирееха в горещата вода на изворите, бяха основата на странна хранителна верига, подобна на тази в термалните отвори в дълбините на океаните, наричани черните комини. При липсата на светлина съществата зависеха от хемосинтезата — превръщането на химичната енергия в живот. Микроорганизмите около стълбовете от черен пушек се хранеха с екзотични комбинации от химични съединения, изригващи от недрата на земята, и на свой ред хранеха безброй причудливи форми на живот — кръгли червеи, достигащи метър и осемдесет, видове миди и раци, каквито нямаше другаде в света, и риби, които издържаха на неимоверно високата температура. Разликата в Ринпоче-Ла беше, че на върха на хранителната верига се намираха козите и яковете, които ядяха богатите на хранителни вещества водорасли и даваха на селяните месо, вълна и мляко. Другото предимство на живеещите сред геотермалните извори хора беше, че са осигурени с топлина. Не беше необходимо да събират дърва, за да отопляват домовете си и да готвят — това изискваше време и изтощаваше силите на населението в селата на Тибет. С течение на годините долината се бе превърнала в самоиздържаща се независима екосистема.

На един от горните етажи на манастира всеки път, когато повяваше вятър, потракваше рамка на прозорец. Пламъкът на свещта на масата потрепваше и по каменните стени на килията подскачаха сенки. Тиса не вдигаше глава. До лакътя й изстиваше чаша уханен билков чай. Беше физически и психически изтощена, но знаеше, че леглото в ъгъла няма да й даде утеха. В съня дебнеха кошмарите, които отдавна я измъчваха.

Към тях се добави тревогата за Филип Мърсър.

Беше сигурна, че се е спасил. След като го остави върху носещата се по водата цистерна и заплува към лодката на Люк, Тиса се опита да убеди доведения си брат, че само тя е избягала от потъващия ферибот. Той не й повярва, но напливът от оцелели, които се мъчеха да се качат на моторницата, едва не я преобърна и го принуди да отплава, без да организира издирване. Мърсър сигурно беше спасен, когато до Санторин бе стигнала вестта за потъването на ферибота.

Страховете й се дължаха на онова, което щеше да се случи. Тиса се запита дали трябваше да си прави труда да предупреждава Мърсър за Ла Палма, след като не можеше да бъде с него. Той несъмнено щеше да се досети, че вулканът на острова ще изригне, и щеше да се опита да сведе до минимум разрушенията и жертвите. Мърсър щеше да отиде в Ла Палма и да бъде един от първите, които щяха да загинат. Намесата й бе предопределила съдбата му. Тя бе осъзнала, че през краткото време, прекарано с него, Мърсър бе събудил у нея чувства, каквито не мислеше, че е способна да изпита. Беше се влюбила в него, но повече нямаше да го види.

Онзи, който бе казал, че е по-добре да си обичал и да си изгубил любимия си, отколкото никога да не си обичал, не е имал представа какво говори. Тиса погледна китката си, където няколко часа бе носила часовника, който Мърсър й подари. Жестът му беше изключително мил, но той не би разбрал защо тя не иска да носи часовника, нито страха й от времето — колко е ограничено и как не издържа на постоянното напомняне.

Но сега й се искаше да го бе задържала.

Манастирът беше построен толкова солидно, че сякаш поглъщаше всички звуци. Тиса не чу стъпките пред вратата на стаята и разбра, че някой идва идва при нея, едва когато тежката желязна ключалка изщрака. Тя не вдигна глава. Не беше необходимо да поглежда, за да види, че е дошъл брат й.

— Остави ме, Люк.

— Знаеш, че никога няма да го направя — прошепна той. Когато бяха в Ринпоче-Ла, те говореха на тибетски, а извън пределите на селото — на френски или на английски.

Тиса вдигна глава. Беше изгубила очилата си по време на бягството от ферибота. Резервните не отговаряха на диоптъра й и я принуждаваха леко да присвива очи, за да фокусира зрението си. Люк беше облечен като нея в широк вълнен панталон, памучна риза и дебело наметало. Тя забеляза, че е започнал да носи пистолет, затъкнат в колана.

— Какво се надяваш да постигнеш, като ме доведе тук? Люк прекоси тъмната килия и застана пред нея. Тиса почти усети ръцете му на раменете си, но той се въздържа и не я докосна.

— Исках да си в безопасност.

— От какво? От неизбежното?

— Тиса, не е нужно да се държиш така. Прощавам ти, че се опита да предупредиш света. Понякога дори аз мисля, че го искам. Но и двамата знаем, че все пак е най-добре да не го правим.

Тя се обърна и го погледна в очите.

— Най-добре за кого? Кой си ти, че да решаваш?

— И аз мога да ти задам същия въпрос. В продължение на векове Ордена не е правил нищо друго, освен да наблюдава как катаклизмите унищожават държавите, разрушават цели региони и убиват милиони хора. Никой не е поставял под съмнение потребността да мълчим. Сега мащабите са много по-големи, но това не означава, че трябва да се разделим с нашите традиции.

— Люк, ако не предприемем нищо, сто милиона души ще загинат веднага и много повече по-късно, докато цивилизацията се опитва да оправи хаоса.

— По този въпрос сме на различно мнение, скъпа сестричке. Аз не виждам в това нищо лошо. Сегашната цивилизация страда от недостатъци още от самото си създаване и не може да бъде поддържана и запазена. Загиването й е неизбежно. Неистовата консумация на Запад и бързо увеличаващото се население в развиващите се страни или ще изтощят ресурсите на планетата, или ще доведат до страховита война, която ще унищожи всичко. Изригването на Ла Палма е отдушникът за освобождаването на напрежението, начин да се върне часовникът един-два века назад и да се даде на човечеството шанс да се поучи от грешките си, вместо да ги повтаря. Това е същността на еволюцията — приспособяването към променящите се обстоятелства. Онези, които могат да го направят, ще оцелеят, а другите ще загинат. Планетата не се интересува кой вид ще бъде на върха на еволюционната стълбица, стига да може да издържи на изпитанията. Ние, човешките същества, процъфтявахме дълго и забравихме, че сме тук само поради благосклонността на природата.

Тиса нямаше ответен аргумент. Съзнанието й представляваше водовъртеж от образи и мисли, стремителна вихрушка, която я връхлиташе като ураган. През месеците, откакто бе научила за изригването на вулкана на Ла Палма, тя се стремеше да намери начин да го предотврати или поне да намали въздействието му. Твърдо вярваше, че може да промени нещата. Мисълта й вдъхваше решителност и смелост да продължи. Но като чу думите на брат си, Тиса разбра колко безполезно е било всичко и за пръв път осъзна, че няма да успее.

Не можеше да избяга от Ринпоче-Ла. След завръщането си тя видя, че Люк е мобилизирал в същинска армия десетки свои последователи. Всички носеха оръжия като него. Дори да успееше да се промъкне покрай охраната и да избяга от долината, Тиса нямаше да оцелее по пътя за Непал. Беше изключено и да стигне до най-близкия тибетски град, който беше малък и пълен с военни. Щяха да я арестуват веднага щом се опита да спре кола за Лхаса.

Люк започна да масажира раменете й. Тя нямаше сили да го отблъсне.

— Тук ще бъдем в безопасност. Когато настъпи часът, ще се присъединим към света и ще заемем полагащото ни се място. Оракулът ще гарантира върховенството ни.

— Искам да видя ламата — заяви Тиса, едва сдържайки сълзите си.

— Разбира се. — Люк отстъпи назад, за дай направи място да стане, и й се усмихна снизходително, сякаш искаше да каже, че разбира гнева й и не го е грижа за болката й. — Ще сторя каквото пожелаеш.

Той я изведе от килията. В това крило на манастира коридорите бяха широки. От двете страни имаше стаи, някога използвани от стотиците монаси, които бяха живели там. Безценни ръкописи с молитви украсяваха стените. Подът беше направен от лакирано тропическо дърво и застлан с килими със сложни шарки. Люк я заведе до едно от централните помещения, където стълбището сякаш се рееше във въздуха, но можеше да побере десетина души, изкачващи се рамо до рамо. Пътят беше осветен от газени фенери. Приземният етаж беше огромно отворено пространство, осеяно с мраморни колони — толкова много на брой, че главният вход беше наречен Каменната гора. Таванът блестеше от позлата. За няколко минути стигнаха до друго стълбище, което се спускаше под нивото на земята. Коридорът беше част от пресъхнал геотермален извор и лъкатушеше напосоки на дъното, където имаше стар тунел, проправен от лава. След стотина метра двамата се приближиха до висока порта. Люк я отвори с ключ, който носеше на дълга кожена връв на врата си, и многозначително погледна Тиса.

Лицето й остана безизразно. Бяха изминали три месеца, откакто за последен път бе влизала там и бе взела хрониката от архива вътре. Ключ имаха само архивистите, най-уважаваните членове на Ордена. Тогава Люк не беше сред тях, но после сигурно бе укрепвал властта си в Ордена. Тиса се опасяваше, че може да са се променили и други неща.

Пещерата с архивите беше тъмна. Люк запали осветлението, захранвано от геотермален генератор, монтиран дълбоко под манастира. На стените имаше дебели, поглъщащи влагата килими. Сменяха ги редовно, за да предпазват безценните книги. Въздухът беше хладен, лепкав и задушаващ. Хрониките бяха наредени на лавици от пода до тавана на три метра над тях. Имаше няколко старинни бюра за архивистите и чекмеджета, пълни с географски карти и ръкописи. Съкровището на адмирал Чжън Хъ не се пазеше там, макар че държаха няколко документа за справки. Съкровището беше в друга пещера. Тиса не я беше виждала.

Когато взе дневника, който показа на Мърсър, тя се опита да прикрие кражбата, като разреди дневниците в съседство. Люк или някой от подчинените му беше подредил плътно хрониките и празното пространство се виждаше ясно. В края на последната лавица още шест хроники чакаха момента, когато предсказанията в тях можеше да бъдат потвърдени.

Люк прекоси помещението и отвори друга заключена врата. Безпокойството на Тиса се засили. Не беше виждала ламата почти една година. Още тогава здравословното му състояние се влошаваше и умът му бе загубил голяма част от проницателността си. Тиса се уплаши, че е починал в нейно отсъствие, и брат й я води към гробницата му. Това би обяснило как Люк е поел пълния контрол над манастира и Ордена.

Те продължиха надолу по вулканични тунели. Пътят беше осветен от крушки, монтирани на тавана. Тиса подозираше, че това е алтернативен маршрут до стаята на оракула — подземната пещера, където преди няколко столетия последователите на Чжу Чжан-дзъ бяха направили оракула въз основа на чертежи, датиращи много преди времето, когато ученият бе взел историческите съкровища на адмирал Хъ. Колкото понадолу слизаха, въздухът ставаше все по-топъл, сгряван от огненото сърце на земята.

Най-после стигнаха до широко пространство с красива ламперия на стените и дървен под, застлан с килими. Помещението беше обзаведено с богато украсени канапета и столове, тапицирани с водна коприна. От тавана като кристални сталактити висяха блестящи полилеи. Архитектурните детайли на дърворезбите се губеха под тежки пластове позлата. През отворената врата Тиса видя спалня с огромно легло. Стаята би приличала на царски покои, ако имаше прозорци. Тиса не беше виждала тази част на манастира и не разбираше какво представлява. Люк й направи знак да влезе в спалнята.

Помещението беше много по-тъмно, пълно със сенки и зловещо. Във въздуха се носеше парлива миризма на разлагаща се плът. Тиса усети нечие присъствие и затаи дъх. Някой лежеше на леглото, скрит в мрака. Сърцето й заби лудо и дланите й се изпотиха. Тя се приближи до леглото. Устните й трепереха. Знаеше кого ще види. Затрудненото дишане, което първо привлече вниманието й, изведнъж спря, и човекът на леглото изграчи като гарван.

Тиса вдигна ръка към устата си, за да сподави писъка. Люк засили осветлението и тя ахна.

Ламата вече не беше облечен в церемониалната си синя мантия, а беше гол. Мършавите му гърди леко се повдигаха, докато се опитваше да диша. Тялото му беше неокосмено с изключение на прошарения триъгълник между краката му. Косата на главата му беше тънка като копринени конци, а лицето — набраздено с дълбоки бръчки. Устата му представляваше черна беззъба дупка, а крайниците му приличаха на изсъхнали вейки. Още не бе навършил седемдесет, но изглеждаше деветдесетгодишен. Тиса обхвана всичко това с един-единствен поглед, но онова, което прикова вниманието й, бяха очите му. Бяха останали ясни, но в тях вече нямаше любопитство, нищо, което да показва, че съществото, гледащо през тях, знае кой е и къде се намира.

Лявата ръка и глезенът му бяха завързани с меки въжета. Дясната половина на тялото му беше скована от парализа.

Очите на Тиса се напълниха със сълзи. Тя се обърна към брат си, без да може да скрие болката и объркването си.

— Преди два месеца — обясни Люк, сякаш обсъждаше времето. — Лекарите казаха, че е инфаркт. Щеше да е по-добре, ако старият негодник беше умрял. Дори бях решил да го отърва от мъките, но другите мислят, че състоянието му е знамение и датата на смъртта му ще има особено значение.

Тиса протегна ръка и отметна кичур коса от челото на ламата. Той я погледна доверчиво, но без да я познае. Тя не можа да се овладее и гърдите й се разтърсиха от ридания. Мъката я прониза като копие.

— Вечерята е тук — каза Люк, без да се трогне от страданията на сестра си.

Тиса погледна през рамо. На прага до Люк стоеше местна жена, която не познаваше, раздвоена между дълга и неочакваното присъствие на непознатата в спалнята на ламата. Тя беше млада и красива, с овално лице и скоро измити коси. Беше облечена семпло в дълга пола и широка памучна блуза. Не носеше поднос или чиния, от която да нахрани ламата.

— Не съм убеден, че ще искаш да останеш да гледаш това — добави Люк.

Младата жена се приближи до леглото.

Ламата отново изграчи, оживен при вида на девойката. Тя спря. Черните й очи се стрелкаха ту към Люк, ту към Тиса. Люк й направи знак да продължи. Тиса все още не разбираше нищо. Ламата се опита да протегне ръка към жената.

И едва тогава Тиса видя мокрите петна на гърдите й. Младата жена беше кърмачка и гърдите й бяха натежали от мляко.

Тиса се обърна, без да може да прикрие погнусата си, когато девойката започна да разкопчава блузата си.

Люк се засмя.

— Това е единственият начин, по който се храни — услужливо обясни той. — Но за всеки случай му извадихме зъбите, защото хапеше дойката.

Звуците на оживление на ламата изведнъж бяха заменени от доволно мяукане. Тиса отказа да гледа, макар че брат й наблюдаваше сцената. Тя ядосано мина покрай него.

— Как можа? — изсъска Тиса.

Той я хвана за раменете и я обърна към себе си, така че устните им бяха само на няколко сантиметра.

— Казах ти, че щеше да е по-добре, ако инфарктът го беше убил. Опората на общността ни се е превърнал в безпомощно бебе. Може би това е наказание, защото продължи програмата за коригиране на разликите в датата и часа, които се появиха в предсказанията на оракула. Ордена не трябваше да премества реки, да строи кули и да копае дупки в усилие да промени чи на Земята.

Тиса извърна глава да не го гледа в очите.

— Мразя те!

— Един ден ще видиш нещата през моите очи. Разбирам, че няма да е сега, но съм убеден, че ще е много скоро. — Люк я целуна по косите и я пусна. — А през това време ще се грижа да не ти случи нищо лошо, докато заедно чакаме светът да се преобрази. — Той погледна над рамото й. Дони Рандъл стоеше на входа за жилищните помещения. — Заведи сестра ми обратно в килията й, Дони, и после ела в кабинета ми.

Тиса не спираше да плаче, докато едрият мъж тромаво крачеше по петите й из огромната сграда. Беше отсъствала няколко месеца и още по-отдавна не бе виждала ламата. Не трябваше да заминава, а да остане и да попречи на Люк да узурпира властта. Дългът й беше тук, в Ринпоче-Ла, а не навън. Ако не бе прахосала толкова много усилия да се свърже с Мърсър, може би щеше да успее да спаси част от достойнството на ламата и заедно с това чистотата на Ордена.

Половин хилядолетие планиране и оцеляване беше на път да се развие по начин, който дори оракулът не би предсказал. В продължение на векове Ордена беше свободен от дребнавостта, разрушила голяма част от рационалното в света, раздорите, прераснали във войни, довеждането до фалит на Цели държави и избиването на милиони хора. Непорочността, на която се бяха радвали толкова дълго, бе изчезнала безвъзвратно като ума на ламата.

Може би Люк имаше право, предавайки се на тъмната половина на душата си. Може би нищо създадено от човечеството не заслужаваше да бъде спасено. Тиса бе видяла грозното отражение на всичко красиво. Първият радостен вик на новородено беше същият звук като плача на умиращо от глад дете. Техниката, създала огромни катедрали, бе помогнала на строителите на концентрационните лагери. Лабораториите, произвели лекарства, бяха направили и химични съединения, които убиват. Изкуството, музиката и свободното изразяване бяха извратени от омразата на хора, съсредоточили се в изпращането на сатанинското си послание. Религията, политиката, семейството и всичко друго можеха да бъдат изопачени толкова лесно, че от тези идеали да не остане почти нищо добро.

Тиса бавно изкачи стъпалата до килията си. Едва съумяваше да носи бремето на чувствата си. Силите я бяха напуснали. Откакто научи загадките на Ордена, тя се надяваше, че е избрана за особена мисия и ще наруши каноните в организацията, но и че е обречена на ролята на Касандра — героинята от древногръцката митология, надарена с дарбата да предсказва бъдещето, без обаче да е в състояние да убеди другите в това. Тиса осъзна, че няма значение, че е убедила Мърсър. Задачата й беше само да стане свидетел на края на всичко, да бъде последният наблюдател, принудително затворен в килия в периферията на катаклизма.

Беше обрекла на провал много неща в живота си. Наблюдаваше как разрухата завладява света и седеше със скръстени ръце, макар да знаеше, че може да помогне, като през цялото време се бореше да промени нещата. Времето беше нейният враг, най-омразната природна сила, която познаваше. Бореше се с него, доколкото можеше, и се надяваше да издебне миг и да убие звяра. Но нямаше начин да спре времето и едва сега беше готова да признае поражението си.

Стигнаха до горния етаж. Дони се засуети с връзката ключове, докато Тиса влизаше в килията.

— Колко е часът, господин Рандъл?

— Какво? — Той вдигна глава, забрави колко ключове е преброил и започна отначало.

— Попитах колко е часът.

— Откъде да знам, по дяволите! Вечер е. Не се тревожи за това.

Тя се отпусна на леглото.

Рандъл намери ключа, който търсеше, и насочи вниманието си към други грижи.

— Брат ти заминава след два дни. Заповедта е да те държа под око. Искам да знаеш, че не само очите ми ще бъдат върху теб, ако се сещаш какво имам предвид. Нямаш големи цици, но щом Мърсър е посегнал, и аз ще посегна.

Тиса очакваше това. Рандъл не криеше похотливия си интерес към нея, откакто я бе извадил от Егейско море.

— Изнасили ме, щом желаеш, но трябва да разбереш, че това няма да те доближи до човека, когото наистина искаш.

— И кой е той?

— Използваш ме като заместител на Мърсър. Него искаш да насилиш и да покориш. Желаеш да бъдеш с мен, за да се преструваш, че аз съм Мърсър.

Дони се ядоса.

— Педераст ли ме наричаш?

— Не. Наричам те много болен човек. И ако ме докоснеш, ще ти причиня невъобразима болка.

Рандъл се изправи в целия си ръст. Главата му беше само на няколко сантиметра под рамката на вратата. — Смели думи. Но нека да ги чуем отново, когато брат ти го няма и съм допрял нож до сърцето ти.

— Тогава ще направя услуга и на двама ни и ще се нанижа на него.

Дони не я разбра, намръщи се, трясна вратата и превъртя ключа в ключалката.

При други обстоятелства Тиса би се уплашила, но вече наистина не й пукаше. Изнасилването беше нищо, лек привкус на срама, който започваше да изпитва от неуспехите си.

На другия ден Люк коленичи пред олтара на втория етаж на манастира. Въздухът миришеше на тамян. Тихите песнопения на монасите отекваха в храма. За учениците зад него изглеждаше, че той е вглъбен в молитвата. Всъщност Люк обмисляше следващия си ход, но не разбираше символичната роля, която трябваше да изиграе. Докато ламата беше жив, той не можеше да облече свещената синя мантия. Изпълнявайки обаче мистериите и ритуалите на Ордена, Люк полагаше основите на евентуалното си избиране за лама.

През месеците, откакто ламата получи удар, Люк постепенно привлече по-младите братя в Ордена към своята кауза. И те като него бяха съблазнени от обещанието за власт след катастрофалното унищожение на цивилизацията. Старата гвардия обаче се съпротивляваше срещу промените, които той искаше да въведе. Скоро Люк отново щеше да напусне Ринпоче-Ла. Тиса не умееше да лъже и той знаеше, че Мърсър е жив. Американецът не можеше да противодейства на изригването на вулкана, но въпреки това Люк го искаше мъртъв. Преди обаче да изпълни тази мисия, той трябваше да укрепи положението си в манастира.

Молитвите продължиха шест часа без прекъсване. Гласовете на едни монаси заглъхваха и други подемаха песнопението. Дори Люк се присъедини към тях — поредната заблуда. Шестте часа изминаха и той се изправи. Въпреки принудителното бездействие мускулите му не се бяха схванали и Люк се движеше с лекота.

— Братя мои — тихо каза той. Петдесетте по-млади монаси веднага спряха да пеят, но десетината по-възрастни, които беше поканил на тази специална молитва, излязоха от унеса едва след няколко минути. — Братя мои, гласовете ви ми помогнаха да подредя мислите си в този тревожен миг в нашата история. Дълго отсъствах от Ринпоче-Ла, но дори краткият ми престой тук възстановява духа ми и пречиства съзнанието ми.

— Времето няма значение, когато човек е намерил покой — обади се Ю Дзъ, секретарят на ламата и изразител на по-консервативните настроения в Ордена. Думите му бяха част от позната тирада за назидание, зле прикрит упрек срещу разногласията, които предизвикваха действията на Люк.

— Времето обаче ни дебне дори когато сме в покой. Защото покоят не е притежание, а състояние. Именно това искам да обсъдя с всички вас. Състоянието на света и на Ордена, защото сега двете са преплетени повече отвсякога.

— Не винаги е било така — измърмори старият монах. — Поколения наред светът и Орденът бяха разделени.

Люк се хвана за забележката му.

— Откакто получи правото да носи синята мантия, сегашният лама промени същността на Ордена от пасивен наблюдател в активен участник. Той ни изпрати по пътя на безразличието в опитите си да поправим несъответствията между предсказанията на оракула и физическата реалност. Аз заявявам пред вас, че това беше грешка.

Неколцина монаси кимнаха.

— Грешките му струваха много и на нас, и на него — каза млад монах, обучен от Люк.

— Хвърлянето на вината върху умиращ човек не е заемане на позиция — смъмри го Дзъ.

— Не е обвинение, а факт, братко. Светът и Орденът вече не са разделени. — Повдигайки въпроса за противоречивото решение на ламата да се опита да коригира чи на Земята, Люк внимателно заобикаляше собствената си отговорност за привличането на вниманието към Ордена. — Дори да спрем сега, нашето съществуване вече е разкрито.

— Това беше обсъждано преди много години — подчерта Дзъ. — Тогава разбрахме риска и го поехме. Всички бяхме съгласни, че трябва да направим нещо, за да излекуваме Земята и да възвърнем прецизността на оракула. Поради нещастни обстоятелства останахме без напътствията на ламата, когато дойде време да се изправим пред последиците.

— Може би не са нещастни, а подозрителни. За разлика от нашия лама аз прекарах голяма част от живота си във външния свят и познавам механизмите му. Изригването на Ла Палма ще предизвика безпрецедентен страх, а хората мразят онова, от което се страхуват. Убиват го. Скоро ще се разчуе за нас и откъде знаем за вулкана. Световните лидери не могат да се преборят с планината, затова ще подгонят нас.

— Защо ще го правят? — невинно попита по-възрастен монах. Той не беше напускал долината и беше предпазен от покварения външен свят.

— Защото така постъпват. Стреснеш ли змия, тя ще те ухапе. Няма значение, че не си искал да й сториш зло.

— Но аз не бих обвинил змията — възрази старецът.

— Нито аз — съгласи се Люк. — Но външният свят не разсъждава като нас.

Монахът схвана аналогията.

— Мисля, че разбирам. Когато бях млад, изгорих ръката си, като взех камък близо до огнището. След това не можах да проумея защо го направих, тъй като огънят не беше виновен.

Люк се усмихна.

— Вкусил си от тъмната половина на човешката природа, която извън долината е разпространена до такава степен, че народите водят войни заради слухове.

— Какво може да се направи? — попита Дзъ.

— Не знам, но се опасявам, че вече не можем да разчитаме монашеската изолация да ни пази.

— Затова ли ти и някои други носите оръжия?

— Да, братко. Страхувам се за нашата безопасност.

— Би ли убил, за да защитиш нашия живот? — попита Дзъ.

— Не — излъга Люк. — Но не съм сигурен дали няма да го направя, за да защитя оракула.

Думите му стъписаха по-възрастните монаси, които започнаха да шушукат. Отнемането на живота на човек или дори на най-низше насекомо беше анатема за вярата и убежденията на будисткия орден.

Люк прекъсна разговорите.

— Това е въпросът, който стои пред всички нас. Трябва да му дадем отговор, преди да замина.

— Толкова ли е отчаяно положението ни? — Дзъ беше най-разпаленият критик на Люк през месеците след като ламата получи сърдечен удар, но също изпадаше под влиянието му.

— Да. Трябва да се примирим, че нашият начин на живот скоро ще свърши. Политиката ни как ще продължим от този момент нататък ще определи съдбата на Ордена.

— Аз няма да убия при никакви обстоятелства — заяви Дзъ и скръсти ръце на гърдите си, сякаш това решаваше спора.

— Мнозина ще се съгласят с теб — каза Люк. — Няма да поискам от никого да наруши обета си. Но трябва да знам дали ще попречите на други да действат по различен начин. Ами ако те мислят, че убиването в защита на оракула е правилният избор? Ще ги спрете ли?

— Този въпрос има лесен отговор. Животът трябва да е на първо място пред всичко останало. — Дзъ замълча. — Дори ако оракулът е застрашен, отнемането на човешки живот е грях.

— Толкова грешно, колкото онези, които може да убият, за да го унищожат?

— Има ли степени в греха? Не знам. Може би. Не съм мислил по този въпрос.

Люк придоби искрен вид на съчувствие.

— От известно време не мога да престана да разсъждавам за това — каза той, полагайки усилия да не се разсмее. Беше изопачил логиката така, че сега монасите мислеха за извършване на убийство. — Искам да помислите и за нещо друго, което преди известно време възникна в съзнанието ми. В продължение на сто и петдесет години Орденът е можел да спаси живота на безброй хора, като ги предупреди, но не го е направил. Смъртта на невинните жертви би трябвало да тежи на съвестта ни. Лъжата не е ли грях? Защо тогава да е грях смъртта на онези, които идват да ни сторят зло?

Въпросът му беше посрещнат с мълчание.

— В някои отношения в теб чувам гласа на нашия лама — наруши тишината Дзъ. — Той стоеше в същата тази стая, когато предложи Орденът да излекува чи на Земята. Беше много убедителен и след кратко обсъждане ние се съгласихме с неговия план, макар някои тайно да мислеха, че това е грешка. Откъде да знаем, че твоите намерения също не са грешка?

— Всички трябва да се съгласите, че пасивността не е възможност за избор. Каквото и да направим, Орденът е променен безвъзвратно.

— Да, виждам.

— Ако не се защитим, когато те дойдат за нас, ще престанем да съществуваме. Оракулът ще бъде унищожен.

— Ти го казваш.

— Искам само да помислите по въпроса, че си заслужава да бъдем спасени, да оцелеем и да се появим невредими след изригването на вулкана. — Люк насочи вниманието си към стария монах. — Братко, не би ли попречил на човека да убие змията, която го е ухапала?

— Да, бих го сторил.

— Искам само това. Не обвинявам онези от вас, които няма да защитят змията. Но ви моля да не пречите на онези, които ще го направят.

Вратата в дъното на храма изскърца на железните си панти и се отвори. В помещението нахлу свеж вятър и разсея задушливата миризма на тамян. Дони Рандъл не влизаше в тази стая, но присъствието му на прага прекъсна обсъждането.

— Господин Рандъл сигурно е дошъл да ми каже, че всичко е готово за пътуването ми до Непал — усмихна се Люк на присъстващите. — Бих искал да можех да остана и да се моля заедно с вас за изцелението на нашия лама и за напътствия в тези смутни времена.

— Ще се молим за бързото ти завръщане при нас, Люк. — Дзъ стана и го прегърна. — Ти си гордост за Ордена и макар да не съм съгласен с някои от думите ти, знам, че сърцето ти е добро и мислите чисти.

— Бог да те благослови! — рече Люк и го притисна в обятията си, а после прекоси помещението. Двамата с Дони тръгнаха по коридора, отдалечавайки се от храма и от смрадта на тамян, която пареше очите на Люк.

— Как мина? — попита Рандъл.

— По-добре, отколкото очаквах — подсмихна се Люк. — Старците са толкова объркани, че не знаят какво да правят. Дори Дзъ търси водач.

— Ще те изберат ли за лама, когато дъртият беззъб тъпак гушне букета?

— Несъмнено. — И след това?

— След това нещата ще тръгнат, както аз искам. Съединените щати и Европа ще затънат в хаос и равновесието в света незабавно ще се промени в полза на Япония и страните по Тихоокеанския басейн. Ще мине година, може би две, докато световната икономика се приспособи към факта, че повечето от най-големите консуматори са мъртви. Дотогава хората ще са осъзнали, че разрушените големи градове са били само черни дупки, които са поглъщали всичко и са произвеждали само още гладни гърла. Природните ресурси на планетата като въглища, зърно, дърва и петрол няма да бъдат засегнати, а само средствата им за разпределение. А те могат да се пренасочат. Премахни Ню Йорк като финансова столица, и в Австралия ще се появи нова. Наводни плажовете на Маями, и летовниците ще ходят на почивка другаде. Приспособяването е може би най-великата способност на човечеството. Изригването на вулкана ще принуди хората да осъзнаят, че са поели по пътя на самоубийството, и ще им спечели достатъчно време да поправят грешките си.

— А ние? Имам предвид Ордена.

— Интересното е, че народите от Тихоокеанския басейн ще пострадат най-малко от изригването, но ще останат по-уязвими към земетресенията и вулканичната дейност. Ние ще бъдем в състояние да ги предупреждаваме за предстоящи бедствия.

— Срещу известна цена? — попита Дони.

— Срещу известна цена — съгласи се Люк.

Там, където Рандъл виждаше купища злато, Люк съзираше власт — абсолютна и неограничена, каквато не бе съществувала от времето на римските цезари. Народите щяха да му дадат всичко поискано, за да оцелеят, и вероятно много повече, за да не предупреди враговете им. Колко щеше да струва на правителството на Саудитска Арабия да разбере, че силно земетресение ще разтърси Иран на определена дата, и да спре доставките си на петрол за няколко седмици или месеци? Колко биха платили японците, за да бъдат своевременно предупредени и да евакуират Йокохама, когато свличане под морето изпрати вълни цунами към пристанището? Тези сведения струваха много повече от пари.

Люк беше убеден, че само след една-две демонстрации ще получи контрола над света.